Нощта сякаш нямаше намерение да свършва, а странната машина препускаше на пълна скорост по прашния планински друм, вземайки острите завои с дрифт. Сърцето й биеше с максимални обороти, а високите октави на турбината предупреждаваха всички горски твари, че трябва да й сторят път. Внезапно в сумрака изплува тъмнозелен силует на военен камион – цистерна. Отпуснах газта и галопът беше заменен с тръс. Шофьорът на цистерната ме беше забелязал и при първата отворила се възможност отклони камиона току до ръба на урвата, а аз не чаках подкана и натиснах газта до краен предел. Разменихме приветливи погледи, махнах му в знак на благодарност и се скрих в облак от прах. След минути настигнах колона от джипове и удълженият галоп беше заменен със събран тръс.

Наближавахме алпийската зона, гората ставаше все по-рехава и започнах да виждам мащаба на опълчението, организирано от горските стопанства – безкрайна колона от високопроходими автомобили пред мен, докъдето ти поглед стигне.... Гледката напомняше ОНАЗИ песен:

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо, зора зазорила.
От тогаз се е, мила моя майно льо, войска провървяла,
мила моя майно льо, войска провървяла.
....
Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.

Пътят беше изключително тесен и много труден за джиповете, нямаше как да ги изпреваря и трябваше да проявя най-слабо развитото си качество – търпението. След около час гората отстъпи на алпийската зона, но преди да достигнем билото, имаше много трудни участъци. Автомобил на Гражданска защита беше заседнал с предница, сочеща към Луната, а екипажът се беше покатерил върху предната броня и с риск за живота си се опитваше да накара предните колела да докоснат терена, докато шофьорът подаваше мръсна газ. Заобиколих ги, лавирайки между клекове и скали, и настигнах колоната. Навсякъде се носеше остър мирис на нагорещени до червено феродови дискове... Вече на билото джипове спираха на групи и шофьорите оглеждаха щетите, а аз се възползвах от това и бях сред първите, достигнали мястото на пожара.

Без да чакам подкана, се насочих към зоната, в която гореше най-силно. Наклонът беше страшен, а теренът - осеян с остри гранитни камъни, скрити между ниска клекова растителност. Имах усещането, че всеки момент машината ще направи предно кълбо. Достигнах мястото, но наклонът беше такъв, че машината не искаше да остане на едно място при напълно изправна ръчна спирачка. Наложи се да застана странично на склона. Излязох, запалих помпата и започнах да гася. Машината носи 300 литра вода. Половината беше достатъчно, но знаех, че ако не се отърва от всичката вода, нямах никакъв шанс да се върна обратно горе. Дори не бях сигурен дали това е физически възможно и с празен резервоар. Осъзнавах много добре, че ако двигателят угасне при този наклон, спирачките няма да удържат машината, ще се наложи да скоча и да я оставя да падне в бездната. Затова бях оставил вратите й вкъщи...
Бях борил всякакви наклони, но никога не ми се беше налагало да тествам градуси, започващи с цифрата 4.

Водата свърши, загасих помпата и започнах да събирам шланга. Цялата ми мисъл беше съсредоточена във въпроса ще успее ли Кентавърът (това е моделът на машината) да се изкачи обратно горе. Тогава погледнах напред и видях как на отсрещния склон са накацали хора, всеки е извадил телефона си, приготвил го е за заснемане и чака...

Машината ми не просто щеше да падне в урвата, но и щеше да има видео от това падане от дузина различни ъгли...

Седнах на шофьорското място, спуснах подлакътника (воланът не работи при вдигнат подлакътник), правейки напускането на машината още по-трудно, включих двигателя, отпуснах ръчната спирачка, подадох максимална газ и потеглих, обръщайки машината по посока на склона. Стъпалото ми натискаше педала на газта така, че можеше да пробие пода. За моя изненада осемте колела създаваха достатъчно сцепление, за да може двигателят да преодолее гравитацията. След две минути бях при останалите, а един от пикапите на Горското стопанство стана донор на поредните 300 литра вода. А аз, след като видях, че машината се справя с 40- градусов наклон, спрях да се притеснявам от урвата и ходех навсякъде където беше нужно.

По някое време пристигна цистерната. Шофьорът й е герой. Дано неговите началници да са осъзнали каква храброст е проявил – центърът на тежестта на този колос е някъде в небесата, а този човек преодоля невероятни наклони, рискувайки живота си, за да докара няколко тона вода на онзи връх.

Продължавах да гася, а моето нахалство по отношение на наклоните и гравитацията градираше. В един момент помпата отказа да сработи. Тъкмо бях преодолял дерето на река Осеновска, за да достигна до едно огнище, когато проклетата помпа отказа да запали. Направих десетки опити, пръстите на дясната ми ръка се разраниха от дърпане на стартиращото въже, но двигателят на помпата отказваше да сработи... По-късно се оказа, че големият наклон е причината. При 40+ градусов наклон датчикът за нивото на маслото казва, че двигателят е без масло и прекъсва веригата...
След като се разбра каква е причината, избирах равни (с наклон 30%) места, за да пускам помпата.

Вече бях в работен ритъм, когато при поредното зареждане на вода дойдоха репортерите от BTV. Знаейки през какво са преминали за да дойдат, ги посрещнах с ехидна усмивка и въпрос дали им е харесало пътуването. Отклоних молбата за интервю, защото пожарът още не беше загасен, но те бяха непреклонни. Бил съм единственият доброволец горе и непременно трябвало да вземат интервю. Обясних им, че тук всички сме доброволци – никой не е станал пожарникар или горски служител насила. Всички тези мъже и жени са направили своя доброволен избор, знаейки много добре какво ги чака.

Помолих ги да отложим интервюто за друг път и те ме оставиха да върша това, за което бях дошъл.

Когато на следващия ден седнахме в офиса, за да правим интервю, аз вече не бързах за никъде и бях по-словоохотлив. Преди да включат камерата им обясних, че съзнателно съм избягвал журналисти в последните 11 години и, общо взето, имам алергия към журналисти. Разказах им как през лятото на 2008 съм отказал интервю на журналист от „Труд“ и как той ме наказа, изливайки тонове помия върху мен. Тогава не знаех откъде този човек беше събрал толкова неверни неща за мен и за личния ми живот – в цялата статия само името беше вярно. Останалото беше низ от абсурдни лъжи. А причината за новина тогава беше, че някой беше забелязал, че сайтът на един от кандидатите за президент на САЩ се намира на сървър на фирмата ми. Аз не възприемах това като новина, за която си заслужава да се пише – живеем в глобален свят и е нормално български фирми да продават стоките и услугите си навсякъде по света. Затова съвсем възпитано отклоних поканата за интервю. Както и да е, след този случай бягах от журналисти като дявол от тамян, а когато помагах за каузи, имах едно единствено условие – дарените да не споменават името ми, нито името на фирмата ми по никакъв повод.

Включиха камерата и интервюто започна. Всичко вървеше гладко, ако се изключи притеснението ми – не можех да се абстрахирам от камерата, а условният ми рефлекс ми крещеше, че след излъчването на това предаване псевдожурналисти на партийна хранилка ще ме залеят с жълто пак. Гладко, до момента в който Ирена Рашева ме попита кой е бил най-трудният пожар, който съм гасил.

През съзнанието ми преминаха гледки от вилнеещи върхови пожари, от попадане в димни капани... Но има един, който ще помня до гроб – нагласения „пожар“ край Раково през 2012 година. Технически погледнато, той беше най-лесният. Имаше път, с нормални наклони, пожарът не беше върхов, дори на подпалвачите им беше трудно да накарат северния склон с вековната гора да гори, реката беше наблизо и имах възможността да заредя безброй пъти вода... Кое го прави най-трудния ли? Хората. Някой беше решил, че парите от дървесината на тези 160-годишни буки са му нужни. Този някой си беше направил сметката добре – беше наредил на полицията да отцепи мястото и всичко щеше да се случи по план. Хората щяха да си мълчат, защото от този някой зависи дали децата им ще имат хляб и обувки. Дотам ги е докарал. Разказвах, а операторът и репортерката ме гледаха с невярващи погледи. Те вероятно, въпреки младежката си възраст, са виждали и чували много, но това ги изненада.

А аз продължавах – разказах им как повечето шефове на горски стопанства се назначават от партиите и как всеки има план-норма колко пари да осигури за черната каса.
Назовах и конкретни цифри за цялата страна – направил съм си труда да ровя и да анализирам събраната информация.

Разказах им как съм бил в безизходица към коя служба да насоча сигнала за това мерзко престъпление. Как когато съм подал сигнал до прокуратурата за друго подобно, 15 минути след получаване на входящ номер и напускане на сградата на прокуратурата шефът на съответното горско стопанство ми е позвънил с молба да се запознаем. Видите ли, той от години искал да се запознае с мен, бил слушал много за мен, но - случайно или не, в този ден и час намерил време за това.

Разказах им как, загубил вяра в прокуратурата, съм отнесъл случая до ДАНС. Че тази служба с гръмко име е била последната ми надежда за справедливост в държавата. Как двама нейни служители са ме посетили, изслушали са моите показания, предал съм им аудиовизуалните материали, как те са изразили мнение, че този случай е наистина много притеснителен, но и как не е последвало нищо.

Според мен този случай не е заведен официално никъде по обясними причини. Разказах им как в лични разговори с шефове в МВР по повод притесненията ми относно дървената мафия и мафиотската държава, те са ме съвeтвали приятелски и със загриженост да не ровя толкова настойчиво в това, защото е опасно. Че са наясно какво се случва, че тази игра е много дебела и те също ще си изпатят, ако се ровят.

След като угасиха камерата, им предадох часове с видео от Раково '2012, а те ме попитаха дали съм наясно, че ще имам големи проблеми, ако това интервю бъде излъчено. Отговорих, че съм наясно, но също така съм наясно, че всички ние се возим на влак без спирачки право надолу. И че все някой трябва да направи нещо.

След което ги попитах дали те са наясно, че ако излъчат това, също ще имат много големи проблеми. Както тяхната медия, така и те - персонално.

Стояхме тримата, изправени, и се гледахме взаимно. Тогава се случи нещо – в очите на двамата младежи прочетох, че са случили на родители, на учители, на професори в университета, на шефове в медията, на книги... Че са хора на честта. Видях пламък в очите им. И почти в един глас двамата казаха, че те са избрали професията си, защото искат да служат на истината и на справедливостта. Казаха, че са готови да понесат последствията от излъчването на това.

Стиснахме си ръцете и си пожелахме успех, а аз тръгнах към дома с усещането, че има надежда за нас, българите. Докато има хора като тези младежи, като шофьора на онзи камион, като огнеборците, като учителите, като университетските преподаватели, като родителите, които искат по-добро бъдеще за децата си тук, в България...

Утре ще отида на работа така, както го правя във всеки нормален ден. Ще посрещна с усмивка новините за всевъзможни административни проверки и спънки и ще гледам със съжаление и право в очите онези, които ще имат неприятната задача да правят живота ми труден. И ще се надявам на чудо.

Чудото всички да прогледнат и да разберат колко крехка е диктатурата, в която живеем. Че тя се крепи единствено на нашите страхове и безразличие. Чудото тези, които са призвани да пазят законността, да кажат „стига“ на командите „отгоре“ и да започнат да спазват алинеите на законите до последната запетая.