Нова Страница - блог на Димитър Димитров

В нашата рота не служеха случайни ...

Dimitar Dimitrov 11/11/2019 19:20:12
В нашата рота не служеха случайни хора. За да попаднеш в отделната парашутна рота в поделение 22300, трябваше да си тренирал парашутизъм, да си преминал военно-лекарската комисия без никакви забележки и - не на последно място - да си пожелал да бъдеш десантчик. Офицерите и сержантите в ротата също не бяха случайни хора и всичко това функционираше като перфектно проектирана и много добре разработена машина. Ротата се беше превърнала в легенда, а ние печелехме убедително всяко едно състезание в армията. Когато парашутната рота маршируваше, всички се спираха да гледат – от нас лъхаше енергия и синхрон, които хипнотизираха. Когато ротният командир ни поздравяваше и ние отговаряхме на поздрава, очевидците поглеждаха инстинктивно нагоре – да не би да падне някоя керемида или недобре закрепен предмет... А бяхме само 40 човека. На една демонстрация пред командването на армията неволно чухме как един генерал каза на друг: „Трябва да внимаваме с тези. Ако се съберат три набора на едно място, могат да направят държавен преврат, ако решат...“

Един ден към нашата рота зачислиха войник от друга войскова част. С физиката на сумо борец момчето не се вписваше изобщо в отбора ни. Никой от нас не го познаваше и го попитахме къде е тренирал парашутизъм преди казармата. Не бил тренирал, но му харесала нашата храна – ползвахме обща трапезария с 1300 човека от друго поделение, но имахме отделна кухня и нашата разкладка беше друга както по качество, така и по количество. Вуйчо му бил генерал и той казал на вуйчото, че иска да бъде преместен в нашата рота. Никой не беше попитал нашите офицери дали искат такова попълнение, и всички бяхме изправени пред свършен факт.

Буквално на следващия ден имахме стрелби с АК47. Случи се така, че на огневия рубеж застанахме двамата с новото момче. Там заставаш мирно и по команда плонжираш върху камънаците и се подготвяш за стрелба. Подадоха команда, заех позиция, докладвах и очаквах да прозвучи разрешение, когато чух някакво пъшкане и стонове – колегата се опитваше да легне, а след това прозвуча: „Остави!“. Той не беше назован поименно и така това беше команда и за мен... Скочих рязко и застанах мирно с поглед, вперен напред, и каменно лице изчаках ротният командир да престане с мъмренето на колегата и да подаде нова команда за заемане на позиция за стрелба. Това се повтори няколко пъти, след което колегата беше помолен да стои и да гледа как аз изпълнявам тези команди. Веднъж, втори път, трети път...

В крайна сметка стана ясно, че колегата не може дори да имитира това посмъртно, и беше направен компромис. Заехме позиция за стрелба, показаха се целите, поразих своите, но от лявата ми страна не се случваше нищо. След което, внезапно колегата пусна един безкраен откос, а аз успях само да видя как първите проектили попадат в камънака на метър пред нас, моментално забих лицето си в земята и изчаках да му свърши пълнителят, а в това време рикошетите свистяха наоколо и камъчетата тропаха по каската ми....

Случката се размина без жертви и пострадали, а на колегата му беше забранено да се докосва до оръжие...

На следващия ден, в час по „Чужди армии“, имахме урок за армията на държавата Х и лейтенантът изкара колегата на дъската пред топографската карта на Балканския полуостров. Накара го да покаже къде се намира град Л. В случай на война нашата задача беше да извършим десант в района на Л. и да унищожим щаба и командването на Първа Армия на държавата Х. Колегата застана пред картата, но не беше в състояние да даде отговор. Тогава му беше зададена друга задача – да покаже къде е държавата Х, но и това не беше по силите му. Тогава получи задача да покаже къде е България. Момчето отиде в левия край на картата и започна да чете всички наименования на градове, села и реки, изписани по картата, както се чете книга, и да търси надпис „България“. Ние гледахме с невярващи погледи... Оказа се, че той не умее да борави с карти и на всичкото отгоре срича...

Това беше голям шок за всички. Ротният командир напразно го увещаваше да помоли вуйчо си да го върнат там, откъдето е дошъл, за негово добро и за доброто на всички. Но колегата беше непреклонен – не искаше заради храната.

След дни ни предстоеше покриване на нормативи по физическа подготовка и трябваше да бягаме 5000 метра. Там важи времето на най-бавния – ротата ще пробяга 5 километра за толкова, колкото е нужно на най-бавния. Ротният ни командир беше бесен. Беше лепнал прозвище на новия – Слона. „Слонът“ му напомнял морски слон както по визия, така и по маниери. „Слонът“ не беше лош човек, ако изобщо можеше да се говори за наличие на някакъв характер, но неговата единствена цел в живота беше просто да се храни добре и нищо друго нямаше значение...

Първият опит да пробягаме 5 километра беше провал. Всички бяха много изнервени и аплодираха с ругатни „Слона“, който люлееше телеса в средата на трасето, след като всички други бяха финиширали.

Дадоха един час почивка и трябваше да правим втори опит на 5000 метра, а след това и трети, вече по тъмно...

Накрая се вписахме в норматива, а „Слонът“ пресече финала пръв – с краката напред, носен на смени по цялото трасе.

Ръмеше дъжд и ротният командир пушеше нервно под един навес и се чудеше откъде му се изсипа това на главата. Чух го да казва през зъби: „В случай на война този ще го разстрелям профилактично, за доброто на всички“.

Минаха над 30 години от тези времена, когато всички мразехме „Слона“. Една от кармичните теории обаче гласи, че не бива да мразим, защото, каквото мразиш, това ще дойде в живота ти. Например някой мрази чалга, но се случва така, че се влюбва безумно в чалга певица. Друг е расист и мрази различните, но после е щастлив дядо на внуче с различен цвят на кожата...

Днес съжалявам, че изпитвах ненавист към „Слона“, защото сега цели стада „слонове“ водят дебати кой е по-способен и по-надежден да ни управлява, „слонове“ ми казват как СМЕ покрили поредния норматив, как сме произвели по-голям брутен вътрешен продукт, без самите те някога през живота си да са произвели продукт за два лева. Как те са най-доброто, което се било случило в живота ни...

A не знаят, горките, дори къде е България – къде се намира страната ни в класациите за демографски показатели, икономическа свобода, свобода на словото, брутен вътрешен продукт на глава от населението и т.н. И имат „слоновете“ само една цел – да се накльопат добре, затова не разбират защо никой от нас не вика „Ура!“ на постиженията ИМ... Прострелват се в краката, а после казват, че се поизложили малко, но безгрешни нямало, а ние ги носим по трасето така, че те да скъсат лентата...

Знаете ли как приключи историята с „нашия“ слон преди 30 години? Уволнихме се и всички започнахме да градим живота си начисто, но със самочувствието на хора, които могат да преминат през всичко. А когато на пътя ни се изправи "слон", не се правим на слепи, а търсим начин да решим проблема, защото знаем много добре какво е да покриваш норматив с излишен товар на гръб.