Нова Страница - блог на Димитър Димитров

В понеделник, 5.05, имахме час ...

Dimitar Dimitrov 09/11/2019 07:02:23
В понеделник, 5.05, имахме час по литература, когато слънцето най-сетне проби облаците и оповести, че дъждовната седмица е отминала. Ненавиждах този учебен предмет! Още от четвърти клас, когато учителката ни попита какво е искал да каже лирическият герой в онова стихотворение, аз вдигнах нетърпеливо ръка, бях посочен, но когато започнах да обяснявам, тя направи ужасна гримаса, прекъсна ме с думите „изобщо не е така!“ и „подреди“ Ботев директно до Маркс и Енгелс. От този момент аз изпитвах отвращение от този предмет, защото от мен се искаше да наизустявам чужди интерпретации и мантри и да ги повтарям като папагал за шестица. Когато ме изпитваха, обикновено намирах сили да измънкам нещо за четворка, но понякога се случваше да стана и да мълча...

Гледах през прозореца късчето небе над Хисарлъка и оставях обясненията на учителката да се леят покрай ушите ми, когато дочух едва доловимо бучене навън. Бученето се усилваше в прогресия и скоро ниско над училището с грохот прелетя самолет, а сянката му се плъзна красиво по фасадата на сградата. Това беше сигнал, че в града ни е дошъл самолет и ще има парашутни скокове.

Бях на 16 и парашутизмът беше най-голямата ми страст. Нашият аероклуб беше беден и дори нямахме самолет, а пристигането на самолет от Божурище беше празник. Базата ни представляваше една дървена барака край селскостопанското летище. Състоеше се от малко преддверие, от което се влизаше в две помещения – малък офис за началството вдясно и дълга парашутна зала вляво. Прозорците на парашутната зала гледаха на северозапад, към пистата, а на другата стена бяха изградени три реда шкафове с лакирани врати, върху които бяха подредени около 30 номерирани каски в различни цветове. През 1986 всичко там беше общо и никой нямаше собствена екипировка. Единственото неписано изключение беше бялата каска с номер 13. Никой не проявяваше желание да скача с нея и тя беше „запазена“ само за мен.

Би звънецът и аз се изстрелях към летището. Не исках да рискувам с чакане на автобус, защото не умея да чакам, но знаех един сигурен начин на придвижване, който ми гарантираше пристигане след 20 минути – на бегом.

Когато пристигнах, инструкторът Венци Симеонов беше строил 7 от другарите ми и проверяваше старателно екипировката им. Шефът на аероклуба Емо Манчев ме посрещна с вечно благата си усмивка и с думите: „Хайде, Мики (само той ме наричаше така)! Приготвяй се бързо, остана едно място“. Влетях в залата като хала и започнах да отварям трескаво вратите на шкафовете така, сякаш животът ми зависи от намирането на парашут и имам само 20 секунди. Търсех конкретно нещо – десантен парашут ПД47, скатан за отваряне с автоматично въже. Бях новобранец, с едва четири скока, и това беше единствената конфигурация, с която имах право да скачам. Лицето ми се озари в широка усмивка при вида на това, което ми беше нужно. Нахлузих каска номер 13, грабнах парашутната система, чието тегло беше на половината на моето и се затичах навън.

Там обаче ме спряха с думите: „Къде са ти парашутните обувки? Хайде по-живо!“. Захвърлих кубинките си (имах само тези обувки и ходех зиме и лете с кубинки) и нахлузих първите попаднали в полезрението ми парашутни обувки, след което няколко чифта ръце ми помогнаха да поставя парашута и тичешком настигнах другарите си, които вече заемаха местата в самолета. В това време пилотът вече докладваше по радиото, че ще пуска парашутисти в района на Кюстендил, а от другата страна вероятно му отговориха: „Разбрано 912, разрешавам излитане и работа на 900 метра!“. За момент настъпи тишина, след което се чу завъртане на стартер, чиито обороти се ускоряваха сякаш до безкрайност, а след това последва оглушителният звук от последователни експлозии във всичките 9 цилиндъра на огромния двигател с обем 29 870 кубически сантиметра и мощност 1000 конски сили. Хиляда коня се втурнаха с грохот по дългата само 440 метра писта и още преди да са достигнали средата й, пилотът изтегли лоста към себе си и петтонната машина се отлепи от земята така, сякаш гравитацията е някаква заблуда, създадена за непосветените.

След десет минути спускачът отвори вратата, посочи ме, което беше команда да стана и да се приготвя за скок, и показа главата си навън. Погледът му беше прикован към мястото за приземяване и знаейки каква е скоростта и посоката на вятъра, той изчакваше търпеливо достигането на точката, в която трябваше да напусна самолета. След това се изправи рязко, погледна ме в очите и изкрещя: „Скок!“. Без да чакам втора покана се втурнах с всички сили навън и пропаднах в бездната...

Онези парашути се скатаваха без чохъл и отварянето беше много рязко – „дум“ и над теб цъфват 71 квадратни метра перкал, които спират тялото ти моментално, докато краката ти се опитват да продължат свободното си падане. Изпълнявайки стриктно наученото, погледнах нагоре, за да се уверя, че парашутът се е разтворил нормално. Това, което видях обаче, беше доста неочаквано: парашутът беше целият в дупки и цепки, дори не можех да ги изброя. Припомних си наученото: „Ако има разкъсване с размер над 1 метър, се преминава към отваряне на запасен парашут“. Погледът ми се спря на най-голямата цепка – изглеждаше близо метър дълга, но едва ли надвишаваше един метър. В ръководството беше написано за дупка над метър, не за 200 малки дупки и цепки. Куполът изглеждаше като стрелян с осколъчно-фугасни боеприпаси за качулати лавразийски птерозаври, но имаше и още нещо - много от двадесет и четирите върви липсваха, а други бяха скъсани и се вееха свободно. Припомних си и тази част от инструкцията: „Ако повече от 3 върви на един колан, или повече от 4 съседни са скъсани, се пристъпва към отваряне на запасен парашут“. Но не беше казано нищо за 10 липсващи върви, 10 от 24, но така разпределени по четирите колана, че на всеки колан имаше поне 3 здрави върви и никъде нямаше 5 съседни скъсани... Погледнах към запасния парашут, прикрепен на корема ми. Поставих дясната си ръка върху ръчката за отваряне и я усетих с длан. Но при всичките тези веещи се върви рискувах запасният парашут да се заплете. Ножът! Парашутният нож се намираше в кожен калъф, прикрепен от горната страна на запасния парашут. Можех да отрежа каквото е останало от вървите на основния парашут и след това да отворя запасен. Огледах пак цялата картина – въпреки безбройните скъсвания и липсващите върви моят парашут беше нормално отворен и стабилен. Припомних си и спортните кръгли куполи, както и спирачните парашути, които са с отвори по дизайн. Припомних си и факта, че тежа само 50 килограма, които са нищо за този огромен купол. И взех решение – ще се приземя така, няма да съсипвам и без това съсипания парашут и няма да отварям запасен. Този вид парашут гарантираше приземяване с 5.2 метра в секунда, когато е здрав. Това не е никак малко и тупвахме на земята като презрели круши, но знаех, че тялото ми може да понесе и по-голям стрес, просто ще се стегна и ще посрещна удара както трябва...

Докато си високо, имаш чувството, че висиш на едно място, но когато височината падне под 200 метра, нещата започват да се случват в прогресия – земята започва да приближава стремглаво и трябва да посрещнеш реалността.

Приземих се неочаквано меко. Дори не паднах на земята, просто приклекнах, краката ми амортизираха и поеха цялото натоварване. Без да губя време, започнах да събирам парашута си, когато усетих, че Емо и Венци тичат към мен. След секунди стояха пред мен и изглеждаха доста развълнувани. И двамата ме нападнаха с думите:
-Откъде взе този парашут!
-Показвай бързо, да видим номера! Този парашут е бракуван!
-Я да видим запасния! И той е бракуван!
-Кой по дяволите ги е скатал за скок!
-Я отвори запасния!
(Вече бяха издърпали топката от перкал и върви от ръцете ми, бяха ги метнали настрани и разглеждаха запасния парашут.). Подканиха ме още веднъж:
- Отваряй!

Хванах дръжката на запасния и я изтеглих със сила. Никога не бях отварял запасен до този момент, но знаех точно колко нютона или килограма усилие са нужни за издърпването на ръчката. Беше неочаквано лесно, като да вдигнеш празен кашон с очакването да е тежък, дръжката със стоманеното въже и шпилките висеше в дясната ми ръка, а белият купол на запасния падна на земята. Три чифта очи бяха вперени в бялата топка на земята, а тишината можеше да се реже с нож – липсвах вървите. Всички върви. Вървите на бракуваните запасните парашути са много практично нещо и вече бяха влезли в употреба някъде, а в торбата на запасния съм имал само 50 квадратни метра бял капрон. Двамата мъже изпаднаха в ярост. Те са изключително отговорни хора, животът и парашутният спорт са ги научили да изпитват огромен респект към всеки детайл що се отнася до надеждност, а някой е скатал тези парашути под носовете им, сглобил ги е в цялостна парашутна система, поставил е изтеглящо въже и дори не си е направил труда да махне слепката/пломбата, показваща, че този парашут е проверен от сертифициран инструктор.

По ред причини към онзи момент аз не оценявах високо живота си и цялата ситуация не ме накара да изтръпна от мисълта какво е можело да се случи. Дори бях горд хлапак с факта, че съм скочил със скъсан и бракуван парашут, и на практика без запасен такъв. А след час бях забравил за инцидента. Просто защото по моите тогавашни разбирания инцидент нямаше.

Вечерта се прибрах вкъщи. Още от коридора на гарсониерата се чуваше, че баща ми слуша излъчването на български език на забраненото по онова време радио Свободна Европа. Водещият разказваше за аварията в Чернобил, за паниката в Западна Европа и за мълчанието на властите в България. Чух данни за увеличения радиационен фон в почти цяла Европа, за мерките, които са взели правителствата и здравните власти, за радиоактивния дъжд, който се изля над нас на 01.05. За препоръките да не се стои на открито и да не се консумират зеленчуци от полето. Слушах и си припомнях как станах мокър до кости на онази манифестация, как след това трябваше да тичам към гарата, за да хвана влака до София, а след това до Сливен – беше ми нужно копие от акт за раждане, което можех да взема само от Сливен, защото съм роден там. Припомних си как после прекарах уикенда на село, как за двата дни прекопах двора под ръмящия дъждец, за да садим с баба домати, как в последно време прекарах много дни навън, на летището, излежавайки се на зелената трева, докато чакам реда си за следващ скок...

На следващия ден споделих чутото с Биджи – най-добрия ми приятел. Той знаеше също – неговият баща слушал същото предаване.
Знаете ли, май нищо не се е променило оттогава. Цялата ни нация слуша и шушука за едни възмутителни неща, но си оставаме само със слушането и шушукането. С Бижди решихме да останем след часовете за кръжок по физика. Оказа се, че сме единствените желаещи. Другарката Динева отвори кабинета и ние веднага я нападнахме с думите: „Другарко, можем ли да си поиграем с Гайгер-Мюлеровия брояч?“. Учителката се съгласи, отключи хранилището и изнесе уреда. Включихме го веднага и той започна да издава познатото ни спорадично пращене. Биджи взе сензора и го насочи към гърдите ми, при което честотата на пращенето се засили така, че приличаше на звук от прослушване на аудиокасета със записани компютърни данни, а стрелката на уреда подскочи рязко до другия край на скалата и остана залепена там...

За секунда и тримата гледахме слисани, след което учителката се окопити, изтръгна уреда от ръцете на приятеля ми, изключи го и го понесе към хранилището с думите: „Явно е повреден“...

Изведнъж и тримата изпитахме рязко желание да прекратим кръжока, казахме си „Довиждане“ и си тръгнахме. Когато след 16 месеца постъпих в армията, с изненада разбрах, че тези преди нас са извадили огромен късмет, че Чернобилската авария ги е заварила в армията – давали са им таблетки с йод, а занятията на открито са били сведени до минимум...

Случката в кабинета по физика остана в съзнанието ми като горчив спомен. Знам много добре на какво сме били подложени в онези дни и седмици. Знам как това е променило шансовете ни за здравословни и житейски неблагополучия.

Днес, 33 години по-късно, дори ръчният ми часовник е с вграден уред за измерване на радиацията и нейните стойности ме интересуват повече, отколкото точното време. В офиса разполагаме с прецизен мобилен гайгеров брояч и имаме план за действие в случай на ядрена авария, като един от сценариите включва въздушна евакуация на целия състав заедно с членовете на семействата, като за целта имам договорка с авиокомпания, извършваща чартърни полети...

Какво си мисля за изграждането на втора ядрена електроцентрала ли? Същото, което си мисля за първата. Въпреки че знам много добре колко е удобно да разполагаш с постоянен източник на електроенергия. В Еремия ЧЕЗ ме принуди да намеря алтернатива и тази алтернатива беше адски скъпа. Толкова скъпа, че когато през 2011 доставчик на соларни панели и инвертори ми каза: „Защо не изчакате, страшно скъпи са, със сигурност ще поевтинеят“, му отговорих, че ако всички чакат, тези неща няма да поевтинеят никога, и похарчих над 200 000 лева за панели, инвертори и тонове батерии. Днес обаче соларните панели са изключително евтини и всеки би трябвало да се замисли за тази алтернатива.

Оттогава, вече 8 години, сам съм енергиен доставчик на себе си, грижата за непрекъснатото подаване на електричество е моя, налага се по много пъти всеки божи ден да вземам решения как да съобразявам потреблението с времето в момента, с прогнозата за времето в следващите дни, с процента на заряд на батериите и т.н. Аз знам и оценявам много добре какво огромно предимство е да имаш постоянен и предвидим източник на електричество, особено през зимата, когато дните са къси и енергията от слънцето сумарно е цели 5-6 пъти по-малко отколкото през лятото. Но дори това не е в състояние да ме спечели за каузата на тези, които биха гласували за строеж или удължаване на експлоатационния срок на ядрени електроцентрали.

Днес на екрана на компютъра ми стоят чертежите на вятърни турбини за урбанизирана среда. С мощности от 3 до 10 киловата. Те са с нов промишлен дизайн, който е мое дело, машината за лазерно рязане в цеха реже алуминиеви лопатки за турбини и стоманени концентратори със странни форми, наподобяващи детски рисунки на корони на дървета, а производител на алтернатори във Франция изпълнява поръчка за фирмата ми.

Всичко това е адски скъпо и изяжда цялата ни печалба, а аз не се възползвам от никакви европрограми (имам особено мнение и за членството ни в ЕС) за развойна дейност и плащам само от джоба си. Като предприемач знам много добре, че винаги има риск това начинание да не успее да изплати вложението и да доведе до финансови загуби, но като човек знам, че не е достатъчно да изляза и да протестирам срещу строежа на ядрени реактори, а трябва да предложа алтернатива...

Българите са си избрали земя, дълбоко набраздена от планини и реки, идеална за изграждането на много язовири и водни каскади. Толкова, че да съхраняват енергия за месеци напред, да пазят равнините от наводнения, от воден режим при засушаване и дори да направят климата ни по-мек.

Знам колко струва строежът на ядрена електроцентрала и как не сме водеща сила нито в ядрените технологиии, нито в добива на ядрено гориво, а ще зависим от други държави. Знам също колко язовирни стени и колко ПАВЕЦ-ове могат да се построят с половината на тези пари. Знам и точно колко струват соларните панели, инверторите, алтернаторите, материалите, автоматиката, трудът. Знам каква би била икономическата изгода и от едното, и от другото. Но също знам, че парите не са най-важното на този свят. Търся да наема още монтажници и заварчици. Трябва да освободим част от цеха от всичките тези заготовки, защото ще сглобяваме летателен апарат за гасене на пожари. Между другото...