Всички се наслушахме за черно и бяло хакерство покрай онзи скандал. Но скандали в нашето общество дал Бог и някак бързо забравихме, че личните ни данни станаха публични по простата причина, че държавата и нейните институции се управляват не от професионалисти в съответните области, а от политкомисари и роднините им.

В правото не съществува термин „бяло хакерство“ - „барнеш“ ли чужд компютър или мрежа без знанието и разрешението на собственика, си загазил. Без значение дали намеренията ти са били лоши, или добри. Дори с действията си да си спасил света, ще отървеш кожата само ако си изключително внимателен и търпелив – внимателен да не извадиш очи в опита си да изпишеш вежди, и търпелив да изчакаш да изтекат петте години давност преди да разкажеш.

Днес ще ви разкажа една история отпреди 20 години. По онова време Интернет съвсем не беше това, което е днес. Не само ги нямаше познатите ви днес социални мрежи и средства за комуникация, но самият Интернет приличаше на селски магазин през 1956 – имаше няколко сайтчета на кръст, които човек можеше да изчете за два дни. Имаше огромен глад за съдържание – слагаш в нета някаква глупава шега и се превръщаш в звездата на деня... По същата причина хората не се притесняваха да получават всевъзможни файлове от познати и непознати, които веднага отваряха без страх. Заради скука и поради липса на стойностно съдържание.

Така скуката караше нищонеподозиращи потребители да стартират вируси и троянски коне на компютрите си. Същата тази скука подтикваше и хиляди хора да се занимават с хакерство. Това пък отвори пазарна ниша за нов вид софтуерни продукти – комплекти за хакерство, състоящи се от две части, наречени „клиент“ и „сървър“. Хлапакът си купува този продукт за 20 долара, инсталира „клиента“ на компютъра си, а „сървъра“, замаскиран като картинка или някаква забавна шега, изпраща на съучениците и съседите си. Така той получава пълен достъп до компютрите им – може да гледа какво има на екрана, какво пишат, има достъп до всичките им файлове – може да сваля файлове, да качва файлове, да ги стартира, да слуша микрофоните им, да гледа камерите им...

Хората масово не подозираха както за съществуването на тези средства, така и за мащабите на явлението – през 1998 1/3 от всички компютри бяха заразени с един или друг троянски кон.

Разработването на тези неща бележеше бум и антивирусната индустрия не смогваше на темпото. Виждайки какво се случва, аз създадох сайт, който информираше потребителите за всичките тези заплахи и ги образоваше как да разберат дали компютрите им са заразени, и как, стъпка по стъпка, да почистят троянските коне. Знаейки, че за много хора такива обяснения звучат като квантова физика, реших да започна да предлагам VIP услуга – отивате на страничка, на която е обяснено, че ако натиснете един бутон, вие се съгласявате аз да направя одит на сигурността на вашия компютър. За целта формичката ще ми изпрати вашият текущ IP адрес, а аз ще сканирам всички възможни портове на машината ви (десетки хиляди на брой) и в случай, че на някой порт установя наличие на „слушащ“ троянски кон, аз ще опитам да се свържа с него с помощта на неговия „клиент“ (за целта се бях сдобил с пълен арсенал от средства). Ако успея да се свържа, ще извърша следните действия:

- Ще отворя диалогов прозорец на десктопа ви, в който ще ви информирам за позитивния резултат от сканирането, както и за всяка своя стъпка;
- Ще открия под името на кой файл се намира активният троянски кон и ще ви информирам;
- Ще открия кой и кога е изпратил този файл;

Например установявам, че файлът се намира в C:/ProgramFiles/ICQ/Received/Pesho/Joke.EXE

И ви казвам, че вашият приятел Пешо ви е изпратил този файл на 15.05.1998 в 18:55;

- Ще деактивирам троянския кон, като за целта може да се наложи да редактирам регистрите на вашата операционна система;
- След което ви моля да рестартирате компютъра си;

Потребителите се съгласяваха предварително, че в случай на откриване на троянски кон и последвалото му деактивиране и елиминиране, ще изплатят пет щатски долара за тази услуга.

Аз не можех да искам от хора, чиито компютри са заразени с троянски коне, да ми плащат онлайн с кредитна карта. Затова плащането трябваше да стане по консервативен начин. Пост фактум.

Интересът към тази услуга беше огромен. За една седмица почистих над 500 компютъра по цял свят, предимно в САЩ.
Заявките идваха през цялото денонощие и аз едва смогвах да обслужа всичките тези хора. Те бяха много благодарни. Всеки казваше, че още утре ще мине през пощата или банката и ще изпрати пет долара. Резултатът обаче беше много неочакван – никой не плати. Никой от 1300 човека, на които помогнах за три седмици, прекарани почти нонстоп пред компютъра...

За сметка на това с мен се свърза производител на троянски коне от САЩ. Обясниха ми как са продали над един милион копия от софтуера (по $20 парчето), а аз им провалям бизнеса, защото стотици хора са пуснали жалби срещу тях, след като съм ги информирал точно как са станали обект на шпионаж. Заплашиха ме с физическа разправа. Аз обаче много „обичам“ някой да ме плаши, казах им точния си адрес и ги поканих да ме посетят, ако им стиска. Собственикът на фирмата, който очевидно беше някакво мамино синче, хлапе на 18-20 години, продължаваше да се пени от другата страна на чата, а аз, нетипично за моя стил, продължавах да му отвръщам и да го дразня. Причината – моята интернет връзка беше бавна и ми беше нужно да го задържа по-дълго на линия, за да успея да източа всичките файлове от работната му папка.

Така се сдобих с кода на онзи троянски кон и можах да видя в прав текст протокола за комуникация между „клиента“ и „сървъра“.

След което направих следното – знаейки, че никой от собствениците на милионите заразени с троянски коне компютри няма да ми плати, но ще ме занимават с личните си драми (не е приятно да научиш, че партньорът или конкурентът ти са имали достъп до компютъра ти), аз разработих експертна автоматизирана система, която да върши почистването вместо мен. Тя ще намира заразени компютри, ще прониква, ще елиминира троянските коне, без изобщо собствениците да разбират, че са имали проблем. Щастливите хора са неинформираните хора...

Реших да добавя и следното действие – системата вижда коя е началната страница на браузъра и създава един фреймсет така, че тази начална страница „да падне“ със 70 пиксела надолу и над нея да се показват горните 70 пиксела от страница, намираща се на мой сайт. 70 пиксела е стандартната височина на банер. Така всичките тези хора щяха да получават актуална полезна информация как да се предпазят от заплахи за сигурността на компютъра си. Системата имаше възможност да прави статистики и да ме информира за бройката на почистените компютри. Също имаше възможност да бъде спряна по моя команда в случай, че нещо излезе извън контрол. Създаването й ми отне около 7 часа.

Пуснах я в действие и бройката на почистените от троянски коне компютри започна да се увеличава в геометрична прогресия. Само в първата седмица бяха открити и почистени над 100 000 заразени компютри. След два месеца бройката достигна колосални размери, а стотици хиляди пишман хакери се чудеха как така тъкмо заразят нечий компютър, и той вземе, че се почисти след минути. Така те загубиха интерес към това занимание, а онези разработчици недоумяваха защо продажбите на хакерския комплект секнаха.

Един ден, като разглеждах dir.bg, вниманието ми беше привлечено от син рекламен банер с текст „Спаси Марти!“.
Кой е този Марти, когото трябва да спасяваме? Кликнах на банера и попаднах на импровизирана страничка, която разказваше за малкия Марти, който е само на годинка, но страда от коварна болест и животът му е в опасност. Нуждае се от спешна трансплантация на черен дроб. Клиника в Германия е готова да извърши операцията, но са нужни 200 000 германски марки – сума, непосилна за родителите на Марти.

Аз самият не бях богат и нямаше как да помогна с пари, но ми хрумна идея – разполагах с видима площ, която стоеше през погледите на милиони потребители в Интернет. До този момент я ползвах за образоването и информирането на тези хора и дори не бях я възприемал като рекламна площ. Свързах се с родителите на Марти в България (живеех в Хонг Конг) и организирах превеждането на страницата и епикризите на различни езици. Помолих и моя позната в София да посети семейството, за да се увери, че това не е някаква измама.

На следващия ден всичко беше готово и аз поставих банер „Save Marti” на онова място. Ниагарският водопад от посещения заваля към страницата на българчето Мартин. Пощенската кутия на родителите му се препълни от съчувствени писма, а главният редактор на немската телевизия ZDF се оказа един от хората, кликнал на банера и видял страничката. Тя моментално изпратила екип в София, който заснел репортаж и този репортаж бил излъчен в прайм тайма на телевизията. За часове в специално отворената сметка за лечението на Марти на името на клиниката в Германия се събрали над 300 000 марки – 200 000 за неговото лечение, а останалите като начална вноска за лечението на следващото българче, нуждаещо се от чернодробна трансплантация.

Мартин вече навърши пълнолетие и сигурно се интересува от компютърни технологии. Той едва ли подозира колко е важно мястото на Интернет в неговия живот и как няколкостотин реда компютърен код са излекували не само безброй компютри, но и самия него.