Нашето поделение имаше голяма складова база в района на пернишкото село Студена и ротите се редуваха да поемат караулната служба на този обект. Там имаше три поста и съставът на караула включваше по трима войници за всеки пост плюс разводач и началник караул, общо 11 човека.

Пътувахме до Студена с камион и в продължение на 24 часа имахме грижата за охраната и отбраната на този обект.

Основните складове – бетонни съоръжения, частично вкопани в земята, бяха стратегически разположени на билото на хълм, но химическите складове бяха построени на стръмен северен склон, а оградата им не достигаше до билото само за няколко метра. Отсрещният склон пък беше обрасъл с гъст храсталак и се намираше само на метри по права линия. Всичко това поставяше часовия на пост номер две в много неизгодна позиция – всеки би могъл да приближи незабелязано до поста му от горната страна, иззад хълма, или да го отстреля от прикритието на отсрещните храсти. Нощем положението беше още по-абсурдно, защото целият пост беше осветен от мощни халогенни прожектори, а гората и храстите около поста потъваха в непрогледен мрак.

В този майски ден бях на пост номер две, стоях на вишката и се наслаждавах на красивата природа и залеза, докато един див заек пасеше кротко трева точно до основите на вишката и не подозираше, че някой го наблюдава отгоре. Или пък не му пукаше. Слънцето залезе и по устав аз трябваше да сляза от вишката и да започна да обхождам поста. Заекът неохотно се затътри нагоре и се шмугна под бодливата тел, а аз, подпрял двете си ръце върху автомата, който висеше на ремък с цевта надолу, започнах да се движа с небрежна крачка по утъпканата пътека.

Изведнъж зад мен проехтя изстрел и аз моментално се пльоснах върху тревата, като още във въздуха извих тялото си по посоката, от която проехтя изстрелът. Вече бях заредил оръжието си и се оглеждах за източника на стрелбата, когато от същата посока проехтя къс автоматичен откос, последван от взрив на граната, а след този взрив последва цяла канонада от единични и автоматични изстрели от десетки дула, последвано от мощно „Урааааа!“.

Псувах наум този, който е проектирал пост номер 2 – оградата на поста свършваше на десетина метра преди билото и аз нямах никаква представа какво се случва зад това било. Дори вишката беше под нивото на това било....

След онова „Ураааааа!“ всичко утихна рязко и пак настана тишина, а аз се огледах за най-близкия контакт за включване на полеви телефон. Имахме едни смешни допотопни телефонни апарати, но никога не ми се беше налагало да ги ползвам. Знаех по принцип как се ползва това нещо, но не бях убеден дали работи. Допълзях до контакта, включих щепсела на телефона, вдигнах слушалката и завъртях ръчката. За моя изненада началникът на караула, лейтенант от друго поделение, отговори веднаха. Докладвах, че на юг от пост номер две се чуват автоматична стрелба и взривове на гранати, а той отговори, че изпраща подкрепление.

След около три минути към поста се приближиха самият лейтенант и трима от другарите ми, а аз им направих знак да се снишат и посочих нагоре към билото зад оградата.

Те залегнаха до мен, а аз обясних шепнешком какво се беше случило. Стояхме така около една минута, но зад хълма не се случваше нищо и другарите ми се изправиха един по един и започнаха да се шегуват с мен. Че ми се е причуло, да не би да съм заспал и да съм сънувал... Аз обаче продължавах да лежа и да гледам към билото. Лейтенантът стана също и четиримата бяха на път да си тръгват, когато единичен изстрел иззад билото ги накара да залегнат моментално, а последвалият автоматичен откос, взривът на граната и канонадата от множество единични и автоматични изстрели ги накараха да заредят оръжията си и да заменят ухилените си физиономии с напрегнати. Мощното „Урааааа!“ иззад хълма ги накара да се взират още по-напрегнато.

И изведнъж всичко свърши и пак настана тишина. Тогава, за тяхна изненада, аз се изправих, свалих пълнителя си, извадих патрона от цевта на оръжието си, върнах го на мястото му, поставих пълнителя обратно и с нормален глас им казах, че това, което чухме, беше 1:1 към това, което чух преди десетина минути, и че или е на запис, или някъде наблизо снимат филм и това е бил втори дубъл.

Другарите ми обаче продължаваха да лежат и да се взират, а лейтенантът се надигна, нареди да охраняваме поста и приведен се затича към караулното помещение да докладва на оперативния дежурен в щаба на армията.

След десетина минути лейтенантът се върна. Този път той ходеше нормално и другарите ми се изправиха също. Зад хълма, на метри от нас, снимали филм. Това било съгласувано с щаба на армията, но те забравили да ни предупредят...

Посмяхме се, междувременно беше станало време да ме сменяват и аз се прибрах в караулното за заслужена почивка.

В ранния следобяд на следващия ден бях пак на пост и наблюдавах от вишката, когато от север се чу бучене на самолети. Погледнах към хоризонта и забелязах два броя големи витлови самолети, които летяха право към нас на около 1000 метра височина. Те приближаваха и вече се виждаше, че са боядисани в камуфлажни цветове. Фюзелажите и крилата приличаха на познатите ми двумоторни ИЛ-14, но носовете им изглеждаха някак ретро, като на Юнкерс 52 от Втората световна война. Тогава забелязах отличителните знаци – кръстовете. Тези кръстове, почти същите като онези през Втората световна, сега бяха емблемата на Бундесфера – армията на ФРГ. Това беше много неочаквано, самолетите приближаваха и нямаше за кога да звъня на когото и да било. Проблемът беше, че бяха високо, за да водя стрелба по тях, и аз продължавах да ги наблюдавам. Вече бяха почти над мен, когато пуснаха десант. Куполите на около 20 парашута покриха небето и започнаха да се спускат. Това вече беше друго нещо – свалих автомата от рамото си, заредих, заех удобно положение за стрелба и започнах да чакам парашутистите да приближат. Северният вятър ги носеше към зона отвъд билото, но бяха в полезрението ми и имах достатъчно време, опит и боеприпаси да ги отстрелям всичките. Прицелих се в този, който стоеше най-ниско, прецених изпреварването и корекцията за височина, когато забелязах нещо странно – подвесната му система. Всички върви започваха от една точка, а той висеше леко с лице надолу. Като парашутист бях изучавал история на парашутизма и знаех, че само един модел парашути е изглеждал така – този на германската армия по времето на Втората световна война. И се сетих за кинаджиите от предната вечер. Пак бяха пропуснали да ни предупредят. Свалих оръжието, изпразних цевта, върнах патрона на мястото му и започнах да се смея – тези хора не знаят какъв късмет са извадили, че точно нашата рота беше на този караул в този момент. Войник от друг род войска не би разбрал, че тези са кинаджии и като нищо би ги отстрелял...

В днешно време в България и София се снимат много филмови продукции и това е добре за икономиката ни, но се надявам кинаджиите да отцепват добре снимачните площадки и да предупреждават гражданството, защото ако на примерен гражданин с лично оръжие му се случи както си върви кротко по улицата, да стане свидетел на „обир“ или „грабеж“ и не забележи операторите, ще се вкарат в друг филм и сюжетът им ще загрубее...