Вчера с мен се свърза директорът на ПМГ "Проф. Емануил Иванов" – моята гимназия. Госпожа Стоилова ме информира, че съгласно заповед на министъра на образованието относно одобряване на допълнителни разходи за закупуване на преносими компютри за нуждите на училищата, ПМГ "Проф. Емануил Иванов" ще получи 12174 лева целево за закупуване на 14 броя лаптопи „две в едно“ - лаптоп-таблет. В заповедта е посочено, че 3 от тези лаптопи ще се ползват от преподаватели и за тях се отпускат по 1000 лева за брой, а 11 са за ученици с бюджет от 834 лева за брой. В заповедта са посочени множество параметри, на които трябва да отговарят двете категории преносими устройства. Например ученическите не могат да бъдат по-широки от 310 милиметра. Т.е. учениците ще се взират в по-малки екранчета.

Госпожа Стоилова се обръщаше към мен с молба моята фирма да достави нужната техника. А причината да се обърне точно към мен е следната. Когато преди две години аз направих поредното си дарение от 40 000 лева за училището, то обяви обществена поръчка за закупуване на лаптопи с тези пари. Аз като дарител се поинтересувах относно параметрите на поръчката и видях, че са обявени доста евтини, излезли от мода, конфигурации и така има риск някоя недобросъвестна фирма да спечели близо 10 000 лева от тази доставка. Затова в последния момент фирмата ми се яви на този търг и го спечели, а след това с разрешение на училището достави много по-модерни и по-скъпи лаптопи, като ние похарчихме 60 000 лева за тях, а получихме 36 000 – пари от дарението ми.

Затова директорът на училището беше решила да ми се довери и за тази поръчка. Веднага поставих задача на колегите да намерят исканата техника. Оказа се, че от малките конфигурации устройства „2 в 1“ - лаптоп/таблет, няма налични в България. Вероятно защото има голямо търсене. Попитах госпожа Стоилова колко спешна е тази доставка и отговорът не ме изненада – те вече са в режим на дистанционно обучение и много ученици не разполагат с устройства. Тогава я попитах дали е склонна да поеме отговорността и да наруши изискванията за размер на устройствата за ученици и да доставим 14 броя големи устройства, които са налични на пазара. Въпреки по-големия размер, който идва и с по-голяма цена, тяхното тегло не надхвърля изискванията за тегло на ученическо устройство. Тя направи това, което бих направил и аз на нейно място – взе мигновено решение. Но се притесняваше относно цената – как ще закупим 14 броя големи устройства с този бюджет. Отговорих ѝ, че не е проблем да излезем извън бюджета – те ще ни платят 12 хиляди лева, а ние ще похарчим 18 хиляди – няма да ни е за пръв път.

Използвах случая, за да я разпитам как се справят в сегашната ситуация – колко от учениците нямат нужните им устройства. Отговори ми, че са поискали 50 устройства от министерството. Засега без резултат. Обясни ми, че много училища правят следното – деца, които нямат устройство или интернет, идват в училище, а училището предоставя по една цяла класна стая на едно дете. И то учи там, отделено, на нормален компютър, с нормална интернет връзка, на топло... Имало и учители, които, по една или друга причина, също преподавали от училище. Не афиширали тази система, но я прилагали. Според мен това решение е гениално и не бива да се обвиняват училищата в нарушение. То просто е единственият възможен ход отвъд предела на шах и мат. Онези 32 лаптопа от последното ми дарение спасили отчасти положението през пролетта. Ако аз бях ученик днес, също нямаше да имам собствено устройство. Защо съм толкова сигурен ли? Защото когато бях ученик, нямах дори цивилни дрехи – изкарах от първи до единайсети клас с четири чифта сини ученически костюми и можех само да си мечтая за маратонки. Компютър ли – хаха! Та, ако аз бях ученик днес, нямаше да имам мобилно устройство, но училището щеше да се погрижи за мен. Дори и ако МОН са им казали, че ще им купят 50 лаптопа, ама друг път.

Вчера намерихме веднага 14 устройства и ги закупихме за 18 102 лева, а от фирма JMT бяха така любезни да ги доставят в офиса ни веднага. Обясних на госпожа Стоилова, че утре (днес) ще ги доставим в училището, а те ще ни преведат онези 12 хиляди, когато ги получат от държавата.

Снощи обаче не спирах да мисля за ситуацията. За децата, които нямат устройства, а трябва да учат дистанционно. За онези деца, за които училището е втори дом по време на дистанционното обучение. За условията, в които трябва да работи българският учител. За стреса, на който са подложени децата, техните родители и учителите. И взех следното решение – няма да фактурираме тези 14 лаптопа. Ще ги дадем безплатно. Така никой няма да вини директора, че е нарушил онова изискване за размер на ученическия лаптоп с два сантиметра, а когато училището получи онези 12 хиляди лева от държавата, ще си купи още 14 лаптопа. Така още 14 деца ще разполагат с устройства и няма да изостанат от процеса на обучение.

Искам да се обърна към останалите хора. Нека всеки да се свърже с училището си и да попита как може да им върне средства за така нужните им устройства. Да – да върне, не да дари. Дори пет лева ще им бъдат от полза – всяко училище е изучило десетки хиляди ученици. Аз съм върнал на своето училище 135 000 лева до този момент. И повярвайте – изпитвам голямо облекчение, че съм изплатил поне някаква част от дълга си към това свято място. И още нещо – днес едва ли много хора в България разпознават сегашните управници като свои, но децата са си наши. Не казвайте, че не е наша работа да помагаме на училището, след като плащаме данъци. Наша е, след като не сме внимавали къде отиват парите от данъците ни. Нека да направим така, че нито едно дете в България да не отпадне от образователния процес. Ако сега успеем да се справим с тази задача, после ще оправим и другите проблеми. Убеден съм в това.