В една слънчева неделна майска утрин на 2006 седях на балкона с лаптопа и работех. От апартамента ми на улица „Винохрадска“ в Прага се разкриваше гледка към голям красив парк. В този ранен час се чуваше само чуруликане на птички, но аз бях сложил слушалки, защото имах възможност да слушам нещо много по-добро: бях монтирал камери на строежа на къщата си на село, в България, някои от тези камери имаха и микрофони, а нищо не може да се сравни със звуците там: жуженето на пчелите, песните на синигери, славеи, пчелояди... Месеци по-рано бях установил, че строителната фирма извършва пародия на строителни работи, бях прекратил договора с тях и временно строежът беше замразен, докато реша какво да правя – една от опциите беше да го съборя, защото бяха правили престъпни компромиси с качеството... На този етап бъдещата къща беше на ниво груб строеж без зидария – само плочи и колони и бях наел група от експерти, които да обследват железобетонната структура и да решат дали да я взривя, или да продължа строителните работи след нужното подсилване на конструкцията.
Бях концентриран в работата си, а приятните звуци в слушалките бяха успели да заблудят съзнанието ми, че съм на онова вълшебно място от детството ми. В един момент обаче аудио идилията беше нарушена от човешки говор - няколко жени се бяха настанили на пейката, която се намира точно под камерата. Аз обаче бързах да допиша нещо важно и нямах време за корекция на източника на звук в слушалките си. Разпознах гласовете на две съседски баби, но чий беше гласът, който ги попита за мен? Отговориха й, че чули, че съм някъде в чужбина. Гласът на непознатата издаваше омраза към мен. Ехидно каза, че се надява да съм свършил парите и този строеж „да остане да стърчи на едни голи колони завинаги.“... Не бях сторил нищо лошо на никого и недоумявах защо непознатата изпитва такава злоба и ненавист...
Приключих със спешната задача и реших да разбера какво точно се случва под камерата на строежа. Включих картина. Тази камера не можеше да се насочва и нямаше как да видя кой седи под нея. За сметка на това се виждаше пътят и отсрещният склон, където съзрях чичо ми. Набрах мобилния му номер и той отговори. Попитах го кой седи с двете съседски баби на пейката при строежа. Той веднага назова някакво непознато за мен име. Казах, че не я познавам, а той каза:
- Как да не я познаваш, тя е дъщеря на Д. (едната баба), та ти й помогна за операцията преди години, не си ли спомняш?
Години по-рано, в един дъждовен есенен ден, посетих баба на село и тя ме помоли да помогна на дъщерята на добрата й приятелка и съседка баба Д. – жената, която била на около 50 години, била с вродено очно заболяване и била практически сляпа – виждала само силуети. С напредъка на медицината се открила възможност за операция с висок шанс за успех. Даде ми листче със записан телефонен номер на жената. Обадих се и се разбрахме след 30 минути да се видим в Кюстендил. Нужната сума беше смешна – не си спомням точно колко, но мисля, че нямаше дори 1000 лева. Занесох парите. Месец по-късно, вече бях забравил за това, получих позвъняване от непознат номер. Беше същата жена. Плачеше. Каза, че току-що са й махнали превръзките, и за първи път в живота си вижда... Беше много развълнувана и искаше да сподели и да благодари...
Попитах два пъти чичо ми дали не греши. Изразих съмнение, че става въпрос за същата жена, но чичо ми беше убеден, че е тя – от мястото, на което се намираше, можел да я различи и даже я познал по гласа...
Чутото ме удари като дъска през лицето. В следващите години имах възможност да помогна на много хора и се сблъсках с много такива случаи, някои от тях още по-фрапантни, и свикнах. Днес знам, че каквото и да правя, винаги ще има хора, които ще ме мразят, ще злословят по мой адрес, ще ми завиждат и ще ме ненавиждат, но също знам, че това е техен проблем и аз нямам вина за това. Това е универсално правило и важи за всички – каквото и да правите, винаги ще има хора, които ще ви мразят, ще злословят по ваш адрес, ще ви завиждат и ще ви ненавиждат. Приемете го и не обръщайте никакво внимание, защото това не е ваш проблем!
