Пролетната буря беше избрала точно тази майска нощ, за да демонстрира на какво е способна природата. Мощни волтови дъги и непрогледна тъмнина се редуваха в зловещ монотонен ритъм и подчертаваха силуета на мрачно бетонно здание без прозорци, кацнало на върха на хълм насред нищото. Десетки гръмоотводи се издигаха към небето като пипала на извънземно, а Зевс не спираше да ги брои на глас, като ги посочваше един по един. Чудовище с неподозирана мощ беше заключено в мрачната бетонна бърлога, а аз бях неговият страж. Дъждът плющеше по плащ-наметалото и се стичаше по лицето ми, а аз се разхождах с небрежна походка наоколо като същество, лишено от сетива и инстинкти.

След известно време от нищото се появиха четири подобни на мен силуета и когато ме съзряха, групата спря и само един от тях продължи към мен. Разменихме се безмълвно и аз се присъединих към групата. След като този ритуал се повтори още два пъти в други части на хълма, четворката влезе в малко бяло здание с груби варосани стени. Един от нас остана на пост отпред, началникът на караула се прибра в стаята си вляво от входната врата, а аз и Борисов оставихме наметалата си на закачалката в коридора, влязохме в стаята на бодърстващата смяна и подканихме хората там да си лягат. Положихме оръжията си в оръжейния шкаф и следващите два часа убихме с три партии шах, след което беше наш ред да поспим.

Бурята навън нямаше никакво намерение да спира и електричеството угасна в момента, в който седнах на леглото си. Нямахме нужда от аварийно осветление, защото мълниите осветяваха спалното помещение на всеки две секунди. Борисов лежеше на леглото от другата страна на пътеката, точно до прозореца. Изглеждаше притеснен. Всъщност Борисов изглеждаше така по принцип – не само защото беше новобранец, а защото беше изключително скромен и прекалено свит. Имаше вид на момче, което не би наранило дори малариен комар, а такова качество не се толерира в армията и поради тази причина той беше обичайният обект на шеги и подигравки.
Не си падам по дебелашки шеги и той сигурно се чувстваше комфортно в компанията ми, но в този момент аз направих нещо, което никой не е очаквал от мен – на фона на мълниите и гръмотевиците реших да му разкажа мрачна история...

Случката, която му разказах, се беше разиграла преди години на мястото, на което бяхме - мъж и жена, членове на чужда терористична организация, след тайно наблюдение на този караул забелязват, че войниците не изпълняват съвестно задълженията си. И вместо да стоят на пост, всички спят в караулното. Терористите издебнали подходящ момент, влезли в караулното и прерязали гърлата на всичките войници, след което взели оръжията и боеприпасите и ги натоварили в автомобила си, скрит в близката гора. Не били достатъчно наблюдателни и се оказало, че един от войниците бил съвестен и стоял на поста си. Той забелязал как двата силуета с автомати на рамо излизат от караулното и влизат в гората. Изтичал до караулното, където се натъкнал на зловеща гледка – закланите си другари. Затичал се към гората и видял как двамата слагат трофейните оръжия в багажника на колата си. Изпразнил цял пълнител в тях и се върнал да охранява караулното помещение така, както е записано в уставите. Тъй като началникът на караула бил мъртъв, а ротният му командир бил в отпуск, той отбранявал караулното помещение в продължение на дни и не допускал никой да доближи – така повелява Уставът за гарнизонната и караулната служба.
Момчето получило необратими психически увреждания след преживяното.

Аз обаче разказах на Борисов историята в 6D формат – възможно най-подробно. „Прерязвах“ гърлата на клетите войници, опръсквайки стените и тавана, докато те хриптяха и се давеха в собствената си кръв. Изтръгвах методично живота от налягалите по трите легла и пода тела, като обяснявах акуратно всяко действие и неговите физиологични последствия. През това време наблюдавах Борисов на фона на мълниите, а широко отворените му очи и уста бяха индикатор за разказваческите ми способности. Когато завърших историята и той повтаряше на пресекулки „Вярно ли?“, аз му казах със зловещ глас, че сигурно ако обърнем дюшеците, те ще са кървави от обратната страна, след което заспах блажено, убеден, че той ще бди никой да не ме изненада в съня ми....

Две десетилетия по-късно, един ден ми позвъни мой другар от казармата. Беше се завърнал от поредната мисия в Афганистан, не се бяхме чували от половин година. Разговаряхме за различни неща, когато изведнъж той каза:

- Ей, Митак, щях да забравя, имаш поздрави от Борисов!
- Борисов?
- Нашият новобранец от парашутна рота!
- А, Борисов!? Къде го видя?
- Ами вчера, когато летях от Кабул.
- Срещнал си го на летището? (Представих си гражданско летище и как моят другар е чакал между два полета).
– Не, в самолета, летяхме заедно от Кабул до София!

Припомних си Борисов, нашият Борисов. Припомних си и онази моя глупава шега...

- Борисов е бил в Афганистан? Какво е правил нашият Борисов в Афганистан?
- Той е военен хирург и се връщаше от мисия в Херат...

Онемях... представих си какво е ежедневието на един военен хирург в зона на постоянен военен конфликт. Моментално си представих тежки травми, огнестрелни рани, разкъсвания, литри кръв, стенещи хора. Единственото, което не можех да си представя моментално, е метаморфозата от плахото момче, което можех да впечатля само с разказ, до мъжа, който може да сложи ръка над подобен ад, да се изправи срещу Смъртта и властно да й посочи вратата на полевата болница. Поклон!