Приготвяхме се да отиваме на работа сутринта, когато се сетих, че днес ще ми бъде нужна една папка с патентна документация. Коленичих пред сейфа и бързо набрах кода. Тежката врата се открехна и аз я отворих. Папката беше най-отгоре на средния рафт, но преди да я взема, нещо прикова вниманието ми. Рядко отварям този сейф и в него има неща, които не са докосвани от години. Нещото е военната ми книжка. Държейки нужната ми папка в дясната ръка, повдигнах корицата на военната книжка с палец и се усмихнах иронично на новобранеца Димитров, който се опитваше да излъже фотоапарата на казармения фотограф, че е голямата работа. Новобранец..

Повдигнах книжката, за да я върна на мястото й, но тя се открехна на разграфена страница, която започваше с 28.10... Не се налагаше да чета повече – проклет съм да помня всичко. Затворих касата и тръгнах към офиса. Докато шофирах, „превъртях“ мислено случката от 28.10., което пък ме вкара във философски разсъждения.

Ето какво се случи на 28.10.1988 година, петък. Бях в казармата от 405 дни и още не бях ходил в домашен отпуск. Вече имах няколко награди „домашен отпуск“, но още не бях ползвал нито един ден. Причината беше, че ротният командир разчиташе на мен за много неща – от изготвяне на карти и схеми за следващия час по тактическа подготовка до „имаш грижата за дисциплината в мое отсъствие“. Нито званието, нито позицията ми предполагаха такава отговорност и правомощия – просто той ми имаше безрезервно доверие и смяташе, че съм по-съвестен от останалите. В този петък обаче аз се събудих с натрапчивата мисъл, че искам да се махна от всичко това. Когато той дойде на работа, аз го посрещнах директно с искане да ме пусне в отпуск. Това го озадачи – никога не бях искал нищо от него. Попита ме дали има някаква уважителна причина – болен в семейството или друго. Отговорих, че няма такава причина, просто искам да ме пусне за няколко дни. Той каза, че точно в петък не е подходящо, евентуално следващата седмица...

Примирих се с този отговор и когато попитаха дали има доброволци за почистване на парка - в казармата думата „парк“ не означава дървета и трева, а бетонни халета с бойна техника, аз бях един от доброволците, съответно взех една лопата и отидох да чистя. Поделението е разположено стъпаловидно върху полегат склон в полите на Люлин планина, като въпросният парк е ограден и има собствен павиран път, който минава от двете страни на халетата, а нашите халета са в най-горната част на парка.

Наближаваше време за обяд и тръгнахме надолу към поделението. Вървях заедно с другарите си с лопата на рамо, когато вниманието ми беше привлечено от нещо. Вдясно от пътя, перпендикулярно, с кабина, насочена към пътя, беше паркиран камион ЗИЛ. От дясната му страна имаше куп пресен пясък, очевидно приготвен за някакви строителни дейности. Водачът, новобранец, беше вдигнал капака на двигателя и се опитваше да долее моторно масло от голяма туба, без да ползва фуния. Ние приближавахме и вече бяхме на около 12 метра, можех да видя как ръцете му треперят от тежестта на тубата и неудобната позиция, струята не уцели гърлото в блока на двигателя и течността се разливаше встрани. За лош късмет двигателят беше горещ и в първия момент от нагорещеното масло се вдигна пушек, което пък стресна неопитния шофьор и той изпусна тубата. В следващия момент течността се възпламени и двигателят избухна в пламъци.

Междвувременно 12-те метра бяха станали 2 и аз просто свалих лопатата от раменете си, в движение я забих в купчината пясък и започнах да засипвам горящия двигател. Докато гасях енергично, чувах виковете на отдалечаващия се с бяг новобранец, че камионът е пълен с артилерийски мини, но мините, или каквото и да е, са в каросерията, а това отпред беше един безобиден пожар, като се има предвид, че държа удобна лопата и има цяла ГАЗ-ка с пресен пясък като по поръчка. Огънят угасна за 7-8 секунди, но аз продължих да хвърлям пясък, докато се уверя, че пожарът е потушен със сигурност. Не ми се иска да съм на мястото на този шофьор – не стига, че си запали камиона, пълен с мини на метри от „Слънчев бряг“, но и му предстоеше разглобяване и чистене на двигател - част от пясъка, с който засипвах огъня, неминуемо щеше да влезе през отворената капачка за доливане на масло. Ако се питате как Слънчев бряг попадна в София - така наричахме склада за боеприпаси, защото имаше бетонна рампа от южната страна с неасфалтирана зона отпред, която пролет и есен се превръщаше в огромна локва. Един от десетте поста в бригадата беше на тази рампа – слънцето те пече, а ти крачиш с часове напред-назад по този „бряг“. А да те пратят на Слънчев бряг, означаваше, че ще товариш тежки сандъци с боеприпаси на припек.

Случи се така, че бях единственият човек с лопата в ръцете, на точното място и в правилното време. Останалите в района бяха очевидци, които за разлика от новобранеца не се притесниха и гледаха спокойно гасенето. В следващия момент иззад камиона се чу познат мощен глас, който извика:
Ефрейтор!
Зад камиона беше оградата на парка – един метър бетон и два метра метални решетки, а зад нея беше пътят, който обхожда корпусите на батальоните.
Беше се случило така, че самият командир на бригадата е вървял по пътя и е станал свидетел на цялата случка – внезапния пожар, ужасения бягащ новобранец, крещящ, че ще се взривят мините, и ефрейтора с лопатата.
- Ефрейтор Димитров! - отговорих аз, приближавайки оградата. Командирът на бригадата свали шапката си – очевидно му беше станало горещо – дали от октомврийското слънце, или от факта, че заради високата ограда е можел само да наблюдава и да се моли за благоприятна развръзка. Попита ме от кое подразделение съм. Отговаряйки, видях, че командирът на нашия батальон крачи зад командира на бригадата и го информира, че ефрейтор Димитров е от парашутната рота на неговия батальон. Тогава командирът на бригадата се обърна към капитан Бакалов с думите: „Награждавам ефрейтор Димитров с три дни домашен отпуск! Веднага да му разпишете книжката и да заминава!“. След това извика:
- Редник!
Шофьорчето каза името си и чу, че отива за 10 дни в ареста.

След минути, придружен от двамата командири – на батальона и на бригадата, бях в канцеларията на ротния командир, където той чу историята лично от командира на бригадата. Не можеше да скрие задоволството си - негов войник направи добро впечатление на Цербера – така наричаха командира на бригадата. Командирът на батальона попълни лично военната ми книжка, след което двамата с бригадния командир тръгнаха към парка, за да оценяват щетите. В момента, в който останахме насаме, ротният командир не се стърпя и каза: „Димитров, това ми изглежда подредено!“. Естествено нямаше как да съм подредил всичко това – запалването на камион с опасен товар точно до купчината с пясък, в момент, в който незнайно откъде командирът на бригадата се е появил точно там, а аз се разхождам с лопата на рамо... Застанах мирно и отговорих уставно: „Тъй вярно! Подредено е!“. И загадъчно вдигнах поглед нагоре. Той се засмя и ми пожела приятно прекарване на отпуска.

Приех случката като една от стотиците мистерии в живота си, но едва днес, 30 години по-късно, се замислих. Ами ако той ми беше разрешил отпуск онази сутрин, щеше ли друг с лопата да бъде на същото място и по същото време? Този, другият, щеше ли да реагира адекватно? Тогава си припомних всеки един от другарите си и знаех, че всеки от тях би реагирал по абсолютно същия начин – независимо дали това се беше случило тогава, днес, или утре – защото сме „минали“ през един и същи калъп – Българската армия. Не съм сигурен за отговора на един друг въпрос обаче – за онези, другите, чийто житейски път по волята на българския законодател е минал напряко. Можем ли да разчитаме на тях? Или Бог да пази България?