В една дъждовна неделна сутрин помагах на дядо да стрижем овцете и когато приключихме, той ме прати да заръчам на баба да изнесе топла вода и сапун, за да се измием. Водата на село е толкова твърда, че трябва да е пареща, за да успее да направи пяна от домашния сапун. Аз си измих ръцете, но дядо използва случая, за да се съблече гол до кръста и да направи нещо като половин баня. Беше ранна пролет, валеше дъжд и ми ставаше студено само като гледах как той се наслаждаваше на тази процедура.
Дядо беше на шейсет години, но волята и десетките години тежък физически труд бяха оформили тялото му така, че дори мъжка горила би проявила страхопочитание . Това ме подсети, че рано сутринта попаднах на снимка, която не бях виждал преди: фотография на млад войник от царската армия. Войникът беше слабичък, като мен по онова време, и не приличаше на никого от познатите ми роднини. В това време баба месеше хляб и когато я попитах кой е на тази снимка, тя се обърна и веднага отговори, че това е дядо като новобранец. Дядо? Няма как - онова войниче би се вместило 4 пъти в гръдния кош на дядо. Баба обаче беше убедена, че това е дядо. Изразих съмнение, като изтъкнах довод, а тя се засмя и каза, че това е нормално, а и аз един ден ще се променя. Бях на 12, но тежах само 32 килограма и бях чувал подигравки, че съм слаботелесен... Приех информацията на баба като нещо, което се нуждае от потвърждение.

Дядо се изми, баба му подаде кърпа и след минута вече седяхме на масата, а баба щеше да сервира обяда. Тогава попитах дядо за войнишките му години. Оказа се, че наистина той е войникът на онази снимка. Той ми разказа, че по онова време задължителната военна служба била три години, а точно когато трите години свършили, започнала войната и на това основание го задържали още четири години в армията. Вече бях учил много за Втората световна война и го попитах дали е стигнал до Драва, но това, което чух, ме изненада много: на 8 септември 1944, когато вече било ясно, че съветските войски ще влязат в България, неговият батальон се намирал някъде в района на Куманово под пряко командване на немци. Обявили, че трябва да отстъпват, но преди това строили всички войници и един немски офицер посочвал кой да направи крачка пред строя. Така отделили онези, които били по-млади и в по-добра физическа форма. След което тези - от първата редица, сред които бил и дядо, трябвало да тръгнат на запад, за да се бият на страната на немците, а другите били свободни да се върнат в България, за да не са в тежест.
Групата, в която бил дядо потеглила на запад и не след дълго войниците вървели в нишка по един през някаква гора. Дядо бил последен в колоната и в един момент просто спрял и се скрил в храстите, т.е. дезертирал. Помислих си, че го е направил, за да се присъедини към антифашистката коалиция, но истината беше много далеч от представите ми: дядо дезертирал, за да се прибере вкъщи! Тогава една мисъл ме накара да прекъсна разказа му:
- Дядо, къде е пушката???

Очаквах той да ме посвети в тази тайна, но това, което чух, ме разочарова: когато успял да се измъкне, без да бъде усетен, той просто хвърлил пушката в храстите. Не му трябвала. Едва скривах разочарованието си, а той продължи:

"Вървях през гората, когато изведнъж попаднах в засада на югославски партизани, които ме арестуваха и ме заведоха в партизанския лагер, който се намираше в гората край голяма ливада. Техният отряд беше огромен, над 400 човека. По онова време те ни смятаха за врагове, защото България беше съюзник на Германия. Командирът строи целия отряд и заповяда да ме изкарат пред строя. Той извади пистолет, но не го насочи към мен, само го държеше в ръката си и започна да държи дълга реч. Наричаше ме български фашист и говореше за злините, които фашистите са сторили на народа им. Беше ясно, че в края на речта ще ме разстреля. Самият той стоеше на достатъчно разстояние от мен, че да не мога да го изненадам с нападение, а пред мен стояха стотици партизани, въоръжени с пушки, автомати, револвери..“

Гледах дядо – очевидно беше успял да се спаси от тази ситуация, но как? Вече бях чел много приключенски романи и бях гледал много екшън филми, но дори в тях никой не бе излязъл жив от такава ситуация. Предусещах, че ще чуя разказ за невероятен героизъм, но развръзката беше още по-разочароваща от захвърлянето на пушката в храстите:

„Усещах, че речта е към своя край и скоро ще бъда разстрелян. Както вече казах, командирът беше на повече от три метра от мен, нямаше как да го изненадам и да му отнема оръжието. През цялото време го гледах внимателно и го преценявах. Бях забелязал, че той носи черна лента на ревера си и го попитах защо има черна лента.“

Моля? Всичките тези хора са се събрали, командирът произнася реч с патос и плам, животът на дядо е на косъм, а той се интересува каква е тази лента на ревера на онзи човек!? Бях на 12 и от тогавашната си камбанария си помислих, че дядо се е държал като идиот...

Попитах го какво е станало по-нататък:

„Попитах го защо има черна лента на ревера, той сведе поглед към лентата, след което ми каза тихо, че е загубил сестра си. Това го натъжи и му потекоха сълзи. Обърна се с гръб към строя, за да не видят подчинените му, че се е поддал на емоция. Стоя известно време така, когато внезапно прозвуча сигнал за въздушна тревога и всички се разбягаха и се скриха в гората. Останал сам насред ливадата, скочих във високата трева и пълзешком се придвижих към гората от другата страна, а след 24 часа ходене се прибрах вкъщи.“

Наистина в момента бях много разочарован от дядо. Отдавах спасението му само на късмета и в първия момент си мислех, че въпросът за лентата е бил идиотски. Отне ми часове размисъл, за да осъзная, че в онази ситуация 25-годишният тогава дядо е проявил изключителна находчивост, като е намерил слабото място на врага си и така е спечелил ценно време.

Този урок ме научи колко важно е качеството аналитичност - да забелязвам и най-малките детайли, а така и слабите, и силните страни на всяко нещо, появило се в полезрението ми. Това ми помогна в десетки ситуации и един ден внуците ми ще има какво да чуят и от мен.