Нашата махала се намира в най-горната част на селото и къщите са накацали по гръбнака на рид, брулен от ветровете и разяждан от пороите. Почвеният слой е беден и всяка капка дъжд потъва моментално в песъчливата земя. Хората наричат този район Суха Еремия. Ако се разровите в дебелите книги, ще научите, че според учените историци името на селото произхожда от това на поп Еремия или библейския пророк Йеремия. Аз пък ще ви кажа, че на старогръцки „Ηρεμια/Иремия/“ означава пустиня или изолирано място - там има следи от заселване много преди човечеството да чуе за пророци и попове. Ηρεμία означава и „спокойствие“. Селото се намира встрани от всякакви транзитни пътища и ако случайно попаднете там през лятото, ще видите какво означава пустинно спокойствие, но няма да срещнете никакви попове, още по-малко и пророци.

Най-близката течаща чешма се намира в един дълбок дол и всекидневното носене на менци с вода до върха на хълма е било единственото решение на хората там. Когато дядо и баба се задомили и си построили къща на билото на хълма, дядо започнал да копае кладенец на двора пред къщата. Съседите забелязали това и веднага дошли да го питат кой му е казал, че точно на това място ще намери вода. Той отговорил, че е решил кладенецът да е там, за да е удобно на булката му да си налива вода за ежедневните домакински нужди, за да не се налага да ходи до онзи дол. Съседите се смяли много и казали, че само глупак ще копае кладенец на билото на скалист хълм, без да се е допитал до човек с дарба в намирането на подпочвени води.

Мълвата разнесла начинанието му като шега за негова сметка. Дядо обаче не спирал да копае. Слизал долу рано сутрин и излизал късно вечер, а баба помагала за изсипването на пълните с пръст кофи горе. Обяда му спускала в кофата, с която вадели пръстта на повърхността, а дядо напредвал с невиждани темпове надолу в скалата. Един ден баба била сготвила риба и обядвала с двете им деца в къщата, когато като изпод земята се чули викове: „Вода! Водаааа!“. Уплашила се баба, помислила, че дядо се е задавил с кост и вика за помощ. Втурнала се към кладенеца, погледнала долу и когато очите й свикнали с тъмнината, видяла дядо, ликуващ на фона на образувалото се водно огледало...

„Бре, този будала наистина намери вода!“ си казали съседите на дядо и започнали да питат дали може да си наливат вода от неговия кладенец. По онова време дворът на баба и дядо нямал ограда и всъщност представлявал широко голо място, където вършеели жито. Кладенецът бил достъпен за всекиго, а водата била леденостудена дори в горещниците. Когато пред кладенеца се извила опашка, баба споделила с дядо притеснението си, че така водата ще свърши. Дядо се усмихнал и й обяснил, че всъщност колкото повече вода раздават, толкова по-широк път ще си направи водата до техния кладенец. Животът на дядо бил тежък и едва ли е имал време за философски разсъждения, за да осъзнае, че това е всемирен закон и важи не само за водата в кладенеца му.

Летата се нижели безпощадно и веднъж се случила невиждана суша: за пръв път кладенецът пресъхнал. На дъното се виждала само малка локвичка вода и били нужни много часове за събирането на няколко кофи. Дядо забелязал, че съседите, с които били врата срещу врата, ползвали водата за поливане на градината си, защото били притеснени, че ще им изсъхнат зеленчуците. Дядо не беше от приказливите, но беше много добър човек. Отишъл при съседите и учтиво ги помолил да не поливат градината си с вода от кладенеца. Обяснил, че водата не стига дори за пиене и за миене и няма как да поливат с нея. Дал довод, че той самият от месец не е поливал градината си, защото в противен случай хората няма да има какво да пият. Съседите обаче не го послушали – тяхната градина им била важна. Точели вода по нощите, а сутрин дядо, баба и останалите съседи трябвало да ходят до дола за вода. Наложило се съседите да видят и другата страна на дядо – той им казал, че вече не им разрешава да точат вода от неговия кладенец, докато не отмине сушата. На следващия ден той бил на работа, баба била сама вкъщи с двете си невръстни деца, когато съседката дошла за вода. Баба й казала, че не може да налее вода и я отпратила. Съседката се прибрала, но след минута се върнала с пълен кош смет и демонстративно изхвърлила сметта в кладенеца... Баба не мога да стои безучастна и излязла да се кара със съседката. В спора се включил съседът, който ударил баба...

Когато дядо се прибрал от работа и видял баба разстроена и със синина на лицето, попитал какво се е случило, след което отишъл при съседите и се наложило да им покаже и третата си страна – така се случило заради войната, че дядо служил в армията не три години, както е било задължително по онова време, а седем. Набил съседа, без да му каже нито дума. Просто го наложил много здраво затова, че посегнал на баба, затова, че бил егоист, затова, че изсипали смет върху труда му.

Когато бях малък, къщата на съседите пустееше, а съседът идваше много рядко и не говореше с никого. Аз купих въпросната къща преди години и я махнах, за да не ми припомня тази история. Съседът завел дело и съдебната сага продължила с години, което пък им коствало много време, пари и нерви.

Години по-късно жителите на Суха Еремия се събрали и решили да си построят обществено водоснабдяване. С дружни усилия построили помпена станция в един дълбок дол и подземни резервоари в най-високата точка на селото. Прокопали и километри канали и положили етернитови тръби. Накрая всяка къща имала течаща вода, но в летата водата не достигаше, защото мнозина поливаха градините си с нея. И пак разчитахме на стария кладенец на двора.

Бях на 13, когато монтираха помпа в кладенеца и вече не се налагаше да разчитаме на обществения водопровод, който пускаше вода все по-рядко. Когато дошла така наречената демокрация и вече не се знаело кое на кого е, хората, които живеели в близост до резервоарите за вода, затворили един кран и така общественият водопровод, строен с парите и потта на петдесет домакинства, станал частен.

Бях дете, когато научих от дядо, че не бива да разчитам на други за важни неща, а водата е едно от най-важните, затова не ходих да се моля на онези хора, а изградих собствено водоснабдяване – кладенци, резервоари, километри тръби, помпи, автоматика, системи за филтрация, омекотяване, обратна осмоза... Без вода няма живот, затова не жалех нито пари, нито труд, не съм и смятал колко ми е струвало, но сумата би стреснала дори средно голяма община.

Веднага се появиха първите желаещи да получават питейна вода, а аз се съгласих. Дори изкопах 100 метра канал до къщата им, положих тръба и ги прикачих към водопровода си. Естествено, всичко това беше безплатно, но им обясних колко е дълъг и сложен пътят на тази вода – преминава през 800 метра тръбопроводи, през системи за филтрация и омекотяване. И всичко това работи със зелена енергия – соларни панели, инвертори, тонове акумулатори. Обясних, че ще им спестя калкулацията на тази вода, за да не се стряскат, че за тях тя ще бъде безплатна завинаги, но ще сложим водомер при къщата им. И ще имат лимит от 48 м3 на година, което е достатъчно за питейни и домакински нужди. Пуснахме водата и хората бяха щастливи, но на следващата сутрин мен ме чакаше изненада: събудих се, отидох в банята и се оказа, че няма вода. Предната вечер съдържанието на резервоара беше над 9000 литра и липсата на вода няколко часа по-късно беше много смущаващ факт. Наложи се да проверявам над километър инфраструктура за евентуални течове, но всичко изглеждаше нормално. Беше август, а летата в 21-ви век са такива, каквито моите баба и дядо не са си дори представяли. Оказа се, че съседите са поливали градината си и водомерът им показваше над 8 м3 консумация само часове, след като е бил монтиран. Наложи се да им обясня още веднъж с какво точно са поливали градината си и защо не бива да го правят, а те обещаха това да не се повтори. Случката обаче се превърна в ежедневие, което ми припомни онази история. Наложи се да покажа другата си страна и им прекъснах водоподаването. Така се превърнах в злодей. Не в човека, който в продължение на година им осигуряваше десетки тонове безплатна филтрирана и омекотена вода за зеленчуковата градина в Суха Еремия дори през август, а в злодея, който им е спрял водоподаването...

Съседът започна да идва всеки ден и да ме моли да му пусна водата, а аз излизах и в продължение на половин час му обяснявах пак и пак защо няма да я пусна.
Това беше отдавна, а оттогава се промених – днес изобщо не разговарям с такива хора. Един ден работех навън и съседът дойде пак. Случи се така, че работех нещо на мястото, където навремето беше къщата на една лоша баба, от която бях „изял“ много тояги съвсем незаслужено. Съседът дойде и започна да повтаря мантрата „Моля ти се, обещавам повече да не поливам градината, от сърце ти се моля“. А аз отстоявах своята позиция, защото такива хора не бива да споменават думи като „сърце“, „душа“, „Господ“. В един момент той се огледа, видя, че наоколо няма никого другиго освен нас двамата, и ме прокле. Проклетията, която изрече, беше ужасна и се отнасяше до бъдещето на рода ми. Това ме натъжи, но в следващия момент се появи нещото, което навремето каза на лошата баба, че ще й събори къщата. Беше страшно, много страшно. Усещах как изпивам този човек с поглед, а от устата ми излезе едно тихо: „Умри!“. Това не бях аз... Той гледаше с ужасен поглед, а аз се обърнах и побързах да се отдалеча от всичко това. Крачех, а споменът за подобна случка на абсолютно същото място в детството ми смразяваше кръвта ми. Усещах присъствието на Нещото зад гърба си като ужасно нетактичен и груб приятел, който ме защитава по начин, който не одобрявам. Прибрах се вкъщи и побързах да забравя всичко това. На следващата сутрин, точно в 8:00 чаках работниците, за да разпределям задачите за деня. Двама от тях, мои съседи, ме попитаха дали могат да си тръгнат към обяд. Обясниха, че отиват на погребение и попитаха дали няма да отида също. Аз обаче не знаех кой е починал. Попитах и отговорът ме удари... Намерих сили само да попитам от какво е починал онзи съсед. Инсулт. Вчера привечер. Не могли да го спасят. Мачках лицето си с длан, а те ме попитаха още веднъж дали ще дойда. Намерих сили само да им кажа, че не мога, защото предният ден се скарах със съседа, разменихме много грозни думи, за които съжалявам...

Лятото беше сухо и горещо, но вече бях изградил още един подземен резервоар за 90 тона питейна вода както и два нови кладенеца. Имах и такъв резервоар за поливни цели и бях изградил мрежа от пожарни кранове покрай пътя към махалата ни, свързани с този резервоар. Когато през август избухна пожар, той се разпространи мълниеносно и застрашаваше десетки къщи. Пожарните автомобили – тези на държавата и моите, се редяха на опашка пред пожарните кранове, а тълпи от обезумели хора се молеха на огнеборците да спасят първо тяхната къща. Когато 90-те тона безценна течност свърши, отворих един кран, предвидливо заложен под басейна в къщата, и 80-те тона вода от него поеха към пожарните кранове. Еремия беше спасена от опожаряване, а в продължение на седмици моите съселяни се изреждаха да ми благодарят и да ми носят домашни мед, ракия и каквото още е дала земята ни. Това беше мил жест от тяхна страна.

Една неделя, в края на август, по график трябваше да сменя филтър, който се намира при помпената станция в дола. Имах обаче доста друга работа и не успях да се възползвам от сутрешния хлад. Когато приключих с подмяната на филтъра, вече беше два часа следобяд. Реших да не катеря хълма по обичайния маршрут, а да мина по заобиколен път, който минава през гора. Така щях да си спестя палещите слънчеви лъчи. Пътят ми минаваше през съседната махала. Вървях в абсолютна еремийска тишина, но в съседната махала, пред прага на една от къщите, седяха две баби и един дядо. Поздравих ги, те ме попитаха къде съм тръгнал в тази жега, а аз забелязах куп пластмасови бутилки, пълни с вода, струпани пред къщата. Обясниха, че понеже нямат вода, техните деца им носят вода в бутилки от града – за пиене, за готвене, за миене... Не пропуснаха да „благословят“ онези хора от най-горната махала, заради които нямат вода от над 20 години.

Това ме потресе. Бях потен и прашен от катеренето на хълма в жегата, но скоро щях да се прибера, да взема душ, да поплувам в басейна... Почувствах огромния контраст и си припомних какъв беше битът ни с баба и дядо едно време, когато през лятото нямаше вода в чешмите. Но ние поне имахме кладенец, и то точно преди къщата. Центърът на тази махала е на 300м от къщата ми, а аз разполагам с всякаква модерна техника, в това число и каналокопател... Мисълта, че тези хора биха могли да имат течаща вода в рамките на часове, за промяната, която това щеше да внесе в живота им, ме плени веднага. Казах им, че в следващите часове нямам спешни задачи и сега ще им прокарам водопровод. Те ме гледаха с равнодушни погледи и не казаха нищо.

Тръгнах с бодра крачка към къщи, а зад ъгъла се затичах: чакаше ме много работа. Взех ключа от верижния челен товарач – нова, модерна машина, чиято кабина напомня по-скоро хеликоптер, отколкото строителна машина - с климатизирана кабина, омекотена седалка, озвучителна уредба, цветни дисплеи... Отбих се вкъщи за бутилка студена минерална вода и се настаних в кабината на машината. Стартирах двигателя и се отправих към полусферата с прикачения инвентар: огромна полусферична конструкция, в която в кръг е подреден прикачен инвентар за тази машина – култиватор, мулчер, ротор за сняг, хидравлични свредели, бетонобъркачка, различни гребла и кофи, каналокопател. С тази машина операторът може да сменя инвентара само с няколко прецизни движения на джойстиците.

Машината влезе в халето, спря в центъра му и се завъртя на 45 градуса, насочвайки се към каналокопателя. Подхвана го, след което все пак се наложи да изляза, за да закача трите хидравлични маркуча – така машината щеше да вдъхне живот на този каналокопател. След пет минути бях пак на хълма, позиционирах машината при последната водопроводна шахта в посока съседната махала, включих хидромотора. С едно натискане на бутона големите хидравлични маркучи подскочиха от внезапно придошлото налягане и огромната верига с елмазени зъби се завъртя. С плъзгач, подобен на газта в самолет, вдигнах оборотите до нужните 2300, след което веригата се заби в песъкливата почва, бълвайки облак от пясък. Меката скала се превръщаше във фин пясък, а два ротора го насочваха встрани от изкопа. Когато достигнах нужната дълбочина от 150 сантиметра, натиснах плавно джойстика за движение назад и каналът започна да се удължава с по около два сантиметра в секунда, метър и двадесет в минута, 72 метра в час, а след час и половина вече навлязох в съседната махала.

Още два часа и тримата старци видяха как зад ъгъла, само на 20 метра от тях на заден ход се появява машина. Спрях пред къщата, извадих каналокопателя от канала, спуснах чудатото устройство на земята, угасих двигателя, отворих панорамната стъклена врата пред себе си, за момент се намръщих на лъхналата ме гореща вълна (климатроникът в кабината беше настроен на 22 градуса) и излязох. Тримата станаха на крака, една от бабите възкликна: „А, Митко, ти ли си? Е що е това?“. Сочеше към машината. Излязоха отпред и забелязаха канала, който се простираше от машината към завоя. Тръгнаха покрай него, стигнаха до завоя и ахнаха – прясно изкопаният канал се простираше докъдето им стигаше погледът. Преди десетки години тези хора са били млади и са копали на ръка обществения водопровод. Падало се по 30 метра на човек и им отнело много дни и къртовски труд. Обясних им, че сега ще докарам ролките с тръба и ще се наложи да ми помогнат да я развием и положим, а след това ще пуснем водата. Те гледаха с невярващи погледи. Припомних им, че преди 3 часа им обещах да им прокарам вода, а те казаха, че мислели, че това е някакъв майтап... Как бих могъл да се шегувам за такова нещо? С тези хора? Както и да е, старците изведнъж живнаха и показаха неподозирана за възрастта си енергичност – 300 метра тръба бе положена за по-малко от час...

На следващия ден дойдоха работниците и пред всяка къща поставихме водопроводна шахта с кран и водомер и до вечерта всяка къща в махалата имаше водоснабдяване, при това безплатно.

Днес вече всички къщи в нашата и в съседната махала имат водопровод. Хората от нашата махала недоумяваха защо първо съм прокарал водопровод в съседната махала, но за сметка на това те пък имат и пожарен кран пред всяка къща. На тях е обяснено, че пожарните кранове имат и една много по-практична функция – могат да поливат градините си с тази вода на воля, колкото поискат, защото тази вода не е филтрирана и омекотена, и съм направил така, че тя да не свършва никога, дори през август. Системата от пожарни кранове в махалата изградихме едва в края на миналата есен. Съседите ми все още не подозират как тя ще се отрази на реколтата им от зеленчуци през 2019, но аз знам, че след няколко месеца всички те ще се гордеят с продукцията си и махалата ще се оживи пак.

Ако дядо беше жив, сигурно щеше да клати скептично глава и да каже, че когато съм разделил питейната си вода с още 10 къщи, през лятото няма да се видя с вода, но това е само защото той не е чувал чуждата дума „шейпинг“ - сега една система разпределя тънка струйка вода към всяка къща и всеки има собствен виртуален резервоар: да, спокойно може да полива градината си с тази вода, но след първите 200 литра ще трябва да чака половин час, за да си измие ръцете. Това ще спести много проблеми на всички и ще дисциплинира онези, които хитруват. Не аз, а една система от чипове и кранове с електрически задвижки ще наказва лошите, строго и справедливо – могат да я кълнат и попържат както намерят за добре, а тя след половин час ще им е простила и пак ще им дава вода.

Знам, че тези, които се интересуват само от себе си, не биха прочели моя статия, но все пак ще им оставя съобщение тук.
Да си купиш лъскава лимузина и да имаш хубава къща и много пари отдавна не е кой знае какво постижение – милиони обикновени хора по света са го постигнали и един ден това ще стане част от социално гарантирания минимум. Мислиш ли, че някой ще ти каже „браво“ за лъскавия автомобил? Истината е, че мнозина ще се зарадват, ако се размажеш с него, а когато загубиш имането си, защото всичко е преходно и рано или късно това ще се случи - на мен, на него, на теб, на всички, никой няма да помни това твое „постижение“, но всички ще си спомнят какъв задник беше, когато имаше повече от тях, но не помогна на тези, които имаха по-малко късмет от теб. Да – късмет: всичко в този свят опира до късмет и ако си си помислил, че като си ударил джакпота, си голямата работа, си в много голяма заблуда.

Един ден учените ще успеят да разрешат всички загадки на Вселената и да изравнят почти всички уравнения на този свят. И това, което ще остане накрая, ще бъде... една единица късмет. Тогава те ще се изправят пред нас, и ще кажат: „Установихме, че всичко във Вселената е започнало с един късмет. Той е най-малката частица и защото е неделима, никога няма да има равенство и баланс, защото той винаги ще бъде в една от двете страни на уравнението на Живота. Но също така установихме, че той е изключително мобилен и непрекъснато сменя координатите си. Ако запазите спокойствие за достатъчно дълъг период от време и спрете да се вълнувате от факта, че той е някъде другаде, в крайна сметка той ще бъде разпределен по равно между всички. Установихме и странна закономерност – този феномен се наблюдава предимно там, където изобщо не го очакват и не разчитат на него.“

Сигурно много хора са ви пожелавали късмет. Аз ви пожелавам да нямате нужда от него!