Моите родители бяха избрали нестандартна професия – бяха хижари и стопанисваха почивна станция в планината. В първите си години прекарвах половината от времето при баба и дядо на село, а в останалата част живеех в планината. Щях да добавя „с родителите си“, но по-коректно е да се каже „при тях“: те не ми обръщаха почти никакво внимание и аз по-скоро бях гост гратисчия: вечер се приютявах в някоя свободна стая. По цели дни скитах на воля из горите, а когато огладнеех, плячкосвах нещо от кухнята. Сега мога да кажа, че съм случил на странни родители, но тогава нямах никаква база за сравнение и ги приемах такива, каквито са.

На хижата имаше само два сезона – този на лагерите и мъртвия сезон. Единият продължаваше сто дни и още десет през зимната ваканция, а другият... той не можеше да бъде по-мъртъв – мъгли, дъждове, студ, студена неотоплена хижа, и двама хиберниращи възрастни, пристрастени към лексотан и други лекарства, лежащи 24 часа в денонощието.

За мой късмет в хижата имаше богата библиотека с един единствен читател – аз, но преди да се науча да чета, скитането из горите беше единственото ми занимание. В един такъв мъртъв ден родителите ми изглеждаха адекватни като никога, в далечината се чу пърпорене на мотор и скоро съзрях милиционерски мотоциклет с кош. По всичко изглеждаше, че гостът беше очакван, а в коша стоеше вързано огромно куче. Грубият намордник и дебелата верига не бяха в състояние да създадат усещане за контрол – животното не знаеше що е покой – изглеждаше превъзбудено, непрекъснато се опитваше да се освободи и показваше огромните си зъби. Наблюдавах разговора отстрани и разбрах, че това е служебно куче, което не се поддавало на никаква дресировка, било своенравно и агресивно, но им било жал да го приспят и се уговорили с баща ми той да се грижи за него срещу някакви условия (вероятно режийни разноски).

Майка ми се скри в хижата с писъци, докато дресьорът безуспешно се опитваше да помогне на кучето и баща ми да установят някакъв контакт. В крайна сметка това се оказа невъзможно и милиционерът вкара кучето в дървената барака, която се намираше срещу хижата, свали намордника и баща ми постави катинар на вратата, двамата си казаха „довиждане“ и мотоциклетът изчезна в далечината така бързо, както се беше появил. Херо, така се казваше кучето, беше имал нещастието да попадне в лоши ръце: дървената барака се превърна в негов затвор, а храната и водата се превърнаха само в хубав спомен за наказания от природата му ум. Моите родители почти не излизаха от хижата и понеже прозорецът на стаята им гледаше на изток, нямаше как да чуват ужасяващите звуци, които се носеха от бараката, която се намираше от западната страна на хижата.

Освен мен Херо беше единственото истински живо същество наоколо. Въпреки че той определено имаше сериозен поведенчески проблем – неуморно се опитваше се да напада всичко, което се изправи пред очите му. С него имахме много общо – аз също бях като навит на пружина – от ранна утрин до късна вечер не изпитвах потребност да стоя неподвижен. И също като него бях оставен на произвола. За разлика от него обаче, аз не бях заключен или вързан. Затова веднага, щом останахме насаме, отидох да намеря храна и вода. Проблемът беше, че дори видът на храната и купичката с вода не можеше да го откаже от желанието да захапе ръцете ми. Нямах ключ от катинара, но в задната част на бараката, откъм дерето, една от дъските беше поддала на натиска на Херо и беше изпаднала. Хоризонталният процеп беше прекалено малък за огромния му размер, но беше достатъчно голям не само да се провре купичка с храна или вода, но и аз самият да се промуша вътре. Естествено последното би завършило фатално за мен – той наистина правеше опити да ме сграбчи. Клекнах на земята до процепа и внимателно му подхвърлих храна. Въпреки че вероятно беше гладен, присъствието ми и желанието да ме захапе го беше обсебило до такава степен, че не обръщаше внимание на храната. Аз обаче не бързах за никъде, седях там и му говорех. Обясних му, че е по-добре да изяде храната вместо мен, защото аз ще му нося храна и вода всеки ден, а другият вариант не е далновиден. До вечерта той не хапна от храната, но не престана да опитва да ме нападне.

На следващата сутрин го посетих веднага, щом се събудих. Храната липсваше, но Херо не спираше да се държи агресивно. Дните се нижеха, а той отказваше непрекъснатите ми покани за приятелство. Не докосваше храна в мое присъствие, но тя изчезваше всяка нощ. Положението с водата беше по-сложно. Едва на втория ден успях да набутам един малък леген вътре, преди кучето да успее да ме захапе. Нямаше обаче как да налея вода в този леген и едва на следващия ден намерих решение: покатерих се по дъсчената стена, докато то блъскаше дъските, по които се катерех – между последната дъска и плоския покрив имаше процеп. Носех вода в стъклена лимонадена бутилка, като се опитвах да целя легена, докато Херо, подпрян на стената отвътре, се опитваше да ме достигне. Молех го да ми позволи да налея вода, но едва няколко капки се събираха в легена, останалата вода беше душ за него... Три дни по-късно за моя изненада Херо вече не се опитваше да ме захапе, а пиеше от водата, която се стичаше от бутилката. Обяснявах му, че ако ме изчака да налея в легена, ще бъде по-лесно и за двама ни, но той не разбираше – пиеше вода от струйката, която се изливаше от близо 3 метра височина. Това беше неефективно и доста уморително за мен – налагаше се да ходя десетки пъти на ден до чешмата и всеки път да се катеря по вечно прогизналите дъски...

Един ден, носейки бутилката, още не бях започнал да се катеря, а той вече стоеше изправен на стената, аз реших да го изненадам и успях да излея почти половината бутилка директно в легена през процепа. Той реагира бързо – скочи долу, но този път не се опита да ме захапе, а подуши водата в легена. Тя обаче беше станала на кал. След хиляди подскоци около него, легенът се беше напълнил с фина прах. Херо не беше чак толкова жаден, че да пие от тази кал, но този път, вместо да се опита да ме нападне, само подаде муцуната си през процепа. Започнах да изливам внимателно остатъка от бутилката пред муцуната му, а той подаде език и започна да пие. За пръв път имах възможност да видя огромните му зъби в покой. Водата свърши и за пръв път го чух да издаде звук, който не смразява кръвта – той изскимтя, сякаш коментираше, че няма вода. Втурнах се към хижата за още вода, молейки се този миг на проблясък в съзнанието на Херо да не отшуми. Пълненето на бутилката ми се стори цяла вечност. Когато дойдох, той ме чакаше спокоен. Протегнах ръка и струята потече, а той поемаше жадно всяка глътка. Бях хипнотизиран от неочаквания пробив. Водата свърши, а аз гледах в захлас променения Херо. Бях забравил, че ръката ми е в зоната му на досег и едва когато усетих допира на влажния му нос в китката ми, бях подсетен. Дръпнах рязко ръката си, но той не реагира - гледаше ме със спокоен поглед. Оставих бутилката настрани и внимателно протегнах длан към него. Той подуши ръката ми, отпусна главата си върху долната дъска и сведе поглед. Внимателно плъзнах пръсти по муцуната му. Огромните зъби бяха скрити, но изпитвах огромно страхопочитание. Опасявах се, че това, което се случва, е само един сън, и кучето внезапно ще се превърне пак в онзи звяр, с който безуспешно се опитвах да се сприятеля от дни. Говорех му, повтарях името му и изпитвах инстинктивно желание да положа дланта си върху главата му. Инстинктите ми казваха, че това е опасно, но в същото време ми казваха: „Направи го!“. Той очевидно изпитваше удоволствие от факта, че галя муцуната му, а когато изпадна в блаженост, аз не се стърпях и положих ръката си върху челото му. Той отвори очи и ме погледна изненадано, след което изръмжа, оголвайки зъбите си. Прибрах ръката си, а той стана, постепенно излезе от хипнозата и започна да се разхожда нервно в бараката, все едно размишляваше над ситуацията.

В следващите дни пиеше вода от бутилката, душеше дланта ми и ми позволяваше да го чеша по муцуната и по челото, но ставаше нервен всеки път, щом посягах към главата му. Измина още седмица, преди да посмея да извадя легена, за да го измия, след което той имаше винаги вода, а храната крадях от кухнята.

Пролетта дойде и в планината, а скоро след това мъртвият сезон приключи и не само природата, но и родителите ми се събудиха от зимен сън. Баща ми успя някак да установи контакт с Херо и дори го изведе два пъти на разходка, само те, двамата, без мен. Наближаваше сезонът на лагерите и скоро хижата щеше да се оживи от десетки деца и техните учители. За баща ми, който е практичен до мозъка на костите си, наличието на много хора в хижата означаваше, че може да храни прасе с остатъците от храна и се зае да гради дървена кочина на ливадата под шосето. Един ден, когато излизах от гората и пътят ми към хижата минаваше покрай въпросната кочина, видях как баща ми ковеше нещо там. Той погледна към мен и ме извика. За гръб на творението си беше подготвил голяма дебела дървесна плоскост. Тя стоеше подпряна там, където щеше да стои. Баща ми заповяда да застана зад нея и да я подпирам. Застанах там с лице към плоскостта и в този момент се случи нещо неочаквано: той хвана плоскостта и я тласна към мен. Нямаше как да отскоча или да се противопоставя и тя рухна върху ми. Аз паднах по гръб, а плоскостта се стовари върху гърдите ми. Вероятно тази плоскост беше много по-тежка от мен. Внезапната тежест притисна гърдите ми така, че изкара въздуха от дробовете ми, а натискът беше толкова силен, че не можех да поема дъх. Тревата и въздушното съпротивление на плътната плоскост бяха омекотили удара и не ме болеше нищо, но натискът върху крехкия ми тогава гръден кош беше огромен. Ръбът на плоскостта беше на нивото на гръкляна ми и аз виждах баща ми, който стоеше изправен зад плоскостта с единия си крак върху нея и ме гледаше. Гледах с невярващ поглед и се задушавах, а той се усмихваше и със зловещо ехиден глас ме питаше дали ми е добре така. Говореше, че не ставам за нищо, че една дъска не мога да задържа, а в това време погледът ми се премрежваше от липсата на кислород. За секунда си припомних друга картина, от по-ранен етап на детството ми. Бях на две и половина и живеехме в предишната хижа, майка ми каза на баща ми да ме заведе в нашата стая, той ме хваха за лявата ръка и ме поведе, но не си правеше труда да се навежда заради малкия ми тогава ръст, а просто ме вдигна във въздуха за ръката и ме носеше така, докато аз се опитвах да докосвам земята. Между лобито и коридора имаше две стъпала. Точно там той пусна ръката ми и аз паднах по очи, а зъбите ми посрещнаха ръба на стъпалото. Резултатът - всичките ми предни зъби счупени, огромна болка и кръв навсякъде. За щастие това бяха млечните ми зъби, но трудността да се доверявам на когото и да било ще лекувам, докато съм жив.

След припомнянето на тази картина съзнанието ми се замъгли от липсата на кислород и разбрах, че този път това е краят. В този момент обаче баща ми отмести плоскостта, гърдите ми поеха дъх и започнах да дишам така, както диша човек след като са го държали насила под вода. Отворих очи и видях баща ми, който ме наблюдаваше. След като се увери, че не ме е убил, повтори, че не ставам за нищо и тръгна към хижата. Останах да лежа така известно време, след което отидох при Херо. Този път не спрях пред процепа, а за негово удивление се промуших вътре. Той показа зъбите си за момент, но видя, че не успя да ме впечатли и ги скри пак. Бях толкова разочарован и отвратен от хората, че Херо, кучето с (не)предсказуем нрав, беше най-близкото ми същество и затворен с него в тази барака, се чувствах в най-голяма безопасност. Прекарвах повечето време там, седнал върху един полуразкъсан чувал с мозайка, останала от строежа на хижата, с Херо, лежащ в краката ми. По цял ден разговарях с него и му разказвах за света навън – за баба, дядо, за животните на село. Обяснявах му, че не всички хора са лоши, а той ме слушаше много внимателно. Когато споменавах нови думи, той въртеше глава и с това показваше, че чува нещо за пръв път. Кроях планове как да убедим баба и дядо да го вземем на село, където няма да стои заключен. Обясних му, че някога, много отдавна, баба и дядо са имали куче, което било толкова умно, че самичко извеждало овцете на паша, грижело се за тях по цял ден, а вечер ги прибирало. Че баба и дядо не искат да имат друго куче след него, защото смятат, че ще бъдат разочаровани. Питах Херо дали ще обещае, че няма да изяде овцете, но сам знаех отговора – той беше повече вълк, отколкото куче и по някаква причина беше наследил само вълчето, но не и овчарското от родителите си...

Дойдоха лагерниците. Това беше много досадно време за мен и аз избягвах тази глъчка – разглезени деца и учителки, които им забраняват да се отдалечат на повече от 10 метра. Бях свикнал да кръстосвам горите в радиус от десет километра, без да се налага да питам когото и да било, и изпитвах съжаление към тези деца. Учителките ги третираха като деца с много специални потребности, в много неравностойно положение. 10 метра! Излизах преди изгрев и се прибирах след залез, а храната – ягоди и малини, намирах в гората. Понякога идвах до хижата да хапна и нещо друго, като издебвах следобедната почивка, когато децата спяха.

В един такъв следобед срещнах баща ми пред хижата. Рядко се засичахме, не го бях срещал очи в очи след случката с плоскостта. Междувременно от ХЕИ бяха забелязали онази кочина, бяха го принудили да я махне и той я беше построил отново на 50 метра от предишното място – в гората. Баща ми се огледа и със съмнително любезен глас ми предложи да се разходим в гората. Той говореше много тихо, все едно се притесняваше да не събуди някого. Стоях на разстояние от него, готов да си плюя на петите при нужда, и го гледах с недоверие. Той усети това и каза, че ще вземем и Херо с нас. Така може. Кимнах утвърдително. Той обаче не подозираше, че Херо е мой приятел.

Надявах се Херо да не ме издаде и наблюдавах от дистанция. Баща ми притича към бараката и това възбуди Херо до краен предел - той дращеше и блъскаше по вратата. Беше предизвикателство за баща ми да му сложи веригата и да го удържи – изправен, Херо беше по-висок от него! Предвкусил свободата на разходката, Херо теглеше баща ми към гората и не ме удостои с никакво внимание. Тичах след тях. Отдалечихме се на около километър от хижата, в един дол, край който имаше голяма ливада. Тогава баща ми спря, огледа се за мен, показа ме на Херо и го пусна... С три подскока огромното животно стигна до мен, завъртя радостно опашка, легна пред мен и положи главата си в краката ми. Клекнах, почесах го, погалих го и поставих длан върху главата му. Той не реагира изобщо. Не забелязах кога баща ми се беше приближил. Беше се надвесил над нас. Стресна и двама ни с думите „Време е да се прибираме!“. Аз се сепнах, а Херо скочи и му показа зъбите си. Баща ми се уплаши и се опитваше да го благоразположи, като казваше: „Добро куче, добро куче...“.

Тръгнахме обратно. Скоро щеше да приключи обедната почивка в лагера. Херо нямаше намерение да се прибира и не слушаше баща ми. Тръгнах пред тях и Херо ме последва. Минахме покрай кочината в гората и баща ми не успя да го удържи – горкото прасенце трябваше да преживее част от приказката за трите прасенца, но с общи усилия убедихме Херо да се откаже от идеята да влезе в къщата му. Излязохме от гората и оставаха около 40 метра нагоре до шосето. На метри от гората пътеката минаваше покрай петното, останало след преместването на кочината. Избягвах това място и го бях заобикалял след онзи случай, но сега внезапно се озовах там. Замръзнах на място и не можех да откъсна поглед от тревата, където... Спирането ми беше неочаквано за Херо и баща ми и те ме подминаха. Гледах в земята и онзи спомен нахлу неканен в съзнанието ми. Започнах да дишам на пресекулки. Изпитах паника. Херо се бе спрял след 15 метра и се бе обърнал да види какво става, след което се изскубна от баща ми и застана до мен. Близна ме по бузата и така успя да ме извади от онзи спомен. Обърнах се към него. Той беше притеснен, опитваше се да разбере какво ми е. В този момент баща ми подвикна към мен: „Хайде, стига си стоял там!“. С онзи глас... Аз се обърнах към него и го погледнах... Изпитах огромен прилив на ярост. Не пожелавам на никого да го гледат така.

Херо погледна към баща ми, след което към мен, после пак към баща ми. Нямаше нужда от още един поглед, с четири огромни скока се озова пред баща ми, след което го повали на земята... Чуваше се смесица от гърлено ръмжене, щракване на зъби, разкъсване на плат и плът... Обзе ме странно спокойствие, все едно не се случваше нищо необичайно. Спокойно извървях разстоянието, застанах на два метра от тях и започнах да наблюдавам борбата им на живот и смърт, без това да предизвика каквото и да било чувство у мен - бях на пет години. От ръката на баща ми висеше парче месо с формата на кучешка захапка, а от раната шуртеше кръв. Херо се беше надвесил над него и се опитваше да му прегризе врата, а той държеше главата му с две ръце и с всички сили се опитваше да го удържи. Разстоянието се скъсяваше бавно и неумолимо, смес от слюнка и кръв се стичаше по лицето и врата на баща ми... В този момент обаче се случи нещо - за миг, дори не разбрах как стана, двамата си размениха местата – този път баща ми беше отгоре и с десния си лакът притискаше гърлото на животното, което напразно се опитваше да се освободи от желязната хватка. Беше трудно да удържи напъните на Херо и той всеки момент щеше да се освободи. Баща ми изправи глава и се огледа. Съзря един средноголям плосък речен камък, изтърколил се незнайно откъде насред ливадата. Пресегна се бързо, докосна го едва с краищата на пръстите си, придърпа го и го сграбчи. Започна да стоварва камъка върху главата на Херо. Двамата изглеждаха много уморени от битката. Видимо на баща ми му костваше неимоверни усилия да вдига камъка всеки път, след което изцеждаше всичките си останали сили в движението надолу. Стоях и гледах как приятелят ми понасяше тежки удари един след друг. След около 20 такива удара главата му беше обезобразена съвсем и той престана да се съпротивлява. Склоних глава и тръгнах бавно към хижата. Някъде по средата на разстоянието баща ми, влачейки единия си крак и държейки ранената си ръка, ме изпревари. Настана суматоха. Скоро всички знаеха за нападението на Херо. Учителките призоваваха никой да не излиза навън, фелдшерът на лагера оказваше първа помощ на баща ми и скоро го закараха към Бърза помощ. Всички бяха излезли на балконите и обсъждаха случая, когато се разнесоха панически крясъци: Херо се беше изправил и вървеше нагоре към хижата. Главата му.... гледката беше злокобна – главата му беше обезформена, като смачкана тенекиена кутия, не просто кръв, но и мозък стърчеше от огромните цепнатини в черепа му. А той, олюлявайки се, вървеше. Спираше, понякога падаше, но след това се изправяше пак, и вървеше... Тълпата наблюдаваше това от балконите и крещеше истерично.

Херо направи една обиколка на хижата, сякаш търсеше нещо, след което бавно, надушвайки следите си, се върна обратно към гората и се скри под кочината. След около час пред хижата спря милиционерски автомобил и от него излязоха двама милиционери с автомати. Те заредиха оръжията и внимателно започнаха да претърсват района. Тълпата от балконите ги насочи към гората и кочината. Аз вървях след тях и наблюдавах. Те не ме забелязваха. Приближиха внимателно дървената конструкция, заобиколиха изотдолу, за да виждат по-добре, след което се чу изстрел, последван от скимтене, след това втори изстрел и пак скимтене. След третия изстрел не се чу нищо. Пуснаха контролен изстрел и знаех, че това е краят.

Обявиха, че Херо, кучето с лош и непредвидим характер, е нападнало ръката, която го е хранела и той беше погребан без почести.

Животът не е приказка с гарантирано щастлив край, а безкрайна борба на доброто и злото. Лошите никога не хленчат и са винаги във форма. Готови ли сте наистина да бъдете добри?