Трудовият ми опит започна на 8-годишна възраст като събирач на билки – когато наближи времето да тръгна на училище, работодателят на моите родители им предостави ведомствена гарсониера в миньорските блокове в Кюстендил, а по онова време, както и днес, тези блокове бяха почти в края на града. На метри от тях започваше индустриална зона, зад която се намира печално известният днес квартал „Изток“ - циганското гето. По същото време моите родители с изключителното спомоществователство на баба и дядо станаха горди собственици на западен автомобил и започнаха да си правят всевъзможни екскурзии в страната и зад граница, като първия път баба от село дойде да ме наглежда, а след това ме оставяха сам. Те не се сещаха да ми оставят пари или нещо сготвено и така на 8 се научих да готвя, а когато продуктите свършиха, открих свой метод за рециклиране на хляб: мокрех стар изсушен хляб, който иначе отиваше за кокошките на село, след което го месех, докато стане на тесто, което изпичах във фурната и повярвайте – получаваха се страхотни прясно изпечени питки - не бихте предположили, че това е рециклиран хляб.

По същото време, изследвайки света наоколо, в индустриалната зона попаднах на някакъв огромен навес, под който на безброй стелажи се сушаха билки и гъби. Ухаеше много интересно и аз пристъпих навътре, където мъж и жена, предполагам семейство, приемаха хора, които носеха чували с прясно набрани билки. Те не само мереха билките, но и обясняваха на приносителите им, предимно цигани, къде грешат – например нещо е прецъфтяло, или пък не е разцъфнало добре още, има примеси или пък са го брали неправилно или в неподходящо време. Никой не ми обръщаше внимание и аз наблюдавах известно време този процес. Така научих не само какви са изискванията, но и ценоразписа: бял равнец - 10 стотинки на килограм, жълт кантарион - 30 стотинки, пелин - 2 стотинки и т.н. Последното беше много примамливо, но за човек с автомобил. Помислих си, че, когато порасна, непременно ще кося пелин. Тръгнах си, за да се върна два часа по-късно с достатъчно бял равнец, който растеше покрай железопътната линия, за да си купя хляб „Добруджа“ от 30 стотинки и бурканче кисело мляко от 23. Хората от изкупвателния пункт бяха много любезни и от тях научих много за билките. Продължих да събирам билки и след завръщането на моите родители, без да споделям това с тях. Така имах свои пари и спестявания и през цялото детство бях най-богатото момче в квартала и в класа.

На следващата година, през месец май, разбрах, че за охлювите плащат цял лев и дори лев и пет стотинки за определен вид. Това изглеждаше много по-лесно от събирането на билки и успявах да събера по над десет килограма за един следобед, а десет лева по онова време беше невероятна дневна надница за 9-12-годишен хлапак. Фактът, че нямах велосипед, ми спъваше бизнеса.

През летата ходех с дядо на бригади – първо месец – месец и половина (молех се пролетта да закъснее, за да не започне сезонът преди приключването на учебната година) бране на череши и вишни, плащаха 14-15 стотинки на килограм, а аз успявах да набера поне 100 килограма дневно, а след това косяхме ниви с фуражен грах. Така заработвах 800-900 лева на сезон, но когато дойдеше време за плащане, моите родители любезно предлагаха да ме закарат до канцеларията на ТКЗС-то, където ми прибираха парите още на стълбището (касата се помещаваше в неизмазана двуетажна къща с външно стълбище към втория етаж), с обяснението, че трябва да ми купят тетрадки и костюм за училище. Тетрадките тогава струваха 4 стотинки за брой, ученическите костюми бяха задължителни след 8-ми клас, но ги продаваха във всякакви размери и понеже бяха евтини, ми купиха първия още преди първи клас и аз изкарах 11 години с 4 костюма и нямах никакви цивилни дрехи. Беше добре, че не произвеждаха по-малки размери кубинки, защото ми купиха първите, когато бях на 11, с логиката, че ако ми купят летни обувки, после ще трябва да купуват и зимни, и така зиме и лете ходех с ученически костюм и кубинки. Естествено не ходех по рождени дни и купони, за да не ми се смеят съучениците. В 6-ти клас обаче ми отпуснаха 135 лева за велосипед „Балкан“, което беше пагубно за популацията от охлюви в цялата Кюстендилска котловина. Май беше много успешен месец, след което отивах на село да бера череши и да кося. И така до 14-ти септември. Когато станах на 14, трябваше да ходя задължително на комсомолски бригади, където успявах да правя тройни норми и насилствено удържаните 20 лева за Комсомола не ми бяха проблем, защото двамата безпартийни вкъщи бяха по-безпардонни от всички известни ми диктатури.

Отслужих военната си служба, уволниха ме на 30-ти септември 1989-та, събота, а в понеделник беше първият ми учебен ден в университета в Сливен. Дни след това настъпи 10-ти ноември и аз като всички останали хора имах огромни очаквания. Не можех да разчитам на родителите си и малко преди края на втория семестър си намерих работа в една частна фирма.

Беше ме срам да попитам какво ще бъде заплащането и очаквах те да ме информират, но това все не се случваше. Бях свикнал винаги да знам какво ще получа за конкретен резултат и за пръв път се сблъсках с такава неопределеност. Аз работех много и правех всичко по силите си, но вече беше средата на август, а никой не обелваше дума за пари. И ето, че един ден, в който шефовете (семейна фирма) бяха толкова изключително доволни от мен, че един от тях попита „Митко, ние кога за последно сме ти плащали заплата?“. Отговорих, че още не са ми плащали. Не бях ял от три дни и фактът, че те сами са започнали този разговор, ме изпълни с надежда. Сметнаха набързо, че работя от точно два месеца и казаха на счетоводителя да ми плати ДВЕ заплати наведнъж! Ето, че щях да получа и отговор на въпроса каква е заплатата ми. Аз не обичам да показвам емоции и прибрах 260-те лева (26 долара по тогавашен курс) без коментар. Веднага след края на работното ми време, чието начало и край не бяха твърдо установени, но съвпадаха с летните изгрев и залез, хукнах към близкия супермаркет, купих си цял хляб, домати и сирене, и и понеже нямах дом (да се живее под един покрив с баба ми се оказа мисия невъзможна и от месец спях на дивана в офиса, без никой да разбере), отидох в планината над града, седнах на място с гледка и се нахраних нормално за пръв път от месеци. Дадох си сметка, че 130 лева (13 долара) месечно няма да ми стигат за нищо и на следващия ден казах на шефовете, че напускам работа. Не се вързах на увещанията и обещанията, защото 20 години живот ме бяха научили, че е най-добре да разчитам само и единствено на себе си. Имаше обаче няколко проблема: нямаше къде да живея и имах само 250 лева.

Разходих се до общежитието на университета, в което живях през първата учебна година и там срещнах Борко – колега от нашата група. Попитах го защо не си е в Търново през лятото, а той каза, че нямал какво да прави там, но и в Сливен му било тъпо и обмислял да започне работа. Казах му, че съм напуснал работа само преди ден и той ми каза, че „има работа точно като за мен“. Това ме озадачи – та той изобщо не ме познаваше, почти не бяхме комуникирали през годината. Това беше първата година, в която младежите отиваха в университет преди да отслужат военната си служба и Борко беше от тези младежи, които не бяха ходили в казарма, за разлика от мен. Разликата между мен и него не бе просто две години, а цяла планина от житейски опит.

Любопитен бях да чуя каква е тази работа, която е „точно като за мен“. Отговорът беше кратък - „бали“. Моля?... бали? Бали? Не разбирах. Тогава той ми обясни, че в някакво село край Сливен намерил работа на полето за оператори на балирачка и че ще получаваме по 20 лева (2 долара) на ден. В частната фирма работех в офис, на компютър, там издавахме вестник, подготвях оферти (основен предмет на дейност на фирмата беше строителство) и се грижех за комуникацията, научавах много нови неща, та предложението да редя бали за два долара на ден не ме грабна, въпреки, че беше 4 пъти по-добре заплатено. Казах му, че сигурно можем да измислим нещо по-добро. Той се съгласи да оставя багажа си (една чанта с обем около 15 литра събираше всичко, което имах) при него и да ползвам леглото на съквартиранта му, който си беше вкъщи за през лятото, след което отидохме да се разхождаме в центъра, докато правим брейнсторминг на тема изкарване на пари.

Вървяхме, а аз наставнически му обяснявах, че ние можем много повече от това да редим бали за два долара на ден, възможностите са навсякъде и ние просто трябва да ги открием. В този момент съзрях един мъж, който беше приседнал край главната централна алея, пред входа на ПЕЧ и очевидно продаваше нещо. Предложих на Борко да видим какво предлага този мъж. Мъжът предлагаше изготвяне на хороскопи и любезно ни запозна с услугата си. Ако поръчаме хороскоп, ще му оставим данните си и ще се разберем в кой ден той ще бъде там пак, за да ни донесе готовия хороскоп, който той ще направи и разпечата вечерта вкъщи. Човекът беше военен летец от Ямбол, но нещата в държавата ни се бяха объркали дотам, че когато е свободен от дежурства, му се налагало да търси алтернативни доходи.

Благодарихме му за информативната беседа и продължихме разходката си, като аз продължих да се правя на гуру: „Ето, и ние можем да правим същото, той иска пет лева за хороскоп, не може да идва всеки ден заради работата си, а ние ще сме тук всеки ден, в другия край на пешеходната зона. И за разлика от него, ние ще донесем компютър и ще правим тези хороскопи на място и веднага, като ще продаваме тези неща за два лева!“. Чудесен бизнес план, като изключим факта, че никой от нас не разполагаше с компютър... Аз обаче имах идея – разходихме се до офиса, в който бях работил допреди ден и им предложих сделка – те да осигурят компютър, а ние да делим приходите с тях. Те обаче имаха много по-различна идея за разпределение на приходите и след пазарлък си стиснахме ръцете на 60% за тях и 40% за нас, „защото те не само ще осигурят техниката, но и ще плащат данъци“. Хората имаха бизнес нюх, но и още нещо – връзки: един от шефовете ни качи на автомобила си, отидохме заедно до сградата на ТНТМ, където просто му дадоха „назаем“ една компютърна конфигурация и той я закара до общежитието ни. Там пък един колега, който имаше собствен автомобил „Жигули“, се съгласи да ни кара сутрин до главната и да ни прибира вечер. Маса и два стола намерихме в общежитието и на следващата сутрин се самонастанихме на главната, под големия бряст, а чарът и харизмата ни уредиха пускането на удължителен кабел до близко кафе, където дъщерята на собственика се съгласи да захраним компютъра. Междувременно се бяхме сдобили с копие на софтуера, с който човекът от Ямбол правеше хороскопи.

Веднага се събраха любопитни хора, но имаше проблем – онзи софтуер (Fortune Teller) бе на английски, а никой не искаше да даде и стотинка за хороскоп на английски език. „Чи кой шъ ми го привежда туй?“. Всички казваха „Ако беше на български, щях да си купя!“. Принудихме се да обещаваме български превод, което означаваше да се примирим с факта, че няма да сме по-бързи от нашия конкурент и клиентите ни ще трябва да чакат до утре. Смело записвахме данните на хората и прибирахме парите им, като до вечерта бяхме събрали 60 лева.

Прибрахме се, включихме компютъра и започнахме да изпълняваме поръчките, но скоро осъзнахме, че имаме огромен проблем: лесно е да попълниш една дата на раждане и календарен месец, за който да бъде изготвен хороскоп, но да преведеш две страници текст, отнемаше известно време. Това, умножено по 30, означаваше, че нощта ще ни се стори много къса. Борко предложи да работи пръв, за да си легне в нормално време, и аз се съгласих – в казармата бях свикнал да бъда войник през деня и компютърджия и писар по нощите и будуването не ми беше никакъв проблем. Опитах да дремна малко и тъкмо бях заспал, когато Борко ме събуди и каза, че не издържа повече и ще спи. Наближаваше полунощ, а той беше успял да направи само два хороскопа. За мен оставаха 28. Дадох си сметка, че няма да се справим и ще трябва да разочароваме клиентите, като им върнем парите. Нашият бизнес беше на път да се сгромоляса безславно още в първия си ден...

Аз не разбирам от астрология и не знам как се изготвят хороскопи. Непознавайки астрологията, дори не съм сигурен в истинността на тези прогнози, а да продаваш на хората нещо, в което сам не вярваш, беше много прибързано и необмислено решение. Обаче знаех за биоритмите, знаех как се изчисляват и знаех, че има места, където гледат сериозно на тези изчисления и дори спират служители от работа в определени дни на база на тези изчисления. Реших да направя следното: вместо да превеждам някакви неща, бълвани от софтуер, който ги е изчислил незнайно на какъв принцип, да напиша свой софтуер, който да изчислява не звездна карта, а биоритми, след което да превърне това в думи, достъпни за всеки човек. Биоритмите представляват три синусоиди (физическо, емоционално и интелектуално състояние), съответно с периоди 23, 28 и 33 дена. Отне ми не повече от пет минути да напиша код, който изчислява биоритмите на човек по зададени дата на раждане и календарен месец. Следваше интересната част – реших, че хората ще искат да чуят не за емоционалното, физическото и интелектуалното си състояние, а за аспекти от живота си, като: здраве, любов, работа, учение, пари... Набързо определих коефициенти по свое усмотрение, доколко всеки от тези аспекти от живота ни зависи от онези три основни градиента, например реших, че здравето ни зависи в 70% от физическото състояние, но и добавих и по малко емоционално и интелектуално, защото как си, е едно, а как се чувстваш, е друго, а пък интелектуалното състояние понякога може да направи лоша шега на здравословното ни, наградите „Дарвин“ са за такива случаи. Добавих и фактори като корелации и инертност по мое усмотрение. Например добрите дни за финансите се изчисляват на база на всички останали състояния за последните месеци, защото се предполага, че клиентите ми не намират парите на улицата, а се трудят за тях и резултатите не идват моментално.

В крайна сметка вместо три синусоиди се появиха седем графики, доста по-накъдрени от синусоиди, каквото е и нашето битие впрочем. Сега вече софтуерът можеше да се произнесе кои дни са благоприятни и кои не за здравето, работата, любовта и т.н., но и можеше да изчисли средна стойност на всеки аспект за месеца. Тази стойност може да варира в някакви граници: от много зле, до много добре, а аз превърнах това в десетобална скала. Оставаше да съчиня по 10 текста за всеки аспект, общо 70, което не беше никакъв проблем.

В 5:00 сутринта софтуерът беше готов. Въвеждате име и дата на раждане, избирате за кой месец искате хороскоп (биоритми) и нещото бълва две страници, като за всяко състояние изброява кои дати са подходящи, на кои да внимавате и да не се впускате в приключения и т.н. За да не будя Борко, направих възможност за групови поръчки и въведох всички имена и дати на раждане предварително, след което в 6:00 натиснах „Печат“ и докато той успее да се разсъни, всички 30 хороскопа се разпечатаха. Той стана и попита колко съм успял да преведа. Отговорът го разсъни окончателно. Гледаше тлъстата пачка разпечатки с невярващ поглед. Обясних му, че съм написал свой софтуер и всичко е на български. Закарахме компютъра, принтера, масата и столовете и започнахме да изготвяме моментални хороскопи за две левчета. Интересът беше огромен и скоро пред масата под стария бряст се изви дълга опашка. В първия ден направихме над 600 лева оборот, а в 18:00 безкрайната опашка прие с неохота обявяването на края на работния ни ден.

1990-та не беше добра за България, магазините бяха празни, имаше купонна система, хората нямаха пари, но най-лошото беше, че те бяха загубили почва под краката си и имаха нужда от нещо, което да им даде надежда. Това обясняваше и огромната опашка пред спонтанно възникналия ни бизнес. Тя стана още по-голяма след дни, когато започнаха да се връщат първите ни клиенти и да разказват на нас и на нетърпеливите чакащи как всичко, което сме им предсказали, се е случило точно в дните, в които е било написано. Не смогвахме и започнахме да записваме работа за вкъщи. Компютърната конфигурация спираше работа само за да бъде пренесена от улицата до общежитието, където се редувахме да принтираме купища с хороскопи. Хора се връщаха след дни и искаха хороскопи за 12 месеца напред... Още в първия ден след работа се отбихме през пазара и направихме голямо пазаруване на продукти, които оставихме в общата кухня на етажа в общежитието, където колеги и колежки готвеха, а ние минавахме да хапнем нещо на крак преди да продължим да печатаме. Това пазаруване се превърна в ежедневен ритуал. Всеки петък минавахме през офиса на фирмата, която ни предостави компютъра, и им връчвахме тлъста сума пари. Те твърдяха, че плащат данъци, а с двадесетгодишната си наивност вярвах, че е така, без да се замислям, че ние не издавахме никакви разписки или фактури, а всъщност дори компютърът не беше техен. Предполагам, че много бизнеси са стартирали така по онова време...

В първия петък, след като се издължихме на фирмата, за нас останаха около 1200 лева, които си разделихме. Тогава Борко ми каза, че иска да ми се извини. Попитах го за какво ще ми се извинява, а той каза: „Ами аз имах друго впечатление за теб, честно казано не ми изглеждаше толкова интелигентен...“. Засмях се - той вероятно е смятал всички колеги, които са били в казармата, за друга категория, защото останалите бяха усвоили доста странни маниери на поведение и не се срамуваха да ги демонстрират.

Веднъж, тъкмо въвеждах датата на раждане на поредния клиент, когато тълпата нададе викове на ужас и се пръсна във всички посоки като експлозия. Останах сам, претъпканата допреди секунди главна алея беше пуста, но аз не разбирах какво се беше случило. Центърът на точката, от която се пръснаха хората, беше в сухия фонтан на метри от мен. Втурнах се натам и погледнах надолу – там, на една страна, лежеше безжизнено малко момиченце на видима възраст 2-2.5 години. На бетона под тила се стичаше тънка струя кръв. Лицето беше започнало да посинява така, сякаш някой го беше стиснал за гушата. Скочих долу, обърнах го по гръб и положих лявата си длан под главата на детето, а с дясната ръка извадих езичето - беше си „глътнало“ езика. Имаше пулс, дишането се нормализира веднага, но детето не беше в съзнание. Не изглеждаше да има друга травма освен тази на главата и аз я взех на ръце, изправих се и се огледах за някого, който да я подхване, за да я измъкна от фонтана. Алеята беше безлюдна. Без да се колебая, я положих внимателно на плочките горе, доколкото изобщо е възможно това да бъде извършено внимателно, след което се покатерих, взех я отново и се затичах към края на площадчето, където на сянка чакаше такси. Опитах се да отворя задната лява врата, но беше заключена, а шофьорът ме гледаше с отегчен поглед през отворения си прозорец. Каза ми: „Не може, ще ми изцапате седалката.“ Имаше предвид струйката кръв от главата на детето. Изкрещях му да отвори веднага. Сигурно ме чуха в съседните села, а от този момент той изпълняваше моментално и безропотно всяка моя команда. След три минути бяхме в Бърза помощ, а той дори не посмя да включи апарата или да поиска пари. Помолиха да изчакам минутка, за да приготвят манипулационната. Приклекнах в коридора и положих телцето на коленете си, за да има по-добра опора. В тази минута детето отвори сините си очи и ме погледна изненадано. Казах му „здравей“ и то отговори плахо: „Здлавей“. Исках да държа съзнанието му будно и го попитах как се казва и на колко е години. То отговори, но не си направих труда да запомня името, защото това нямаше никакво значение в случая. Поканиха ме да вляза и ме попитаха дали аз съм бащата на това дете. В момента, в който казах, че не познавам детето, в манипулационната влетя разтревожена блондинка, която каза, че е майката. Вече нямаше нужда от мен и си тръгнах. В русата жена разпознах наша клиентка. Беше се върнала след дни, за да поиска хороскопи за следващите 12 месеца. Почувствах се много виновен, смятайки, че заради проклетите ни хороскопи тя е оставила детето си без надзор и то е паднало в онази дупка. Тогава не умеех да виждам всяка ситуация от много аспекти, както правя днес. Не си дадох сметка, че тази жена изобщо не е била наоколо в момента, в който детето й е паднало, иначе освен аз, щеше да остане и тя, след като хората се разбягаха. Вероятно е била в някой от съседните магазини и е пробвала дреха в момента на инцидента - беше издокарана и гримирана. Прибрах се пеш до мястото и казах на Борко, че искам да се прибера, защото не ми се работи повече. Казах му, че ако иска, може да остане, но той отказа и се прибрахме.

Всъщност от втория ден тази работа ми беше станала досадна, защото вече нямаше никакво предизвикателство в това - всеки може да въвежда имена и дати на раждане и да слага хартия в принтера. На следващия ден върнах компютърната система на онези бизнесмени, изчистихме сметките и аз започнах да търся ново предизвикателство. Това беше огромно разочарование за тях, за клиентите и за Борко, но той беше отхвърлил предложението да продължи този бизнес сам.

На следващата година опитах пак да работя за някого, но и там не стана изобщо въпрос за заплата. Издържах няколко месеца, през които ми подхвърляха по няколко лева понякога, без определена закономерност, без договор и осигуровки. Този работодател беше успял да вземе огромен за времето си кредит от банка (600 000 лева), без никакво обезпечение, с връзки. Виждах потенциал във факта, че разполагаше с финансов ресурс, но за съжаление той имаше много странни идеи за правене на бизнес: беше в търсене и очакване на сделката на живота си, а през това време живееше нашироко. Това не ми харесваше и предложих да потърсим някакви по-земни цели, например да се разходим до съседна Македония, да се запознаем с бизнеси там и да видим с какво можем да търгуваме. Той смяташе това за прекалено дребно, но се съгласи аз да отида и да огледам. Отидох в Скопие, където влязох в първия попаднал пред погледа ми офис в центъра и се запознах със собствениците. Те бяха много учтиви и ми разказаха за бизнеса си – семейна фирма, етнически албанци, главата на фамилията е бил директор на голямо държавно предприятие в продължение на дълги години, с отлични връзки с правителството в Тирана. Имаха конкретни запитвания – искаха да внесат в Албания от България 10 000 велосипеда „Балкан“ и 10 000 печки „Раховец“. Обясниха ми, че много добре знаят къде се произвеждат тези неща и биха могли и сами да се свържат с тези заводи, но са склонни някой да организира всичко вместо тях срещу нормална надценка.

Върнах се в България, свързах се с двата завода, обясних ситуацията и търговските директори на двете български предприятия посрещнаха тази вест с голямо въодушевление. Обясниха ми чистосърдечно как складовете им са претъпкани с продукция, но пазарната конюнктура се е променила, работниците не са получавали пълни заплати от месеци, и че една такава сделка ще бъде много благоприятна за хиляди работници. Дадоха много добри цени за тези количества, около 25 долара за велосипед и 30 за печка, а аз изготвих оферти към македонската фирма. Чистата печалба за нас щеше да е само около два долара на изделие, но сумата щеше да е много добра за времето. Представих офертите на управителя за подпис и печат, той попита каква печалба съм заложил и отговорът не му хареса. „Два долара? Не ги жали тези шиптъри, сложи поне 100% печалба!“. Накара ме да закръгля цените на 50 долара (половин милион долара печалба!)... Опитах се да го разубедя, но без успех. Очаквано, реакцията на хората в Македония беше негативна и по-късно разбрах, че са внесли подобна продукция от трета държава. Виждах, че фирмата, в която работех, не реализира никакви сделки, а шефът живее охолно, непрекъснато е подпийнал, пилее пари, но не се сеща да ми плаща заплата, затова и в началото на 1992 се отказах.

Междувременно беше станало ясно, че няма как да продължа да живея под един покрив с моите родители, защото те се опитваха да се месят грубо в личния ми живот, освен това станах свидетел на нещо, което ме потресе – майка ми имаше леля в Стралджа, много добра женица, която обаче не е имала деца и дори е искала да я осинови, когато майка ми е била във втори клас. Един ден, към края на 1991, майка ми ми каза, че трябва да отиде до Стралджа, за да се погрижи за леля си, която била болна и имала нужда от моята помощ – помоли ме да я придружа. Отидохме в болницата и заварихме баба Яна тежко болна. Беше много зле, на системи, след прекаран тежък грип. Майка ми доведе свой бивш съученик, който бил нотариус или адвокат, и обясни, че леля й Яна иска да направи завещание. Взеха лист и химикал, поставиха химикалката в ръката на тежко болната, която дори не беше в съзнание, а майка ми започна да пише, държейки ръката й. Това беше абсурдно и аз реагирах импулсивно: „Но не пише тя, това го пишеш ти!“. Майка ми ми се скара и ме изгони от стаята. След минути тя излезе, извика целия персонал и направи скандал, че не се грижат добре за болната, след което пожела да я вземе от болницата и да се грижи за нея вкъщи. Персоналът на болничното заведение се опита да обясни, че това не е добра идея, че е вероятно жената да не понесе дългото пътуване до Кюстендил, но да се излезе на глава с майка ми беше невъзможно. Тя нае такси и закарахме баба Яна в Кюстендил, където тя беше настанена на легло в кухнята, а на мен ми беше забранено да влизам там.

Аз все пак влязох там още в първия ден, при първата отворила се възможност. Баба Яна лежеше, бяла като платно, отваряше устата си като риба, оставена на сухо, и мълвеше: „водааа.... вода....“. Бързо налях чаша с вода и я приближих до устните й. В този момент в стаята влетя майка ми с крясъци „Какво правиш!? Не бива да й се дава вода! Вътрешностите й са в такова състояние, че не може!“. Но как? Без вливания, без да пие вода, часовете й са преброени! Няма да преживее повече от 3 дена така! Майка ми дръпна ръката ми рязко, водата се разля, после ми каза да напусна стаята.

Баба Яна умря след три дни и беше върната обратно в Стралджа в ковчег, където й беше спретнато скромно погребение, на което обаче се стекоха стотици хора. Баба Яна беше много добра жена и нямаше врагове - или поне тя си е мислела така приживе. Очаквано се оказа, че е оставила завещание, чрез което завещава всичко само на майка ми за голяма изненада на всички нейни братовчеди и сестри.

Нямах място в къщата на тези хора, а когато им заявих, че не желая да живея по техните „правила“, майка ми заяви, че щом не искам да ги слушам (бях на 22), тя вече не ми е майка, той не ми е вече баща, да си вземам парцалите и да се махам. Посочи ми вратата. Обух си обувките, взех си паспорта и напуснах дома им, без да взема нищо и без да кажа нито дума. Беше 9-ти юни 1992 и до края на века никой от хората, които познавах, не чу нищо за мен. Просто изчезнах.

Родителите ми, вероятно осъзнали грешката си, започнали да ме издирват, но без никакъв резултат. Година по-късно решили да потърсят помощта на баба Ванга. Отишли в Рупите, а когато дошъл техният ред, пророчицата се отнесла крайно неуважително към тях, като без да изслуша за какво са дошли, им казала: „Он умре, не го тражете повече! Одете си отдека сте дошли!“. Те не усетили какво всъщност се е опитала да им каже и стигнали до консенсус, че вероятно съм „умрял от глад“.

Нямаше къде да отида, не исках да досаждам на приятели и два месеца живях в колиба в гората, докато събера пари за първи наем в София. Веднага щом имах дом, адрес и телефон, се свързах пак с хората в Македония и им обясних ситуацията с бившия ми работодател, като им казах, че ако все пак решат да опитат да правят бизнес с България, могат да разчитат на мен. След два дни ми позвъниха и споделиха, че им е пропаднала сделка за доставка на няколко хладилни камиона със замразени пилета и са в неловка ситуация – трябва спешно да намерят пазар за птичето месо. Веднага намерих магазини и търговски вериги, които да поемат стоката. След три дни хората от Македония ми позвъниха отново. Казаха, че са идвали в София, сделките са реализирани и цялата стока е разпределена в България, за което са много благодарни. Извиниха се, че не са имали време да се чуем или да се видим в София и казаха, че желаят да ми изплатят комисионно възнаграждение за помощта. Това беше чудесно, но имаше един проблем: нямах никакви пари, нямаше дори как да си купя автобусен билет до Скопие. Аз обаче им казах, че още на следващия ден ще дойда в Скопие.

Станах много рано на следващата сутрин и още по тъмно се отправих към Княжево пеш. Първият шофьор, на когото махнах за стоп, спря и ме закара чак до Радомир, където моментално имах късмет и ме качи албанец, който пътувал към Тирана. На Гюешево обаче имаше километрична опашка от автомобили, пренасящи бензин към Македония. Там благодарих на водача, а фактът, че съм пешеходец, беше огромно предимство – след минути бях в Македония. Там ме качи шофьор на български ТИР, превозващ пшеница за Албания. Когато той се качи на магистралата за Скопие, ми каза, че ще спре, за да изчака колоната от негови колеги. Аз му благодарих, скочих от кабината и махнах на автомобил, който в момента профучаваше покрай нас.

За моя изненада автомобилът спря след около 200 метра и ме чакаше в аварийната лента. В него пътуваха двама мъже. Казаха, че пътуват към Скопие. Запознахме се и завързахме разговор. Казаха, че са бизнесмени, единият има верига от магазини за авточасти. Той сподели, че в момента има търсене на автолампи. Никога не бил търгувал с България и попита дали в България произвеждаме автолампи. Естествено! Дори знаех къде е заводът – завод „Светлина“ в Сливен. Когато пристигнахме в Скопие, седнахме в едно кафе, където той ми даде своя визитка и на лист от работния си тефтер ми написа списък на търсените от него автолампи: десетки хиляди халогени, стоп светлини и т.н. В разговора стана ясно, че Радован е черногорец, който на младини се преместил да живее в Скопие.

Разделихме се и аз посетих моите бизнес партньори, които ме посрещнаха много радушно, връчиха ми няколкостотин марки (цяло състояние за времето) комисионна, дадоха вечеря в моя чест и ме настаниха в петзвезден хотел за тяхна сметка, а на сутринта се прибрах в България с автобус. Веднага се свързах с търговския директор на завод „Светлина“ в Сливен. Продиктувах списъка с лампите и той ахна. Разказа ми същата история като тази от завод „Балкан“ Ловеч и „Раховец“ в Горна Оряховица: препълнени складове с продукция, работници без заплати... След 15 минути телефонът звънна и ми продиктуваха цени за всеки артикул. Реших да добавя малка надценка за себе си, но понеже нямах калкулатор, реших да не смятам проценти, а да сложа по 10 пфенинга върху цената на всеки артикул – бързо и лесно.

Набрах телефона на Радован и му продиктувах тези цени. Той ми върна обаждането привечер и каза: „Димитър, цените на халогените (~2.50 марки) са много добри, но цените на дребните крушчици (~0.15 марки) са малко скъпички (съжалих, че ме мързеше да смятам проценти), но не ми се занимава да търся отделни доставчици, хайде от мен да мине, ще взема всичко. Утре в 16:00 ще се видим в София, на светофара на „Цар Борис III,“ където се завива към Пловдив.“

На следващия ден, точно в 16:00, там спря невзрачно старо рено, от което ми махна чичко Раде (той винаги ми се представя така, на годините на баща ми е). Качих се вътре и мислех, че отиваме в Сливен. Нямах фирма и бях уговорил познатите ми бизнесмени в Сливен да бъдат представени като продавач на лампите заради надценката. Раде ме попита на колко часа път е доставчикът. Отговорът не му хареса и той каза: „Димитър, имам молба – утре имам важна среща в Белград, няма как да дойда с теб. Моля те, ходи сам и организирай всичко. И много те моля, тази стока не е за мен, продавам я на едро, имам договор стоката да е доставена до събота, ще платя голяма неустойка, ако закъснеем.“ При което той бръкна в пазвата на протритото си синьо сако и извади пачка от банкноти по 1000 марки.

Не можех да повярвам на очите си! Никога не бях виждал толкова пари, а сега той протегна ръка към мен и аз трябваше да ги взема. Той се оглеждаше нервно навън и ме подкани да ги скрия. Скрих ги в джоба си, сбогувахме се, излязох от автомобила, махнахме си още веднъж и той потегли. Изглеждаше сюрреалистично. Сто марки (хиляда лева по тогавашен курс) беше нормална месечна заплата в София, а непознат, който знае само малкото ми име, и че живея под наем, но не знае адреса, току що ми беше връчил един милион лева (100 000 марки). Смело! ТИР-ът с лампите пристигна в Скопие в четвъртък вечерта, а много хора в Сливен получиха закъснелите си заплати. Едни бизнесмени в Сливен спечелиха няколко хиляди марки само за написването на фактура и митническа декларация, а аз, който допреди две седмици живеех в колиба в гората, бях стъпил на краката си финансово.

Сделките валяха всяка седмица и България изнасяше всякакви продукти в индустриални количества за съседна Македония, докато в един момент Раде престана да се обажда.

Минаха три седмици, а никой не ми звънеше. Обадих му се и го попитах дали всичко е ок с него и с бизнеса му. Той беше откровен - всичките тези стоки всъщност били за Сърбия, която беше под ембарго, наложено от САЩ. В началото имало контрол само над главните пътища и стоките влизали от Македония в Сърбия по второстепенни и черни пътища, но накрая контролът станал повсеместен и вече няма бизнес. Трудно е да разбереш доводите и идеите на политиците, когато тези доводи ударят теб и държавата ти по джоба, но благодарих на Раде за информацията и се заех да планирам пореден завой в живота си. Купих си компютър и започнах да разработвам и продавам софтуер. Работих това чак до появата на Интернет. Когато влязох за пръв път в Интернет през 97-ма, разбрах, че това ще промени света и видях огромния потенциал на мрежата. Веднага ми хрумнаха десетки идеи и се впуснах в това с главата напред.

В продължение на осем години избягвах всякакви контакти с хора „от предишния ми живот“, но много ми тежеше факта, че баба ми в Еремия живее в неведение. Знаех обаче, че ако я посетя, родителите ми ще научат, а смятах, че наказанието за тях е да не чуят никога повече за мен. Накрая обаче през пролетта на 2000 се свързах с чичо ми и организирахме посещение на баба. Той я доведе в къщата ми в Бояна и тя беше безкрайно щастлива да разбере, че любимият й внук е жив и здрав. На следващия ден очаквано трябваше да изтърпя и посещение от моите родители. Беше неловко, защото не изпитвам нищо към тези хора. Те бяха лоши родители и винаги са ме предавали. За осемте години от 1992 до 2000 не бях имал нито един почивен ден, работех по над 16 часа всеки божи ден, за да мога да оцелея и да си стъпя на краката. Нямаше за какво да разговаряме, а аз направих грешката да спомена, че ми предстои пътуване в чужбина след дни, за неопределено време – може би седмици, а е възможно да отнеме години, наистина не знаех.

Те ме попитаха кой ще се грижи за кучетата ми през това време. Отговорих, че ще наема някого, който да се грижи за тях и това не е проблем. Бях отгледал двете кучета от бебета, едното бях прибрал от улицата, а другото вероятно щеше да попадне там, ако не го бях взел от съседите. Родителите ми предложиха да се грижат за кучетата ми. Обясниха, че вече са пенсионери и са се преместили да живеят на село, където двете ми кучета ще живеят волни и няма да им липсва нищо. Това ми припомни детството на село и притеснението ми, че на тези хора не бива да се разчита, остана на заден план. Два дни по-късно закарах кучетата в Еремия, сбогувах се с баба, а на следващата сутрин отлетях за Хонг Конг.

В следващата една година не се чух с моите родители, но се надявах да удържат на думата си и да се грижат за кучетата. Очертаваше се да стоя още поне година в Хонг Конг и един ден се изкуших да попитам как са кучетата ми. Обясниха, че са добре, но изхранването им тежи и ме помолиха за финансова помощ. Това ме притесни и веднага изпратих пари. След седмица позвъних пак и ме изненадаха, че им изскочили непредвидени разходи, онези пари отишли за тях и сега наистина нямали с какво да купят храна. Изпратих пак пари и този сценарий започна да се повтаря съмнително често. Месеците минаваха, а цената на храната за кучета в България гонеше тази на златото.

Това беше съмнително и реших да потърся информация, намерих телефонния код на Еремия и започнах да набирам трицифрени номера на случаен принцип. Така се свързах с двама съседи, които обаче се притесняваха да отговорят на въпроса за кучетата. Оказа се, че моите родители всъщност живеят в града, не на село, че моята баба хранела кучетата, но с нейната пенсия от 115 лева не се справяла (години по-късно разбрах, че всеки месец тя дава по 50 лева на двамата си синове), съседите се оплаквали, че кучетата им нападат кокошките, и моят баща е организирал разстрела им още в самото начало. „Малката Козет“ на Виктор Юго в кучешки вариант: в продължение на месеци са искали пари за храна на куче, което са убили отдавна... Веднага намерих човек, който да се грижи за оцелялото куче (много интелигентно същество, което предусетило намеренията им, се скрило, когато пристигнал човекът с пушката) и прекъснах комуникацията с тези хора. Припомних си, че в детството ми те не се съгласяваха да имаме домашен любимец, а когато веднъж донесох вкъщи намерено на улицата безпомощно коте, майка ми го изхвърли от 7-мия етаж, без да каже нито дума. Припомних си и как тя се хвалеше как като дете напъхала котката на баба си във фурната на горящата печка. Разказът беше зловещ и включваше ужасни подробности, а тя го разказваше с усмивка...

Когато се завърнах в България през есента на 2002, реших да посетя баба на село, но там се натъкнах на моите родители, които дошли да напълнят багажника на колата си. Бяха си купили някакъв вартбург, който изглеждаше като развалина. Купили го с парите от продажбата на къщата на клетата леля от Стралджа... Те бяха впечатлени от новия ми автомобил и не спираха да повтарят как аз имам нов скъп автомобил, а техният е дори спрян от движение и баща ми рискува да бъде глобен. Докато повтаряха това, животът ми с тях преминаваше като кинолента в главата ми - двойка абсолютни егоисти, които като черна дупка се опитват да вземат от заобикалящия ги свят всичко, което успеят, на всяка цена и без капка срам. Тогава реших да ги накажа по най-подходящия за тях начин: казах им, че ще ги закарам до Кюстендил, а там спрях в първата автокъща и им казах да си изберат автомобил. Не чух „не заслужаваме“ - веднаха избраха, а аз го платих веднага, в брой. Дадох им и пари за застраховки, регистрации и т.н.

Започнах да им давам толкова пари, колкото пожелаят. Те бяха разбрали, че синът, когото изгониха преди 10 години, не само, че не е умрял от глад, но и е станал богат. Почти нямаше седмица, в която да не поискат поредната сума, а аз давах щедро. Един ден случайно разбрах, че 90-годишната ми баба, която получаваше 115 лева пенсия, дава по 50 лева от нея на баща ми и чичо ми, а те не се свенят да ги приемат... Същият този син, който получаваше хиляди от сина си, разчиташе и на онези 50 лева от мама... Не казах нищо, а продължавах да глезя родителите си. Един ден дори им предложих да дойдат с мен на море в Гърция. Измърмориха, че не заслужават, но бяха готови с багажа след 15 минути. Когато се настанихме по стаите и се срещнахме на плажа, в един момент майка ми погледна надолу и стресна околните с вик „Оооооооо, Митко! Какво се е случило с пръстите на краката ти? Защо са ампутирани? Премръзване?“. Погледнах надолу и с равен глас й казах: „Помниш ли онези лачени обувки, които баба от Сливен ми подари, когато бях на две и половина? Когато ми отесняха и трудно ги обувах, ми казвахте, че съм мъж, а мъжете не хленчат. Носих ги до пет, когато чичо Васко от Перник ми подари онези гумени ботуши. Затова всичките ми пръсти на краката, с изключение на палците, останаха превити на 180 градуса и не се виждат“. Не исках да съм на тяхно място – имаше и други българи на плажа, които гледаха... През цялото ми детство тези родители дори не са забелязали, че синът им има деформирани пръсти на краката.

Баба почина през 2010-та и трябваше да се организира погребение. Тръгнах да набавям нужното, а баща ми и чичо ми вървяха след мен като палета. Когато посочих кой ковчег избирам, те ме дръпнаха за рамото и ми просъскаха: „Този е много скъп, недей!“. Тогава аз се обърнах към тях и по погледа ми разбраха, че са сгафили. Толкова, че ако бях казал: „Я ми дайте и два от най-евтините!“, нямаше да е изненада за никого. Три дни след погребението на баба се наложи да отида до кметството за някакъв документ. Тогава кметицата каза: „А, добре че си дошъл! Предай на баща си, че може да дойде за пенсията на баба ти.“. Аз я информирах, че баба е починала преди дни и е неуместно да споменавам това на баща ми, още повече, че тя вече е мъртва и не би трябвало да получава пенсия. Тогава тя ме изненада със: „Знам! Той ми каза, че е починала, но понеже е починала на 10-то число, има право на 39 лева пенсия за тези 10 дни и баща ти изрично ме питаше кога може да дойде да ги получи.“

Това ме шокира в първите секунди, но си припомних що за родители имам. Не казах нищо, а продължих да ги спонсорирам. Всичко това продължи от онзи есенен ден на 2002 чак до 2013, когато прецених, че е дошъл моментът за следващата стъпка - внезапно и неочаквано, финансовата помощ секна и аз спрях да комуникирам с тях. Това очаквано беше и е огромен шок за тях. Няма по-голямо наказание от това да разглезиш някого с незаслужени пари – просто довърших това, което баба и дядо им бяха сторили. Аз не се сещам за по-жестоко наказание, което да е съвсем законно, а повярвайте - никога не съм страдал от липса на креативност. Благодарен съм обаче, че от ранна възраст ме поставяха в ситуации, в които ми се налагаше да търся и намирам решения, вместо да чакам и получавам всичко наготово.

Парите са едно от най-великите изобретения на човечеството - въвеждането им е дало тласък на търговията и икономиката. Те обаче имат едно особено свойство – причиняват тежко пристрастяване когато са незаслужени. Това вече го знаят дори децата в България, защото новинарските емисии ни заливат с информация за предозирани с власт и пари люде. Филмът „Изтрезняване“ го гледах в камерен, семеен формат, с познати само на мен актьори, но ми предстои да видя и едноименната суперпродукция през есента. Едва след това ще се съглася да изживея и следващите 50 години в България.