Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Много хора ме питат защо започнах ...

Dimitar Dimitrov 13/06/2020 07:34:58
Много хора ме питат защо започнах да пиша разни истории. Даже колеги ме подпитват да не би да имам намерение да вляза в политиката. Не, нямам такова намерение - до гуша ми е дошло от новини за нови политически проекти. Аз по-скоро бих подкрепил аполитически проект – партия *еднодневка* с една единствена цел – да спечели мнозинство, с което да наложи промяна в конституцията, забраняваща на партиите да участват в избори/управление, след което да предизвика нови парламентарни избори и да се саморазпусне.

Но да оставим мечтаенето настрана. Започнах да пиша едва след като намерих правилния партньор в живота и стана ясно, че е време да планираме деца. На хората не им е дадено да знаят какво ще бъде бъдещето им и никой от нас няма гаранция, че няма да се размине с децата си, без да успее да им предаде важни уроци и да ги възпита. Никой не би желал да бъде само една снимка за децата си. Синът ми ще се научи да чете след 4-5 години и така аз бих му разказал много дори и да ме няма тогава. Така започнах да пиша истории и да споделям мнението си по различни въпроси. А после си казах, че тези неща може би ще са интересни и на други хора или пък на техните деца.

И така, след като знаете защо пиша, ще разкажа поредната история:

Годината беше 1991, a аз бях студент във втори курс. Страната ни беше сменила рязко курса си, а нейните граждани като пасажери в платноход, който е направил внезапна маневра и временно се е озовал успоредно на силните вълни, страдаха от нестабилност от всякакъв характер. Беше под въпрос дали корабът „България“ има капитан и рулеви, затова всеки се опитваше да се спаси както може. Например моят съквартирант в общежитието, както и момчетата от съседната стая, прекарваха всеки уикенд на един битпазар, продавайки кецове. Аз също трябваше да припечелвам от време на време, за да мога да се издържам, и един ден се записах на еднодневна екскурзия до Скопие. За разлика от останалите „екскурзианти“, които носеха огромни сакове с всевъзможни вещи за продан, аз се явих на сборния пункт с ръце в джобовете и без багаж. Наистина не носех нищо. Когато пристигнахме в Скопие, микробусът беше наобиколен моментално от местни жители, нетърпеливи да видят какви евтини стоки ще донесат хората от България. Останалите пътници започнаха да вадят тежките чанти и да разполагат „съкровищата“ си на земята точно до превозното ни средство, а аз пробих кордона от кандидат-купувачи и побързах да се слея с тълпата. Обикалях магазините наред, гледах и запомнях цената на всяка стока, а също така калкулирах наум сумата в левове и сравнявах с цените в България. Разликите бяха огромни, но най-силно ме впечатли цената на компютрите. Западният еквивалент на нашия Правец 8C струваше хиляда марки, докато цената в България беше сто марки. Имах един такъв компютър, съвсем нов и неизползван. Предното лято бях написал софтуер за хороскопи, с който бях предизвикал фурор, изготвяйки ги за минувачи на улицата. Всички твърдяха, че месецът им е преминал с поразителна точност както е предвидено, затова се връщаха, за да разберат бъдещето си и за следващите 12 месеца. Пред масата се виеше дълга опашка, а левчетата се трупаха по няколкостотин на ден... И понеже това нещо се продаваше добре, ми хрумна идеята да намеря хора от други градове, които да работят за мен. Но нямаше нужда от скъп 16-битов компютър за тази цел и аз купих един Правец 8C с идеята да препиша софтуера и за тази система, след което да закупя 20-30 евтини компютри и принтери и... Закупих този осембитов компютър и а-ха да седна пред него и да пренапиша софтуера, когато осъзнах, че в това няма да има никакво предизвикателство. Да, ще намеря хора, ще закупя техника и ще започнем да правим едни пари ден подир ден... Мразя рутината. Това щеше да ме съсипе. И така този компютър стоеше като паметник вече няколко месеца.

В следващата съботна утрин пак бях на сборния пункт в Кюстендил за еднодневна екскурзия до Скопие. Този път не бях с празни ръце. Организаторът на тези екскурзии, 50-годишен чичка, врял и кипял в търговията и бизнеса (кога успя през 91-ва?), който се шегуваше за моя сметка през цялата предишна събота, ме подкара с майтапите още като ме видя. Кого съм скрил в този сак, я как бързо ми е дошъл акълът в главата и т.н., а когато ме попита какво нося за продан и аз отговорих, той беше безпощаден: бил съм глупав, нямало да успея да продам цял компютър за един ден. И пак припомни, че той започнал бизнеса си „само“ с десет хиляди долара (цяло състояние за онова време), но успял да ги „превърти“ 50 пъти само за една година... И как имам още много да уча от хора като него... Та той бил убеден, че няма да успея да продам този компютър, като даже бил готов да се обзаложи на сто долара, че няма да успея. Приех този бас моментално. Сто долара беше огромна сума тогава и се заформи интересна интрига.

Спряхме за кратко на българската митница, където всички служители познаваха много добре най-великия бизнесмен на света, поставиха печат във всеки паспорт, а две банкноти от по пет долара почти незабележимо смениха притежателя си. По подобен начин щеше да се развие преминаването и на граничния пункт от югославска (Македония обяви независимост няколко месеца по-късно) страна, ако не се беше случило нещо неочаквано. Спряхме, организаторът на пътуването излезе от старата „Латвия“, поздрави митничарите и докато чакаше те да подпечатат паспортите, подхвана разговор с двама от тях. Останалите пътници стояха тихи по местата си, а тишината можеше да се реже с нож. Други двама митничари стояха малко по-далеч пред нас и разговаряха. Единият честити нещо на другия, след което го попита на колко (години) става синчето. На осем. Какъв подарък е подготвил? Синът искал компютър, но той още не намерил време, евентуално след работа щял да се отбие през магазина в Куманово. В единствения компютърен магазин там имаше един западен еквивалент на този Правец за 990 марки. Информацията ми беше отпреди седмица. Една мисъл започна да ме човърка: великият търговец вероятно беше прав – трудно ще продам компютър на улицата за един ден. Дори да намеря най-комуникативното място, едва ли точно в този ден там ще мине човек, който едновременно да има нужда от компютър и да носи толкова пари в себе си...
И твърде вероятно единственият платежоспособен купувач на компютър в радиус от 50 километра стоеше на метри от мен. Върнаха паспортите и пожелаха приятен път. Тогава бащата на рожденика се приближи към нас и попита дали имаме нещо да декларираме, а великият търговец отговори от името на всички, че нямаме. Мъжът в униформа беше в добро настроение, усмихна се и с жест показа, че можем да продължим. Тогава аз за всеобща изненада извиках:

Аз имам нещо за деклариране!

Шофьорът натисна рязко спирачката, но не това беше основната причина всички да въздъхнат нервно. Митничарят ме подкани да покажа какво имам за деклариране. Чевръсто скочих от микробуса, изтичах до задната врата и я отворих, а той ме следваше, любопитен да види.

- Имам компютър!

- Компютър?

- Да, компютър!

- Не можеш да внесеш компютър! Ще трябва да се върнеш или да го оставиш на магазинаж тук и на връщане да си го вземеш.

- Ще го оставя на магазинаж.

Хората от микробуса мърмореха с право, а докато свалях големия сак, великият търговец с ехидна усмивка ми припомни, че имаме бас.

Последвах митничаря по едни стъпала надолу към магазията. Там той ми обясни, че трябва да заплатя 42 долара за магазинаж, а аз му отговорих, че това е страшно много, та самият компютър струва 500 марки (300 долара)... Той ме накара да отворя чантата и да види. Попита ме дали има игри за този компютър. Знаех защо пита. С широка усмивка му показах цяла кутия с дискети с игри, а той каза: „Хм, не можеш да ме излъжеш за цената! Ако наистина беше само 500 марки, аз бих го купил за сина си... Аз потвърдих, а той извади всичко от джобовете си и се опитваше да заглади смачканите банкноти - долари и марки. Очевидно смяната му беше тръгнала добре. Имаше почти 450 марки. Нямаше нужната сума и тога го смути, но аз бързо изгладих ситуацията, като му казах, че тези 50 марки са моят подарък за рождения ден на сина му, и пожелах да му е жив и здрав. Той се стъписа откъде знам, че синът му има рожден ден, и защо говоря на македонски. Обясних, че когато бях дете, гледах предимно югославска телевизия, програмите бяха на сръбски, македонски и хърватски, затова нямам проблем с тези езици. Човекът ми подаде парите, благодари ми, върна ми паспорта и пак се притесни. Ами сакът? Обясних, че сакът влиза в цената и се затичах към микробуса, където ме чакаше ехидната усмивка на най-великия търговец. Аз обаче не му изглеждах тъжен, а напротив. Моята усмивка накара неговата да помръкне. Приближих го, застанах плътно пред него, показах дискретно пачката с омачкани банкноти и го уведомих, че моята мисия е приключила успешно и аз ще се прибера обратно. И го подканих да ми даде онези сто долара от баса – не само, че успях да продам онзи „непродаваем“ компютър, но го продадох на първия срещнат гражданин в онази държава - митничаря. Педантично ги добавих към пачката и се отправих към гишето, където регистрираха напускането ми на страната, а след това пеш се върнах в България, хванах такси и се прибрах в Кюстендил.

Тази история ме научи на следното:

1. Дядо е бил прав, когато ме учеше, че трябва винаги да бъда много внимателен към всичко, което се случва около мен, т.е. да бъда „в час“ с обстановката. Често това се отплаща.
2. Анализирай, смятай и сравнявай непрекъснато. Когато онзи чичко ме предизвика на бас, аз приех мигновено. Защото бях платил 60 долара за компютъра и басът от 100 долара беше спечелен още при обявяването му – можех да подаря компютъра на някого, да заявя, че съм го продал, и да се върна вкъщи с печалба.
3. Троловете и хейтърите са неприятни хора, но докато тяхното мнение не бива да влияе на настроението ни, не е зле да слушаме какво казват. Често казаното от тях може да ни бъде от много голяма полза. И не им дължим нищо за съветите. Даже можем да ги подразним за „благодарност“.
4. Колкото и успехи да съм постигнал, никога да не бъда високомерен към по-младите. Защото някъде там съществуват млади хора, които ще ме сложат в малкия си джоб един ден, а кой знае - този ден може да бъде днес.