Родителите ми бяха хора с много ниска финансова култура. Баща ми дори нямаше портфейл - такъв не му беше нужен, защото нямаше какво да слага в него. Всичко, по-голямо от табуретка вкъщи, беше закупено с пари от баба и дядо. А един ден баба ми разказа как година преди да се родя, моите родители пожелали да живеят в София. Тогава дядо отишъл там, намерил им квартира и предплатил наема за 12 месеца напред, а те идвали всяка събота до село, за да си тръгнат в неделя натоварени с продукти и дори сготвено за седмица. Въпреки това обаче, те не издържали финансово и след пет месеца напуснали столицата панически.
Родителите ми бяха адски стиснати и аз изкарах от първи до 11-ти клас с 4 ученически костюма и нямах цивилни дрехи.
Нов костюм се купуваше едва когато краят на ръкавите на стария беше по-близо до лакътя отколкото до китката, а крачолите на панталона не стигаха до кубинките ми. След четвърти клас ходех само с кубинки, защото ако купели летни обувки, после трябвало да купуват и зимни... Естествено не ходех по купони и рождени дни, за да не ми се присмиват, че ходя облечен като идиот.

За сметка на това обаче постъпването ми в казармата беше празник – докато останалите момчета се мръщеха на твърдите кубинки и на униформите, аз сияех – имах чисто нови обувки и дрехи :)

Но да се върна към детството: мразех да ходя с баща си на пазар. Когато майка ми му поръчваше да купи един килограм домати, този човек обхождаше пазара два пъти и гледаше само едно нещо – цената. Един ден той купи килограм скапани домати с мухъл само защото цената им беше наполовина на цената на най-хубавите. Тогава не се стърпях и го попитах: „Тате, защо не купиш половин килограм нормални домати за тези пари, така поне ще хапнем половин килограм, а не нищо...“. В отговор получих поредния удар по тила, придружен с коментар, че съм малък (бях на осем), за да му давам акъл.

Някъде по това време баща ми осъзна, че аз винаги разполагам с пари в себе си и започна да измисля начини да ги вземе. Ходех всеки уикенд на село, помагах на баба и дядо, а на изпроводяк получавах пет или десет лева от тях. Майка ми не беше в добри отношения с родителите на баща ми, но водеше ежеседмична писмена комуникация с тях, а аз бях куриерът. Въпросната комуникация беше във вид на списъци, които изпращаше по мен. Например:

1. Пет литра прясно мляко.
2. 30 яйца.
3. Два буркана кисело мляко.
4. Два буркана месо.
5. Три килограма картофи.
6. Два килограма лук.
7. Четири дюли.
8. Компоти от кайсии и череши.
9. Един буркан мас.

Когато тежиш 32 килограма в пети клас и всяка неделя трябва да носиш гореописаното три километра до спирката на село, а след това още един километър от „Капията“ до миньорските блокове в Кюстендил и доживееш до пълнолетие, след това животът ти се струва толкова лесен, че не разбираш какво не му харесват другите хора.

Имам братовчед, който е с три години по-малък от мен. Той е роден с тежки зрителни увреждания и когато постъпи в училището за деца с нарушено зрение в София, аз трябваше често да ходя и да го взимам от там за уикендите. Когато получавах тази задача, аз се качвах на влака до София, след това на трамвай и отивах в училището-пансион на края на Ломско шосе, взимах братовчед си и го водех в Кюстендил, а на следващия ден го връщах обратно.

Един ден баща ми пребърквал джобовете на ученическото ми сако за пари и между другото намерил използван от мен билет за влак София-Кюстендил. Извика ме от антрето и когато отидох, той държеше билета и едва сдържаше гнева си. Проблемът беше, че билетът беше за втора класа плюс добавка за първа. Докато билет за втора класа Кюстендил-София струваше около 2.60 лева, билетът за първа класа беше с един лев по-скъп.

Аз не разбирах защо той е толкова гневен. Та аз никога не бях искал пари за билет от родителите ми, а купувах билетите с лични пари – получени от дядо или изкарани от събиране на билки или охлюви. Попитах баща си какъв е проблемът, но той само издаваше нечленоразделна реч и не можеше да обясни нормално защо е гневен.

Тогава се опитах да му обясня защо пътувам в първа класа. Разказах му, че, докато във втора класа е разрешено пушенето и почти всички пушат, а аз ненавиждам миризмата на цигари, в първа класа никой не пуши. И което е по-важно: установил съм, че в първа класа пътуват много по-възпитани хора, с които е приятно да се общува и от разговорите с тези хора научавам много. Аз имах следната система: не купувах направо билет за първа класа, защото в първа винаги имаше свободни места, а едва след потеглянето на влака обхождах вагона първа класа и набелязвах купе. Предпочитах по-възрастни хора, които минаваха фейс контрол. Няколко възрастни, събрани в едно купе на случаен принцип, бяха перфектната комбинация. След което закупувах добавка от кондуктора и сядах в избраното от мен купе. Не досаждах на хората, а просто слушах разговорите им. Когато в такова купе се съберат двама или трима непознати възрастни господа, винаги имаше какво да чуя. Не другари, а господа, защото в началото на 80-те години много от 60- 80-годишните все още носеха духа на онова време. Времето в такава компания летеше страшно бързо, а те си припомняха и разказваха един на друг страхотни истории. И да, определено имаше за какво да изпитват носталгия...

Баща ми ме гледаше с озверял поглед и определено не беше разбрал какво се опитвах да му кажа. Накара ме да му обещая повече никога да не пътувам в първа класа. Всяка жаба да си знаела гьола. Добре – вече се отървавах от билетите веднага след пристигане на гарата. И спрях всякакви опити за разговор с него – очевидно сме от различни гьолове и аз не мога да разбера неговото крякане. Всъщност винаги съм подозирал, че са ме осиновили, но се питах защо им е на такива хора дете. После се сещах, че ако нямаха дете, нямаше да има кой да им изхвърля боклука и да носи продукти от село, мивката им винаги щеше да бъде пълна с мръсни съдове, а растящите там плесени щяха да имат достатъчно време за еволюция - толкова, че накрая да изобретят металургията и барута и да сложат точка на цялата тази свинщина.

Та, какво исках да кажа.... Да – за да падат крушите по-далеч от дървото, обществото трябва да направи така, че децата да прекарват повече време в училище, да бъдат привлечени към практикуване на различни спортове и кръжоци, да има повече ученически лагери и екскурзии, които да бъдат безплатни.