18.09.2015, петък. Лятото на 2015 година беше сухо и горещо. На село не беше валяло от края на юни и високите треви и тръни, покриващи целия пейзаж на това изоставено от хората място, бяха златистожълти. В онези дни бетонирахме 518 метра от пътя, който пресича махалата ни – слагахме кофраж от двете страни, трамбовахме, постилахме геотекстил, връзвахме двойна скара арматурна стомана номер 26, след което бъркахме бетон и така изграждахме 30-сантиметрова железобетонна основа, върху която накрая щяхме да положим и асфалт. Не, това не е аутобан, а пътят на село. Можех просто да го асфалтирам, щеше да ми струва само 80 000 лева, но искам да остане и нещо след мен, а в нашия род всички живеят до около сто...

В този ден си тръгнах от строителната площадка по-рано, защото бях поканен на театрално представление в София - „Антигона“, изпълнено сред руините на старата ротонда, та трябваше да се приведа в опрятен вид и да шофирам дотам. Преди това имах да свърша и някои неща в офиса. Приготвих се и слязох в гаража, където автомобилът ми беше паркиран между противопожарна машина и снегорин. Не, не съм пожарникар, нито участвам в търгове за снегопочистване, а просто съм син на юнашко племе, което, уви, все си избира някакви крадливи бабаити за вождове. Затова ми се налага да чистя сняг и да гася пожари.

Изкарах автомобила на пътя и спрях, за да обсъдя нещо с електротехника – подизпълнител от София, който в този ден монтираше нещо на обекта ни, когато забелязах в далечината пред себе си стълб от черен пушек, който се издигаше като гъба. В тази зона има иглолистен масив с площ от близо един квадратен километър. В такава суша и жега това не предвещаваше нищо добро. Това беше в моята посока и, знаейки, че времето за реакция е най-важно в такива случаи, потеглих натам.
В автомобила си държа 10-литров пожарогасител с въглероден двуокис както и права лопата. След четири минути бях при пожара. Някой беше запалил сухите треви на четири места през около сто метра покрай пътя, свързващ Еремия и Невестино. Позвъних на 112 и информирах за ситуацията, след което се справих с едно от четирите огнища, но останалите три се разрастваха мълниеносно. Вече бях повикал колегите по радиостанцията и се върнах, за да заменя автомобила с противопожарна машина – разполагаме с няколко. По пътя към къщи се разминах с колегите, които бяха тръгнали с една противопожарна машина и автомобил, теглещ водоноска. Преоблякох се и изкарах още една противопожарна машина. Скоро в гасенето се включиха и екипи на пожарната както и работници от горското стопанство. Междувременно пожарът навлезе в иглолистната гора и в един момент прерасна във върхов – огнените езици се извиваха високо над боровите дървета. Стотици литри вода се изливаха право в сърцето на пожара и скоро той беше локализиран и потушен. Изгоряха 62 декара, а останалите 800 декара от боровия масив бяха спасени. Прибрахме се след 18:00 часа. Вече нямаше смисъл да пътувам към София, защото най-вероятно щях да закъснея и за представлението. Изкъпах се, преоблякох се и се заех да чистя противопожарната машина. Аз не щадя тези машини и всеки път ги вкарвам при огъня, а след всеки пожар са нужни часове за почистването им. Понякога е нужна и подмяна на гуми и джанти.

В 19:41 ми позвъни електротехникът, който беше потеглил към София преди минути. Каза, че пожарът, който сме гасили в този ден, гори отново. Обясних му, че сигурно има тлеещи дънери, но там би трябвало да има хора от горското стопанство, които да охраняват мястото през нощта точно с цел предотвратяване на самозапалвания. Той обаче беше сигурен, че там няма никакви хора, а в същото време виждал няколко горящи дървета.

След минута пожарната машина препускаше, следвана от облак прах, по черния път, свързващ нашата махала с асфалта при входа на селото. Отидох на мястото на пожара и наистина - там нямаше никого, а няколко единични дървета горяха като факли. Пожарът беше унищожил две отделни зони от борови дървета – съответно от 50 и 12 декара, разделени от тясна зона незасегната гора. Това бяха сравнително млади дървета с височина около 8-10 метра, засадени нагъсто, и машината можеше да се движи само по един тесен горски път, който пресичаше гората по диагонал. Прецених, че не бива да изоставям пожара за ходене до вкъщи за още вода, затова трябва да пестя безценната течност. Извадих лейка, обикновена пластмасова лейка от багажното отделение, както и права лопата и започнах да пренасям вода с лейката. Когато някое тлеещо дърво се възпламени, аз отивам при него, остъргвам горящата кора с правата лопата, след което внимателно, пестейки всяка капка, изсипвам 2-3 литра вода по стъблото му. Когато приключа с този ритуал, се оглеждам и, виждайки няколко горящи дървета, преценявам по какъв маршрут и в каква последователност да ги загася. Газ анализаторът, прикрепен върху лявото ми рамо, се беше разпищял за опасно ниво на въглероден окис още при влизането ми в гората и беше изключен. След това се наложи да изключа и челника (прожектор, прикрепен върху челото ми), защото десетки, останали без дом, стършели кръжаха като ореол около главата ми. Нямаше как да изключа обаче бракониерите, които стреляха от време на време в близката нива. Те едва ли подозираха, че по това време някой „се разхожда“ в отсрещната гора. Гасях и се удивлявах на засиления трафик по шосето към Еремия в този късен час. Аз живея в най-отдалечената част на селото и до този момент не бях подозирал, че има такъв трафик към и от това село. Горящите дървета се виждаха от шосето, но нито един от двайсетината, преминаващи автомобили през тази нощ, не спря... Това сме ние, българите, и никой отвън не ни е виновен за хала, на който сме. А тези хора ще се приберат вкъщи, от другата страна на боровия масив, и ще си легнат да спят...

Към 23:00 часа вече бях „навъртял“ много километри из тлеещата гора, бях загасил десетки дървета, но други продължаваха да се възпламеняват и на това не му се виждаше краят. Изпитвах силно главоболие от дишането на пушек в продължение на часове и проклинах хората, които бяха причинили този пожар. Вероятно същите бяха разпоредили мястото да бъде оставено без надзор през нощта. За да изгори и останалата част от този масив. А някъде в същото време, в центъра на София, сред руините на старата ротонда „Свети Георги“, играеха последната сцена на „Антигона“, където хорът припява, че боговете не оставят нито един грях ненаказан...

Към полунощ започнах да усещам замайване от непрекъснатото обгазяване и слязох на шосето, за да подишам чист въздух. В един момент безветрието беше нарушено от свеж полъх на вятър. След секунди вятърът достигна и опожарения склон, а десетки тлеещи дънери светнаха от притока на кислород. Едно по едно дърветата започнаха да се възпламеняват в красива, но зловеща последователност. Нямаше как да се справя сам с това. Извадих телефона и набрах 112. Операторката отговори веднага. Представих се и докладвах за горски пожар в района на село Невестино, област Кюстендил. Жената ме информира, че вече има подаден сигнал за този пожар. Това ме изненада. Кой би могъл да подаде сигнала, след като там освен мен няма никого?

Вие сте го подали в 14:30 днес. Тогава сме пренасочили сигнала към пожарната. Не можете да подадете сигнал за едно произшествие втори път. Лека вечер!

Стоях в мрака, с телефон в ръка, и с отворена уста. Това не може да бъде истина! Набрах пак 112 и същата операторка, този път с ядосан глас, ми отговори пак.

Какво искам отново ли? Искам някой да ви докладва, че е открил няколко шефчета от горското и общината, назначени по партийна линия, обесени в гората с пожарен шланг. Не го изрекох, но си го помислих и дори си го представих съвсем реалистично. От това ми олекна и намерих търпение да обясня още веднъж каква е обстановката. Този път тя прие сигнала, а след 20 минути пред мен спря противопожарен автомобил. В това време огънят беше обхванал една зона от около 200 квадратни метра както и няколко по-малки. Обясних на пожарникарите каква е ситуацията, а те предложиха да заредят с вода моята машина и двама от тях да дойдат с мен, а техният автомобил, който и без това няма как да влезе в онази гора, да остане на шосето. Така и направихме. Моята машина може да носи 300 литра вода, но, благодарение на високата си проходимост, може да я занесе точно там, където е нужна. С дружни усилия тримата овладяхме ситуацията за около час и половина. Когато слязохме на шосето за четвърто зареждане с вода, те вече си имаха домашни любимци – стършелите си бяха харесали осветената като коледна елха пожарна машина и бяха накацали около плафоните ѝ. Към три часа казах на пожарикарите, че могат да се приберат, а аз ще остана още час-два, за да е сигурно, че няма да се появят нови огнища.

В следващите дни имах много работа, но намерих време, за да напиша сигнал до прокуратурата относно този случай. На първи октомври, към десет сутринта, влязох в сградата на Районна прокуратура Кюстендил, входирах сигнал от осем страници и получих входящ номер. Шофирайки обратно към Еремия, получих позвъняване от непознат номер. Непознатият се представи и каза, че е директор на Горското стопанство – Невестино. Той бил слушал много за мен и от години искал да се запознаем. Та „днес, случайно, или не, намерил време за това“. Как мислите – дали е случайно? Или някой от прокуратурата е позвънил на едни хора, информирал ги е, че имат проблем, а те пък са засилили шефа на Горското да изглади незабавно този проблем. Казах му, че след 15 минути ще си бъда вкъщи, и може да заповяда. Прибрах се, а той пристигна пет минути след мен. Поканих го в трапезарията, предложих кафе и седнахме да говорим. Попитах го какво го води насам. Изборите. Предстоели местни избори, а той щял да се кандидатира за кмет, та искал подкрепа от мен. Каква подкрепа, като моята адресна регистрация е в София, и аз дори няма да гласувам на село? Не, той търсел морална подкрепа. Припомних си как този персонаж стоеше с останалото началство при пожара в Раково през 2012 година и как всички ме гледаха на кръв, когато хвърчах до реката за вода, а техните подчинени с кибрити и лопати бяха получили задача да опожарят няколко квадратни километра вековна букова гора. Това трябваше да бъде насрещен пожар срещу несъществуващ такъв два километра по-нагоре. Та този човек ми беше паднал в този ден, беше дошъл сам, на крака, и аз изгарях от нетърпение да го разпитам за всичките тези необясними случаи на горски пожари. Естествено, телефонът ми записваше разговора, за да не може един ден, а този ден ще дойде рано или късно, тези хора да отричат.

Тогава той обясни, че невинаги е бил директор на Горското стопанство. Че той е директор, назначен от ГЕРБ, че всяка партия си назначава свой шеф на горското. Ето, например през 2014 той не е бил шеф. Информирах го, че през 2014 изненадващо не е имало нито един горски пожар наоколо, за разлика от 2015 и 2013...

Както и да е, не получи моралната ми подкрепа, а телефонът му звънеше напористо през пет минути. Той го поглеждаше и казваше, „че му звънят от ГЕРБ, защото имали съвещание в централата“, но разговорът с мен бил важен и партията щяла да почака...

След няколко дни ме извикаха дознателите във връзка с моя сигнал. Там от мен се искаше да дам писмени показания – да потвърдя информация, която съм подал до прокуратурата. Защото можело и да се откажа от този сигнал. Написах пак онези осем страници и изтърпях вонята на цигари в кабинета на дознателя. Както на 18-ти изтърпях няколко часа в задимената гора. След това ме викаха в полицейското управление в Невестино пак за същото. Пак написах онези осем страници, а когато си тръгнах, в гумата на джипа ми стоеше забит един голям коларски гвоздей. Аз сменявам гума за четири минути, не е кой знае какъв проблем. Повече не са ме викали по онзи случай, но се осведомих, че шефът на Горското стопанство е дал показания, че в онази нощ е оставил хора да дежурят в онази гора, и даже ги е назовал поименно, а от пожарната е изискан протокол, в който тримата пожарникари са написали, че в онази нощ са се отзовали на сигнал за пожар край Невестино, че там ги е чакало лицето Димитър Димитров и с негова противопожарна машина заедно са локализирали и ликвидирали пожара. Няма служители на горското в онзи протокол. Просто защото не са били там. Но прокуратурата е прекратила случая. Защото и те, както шефът на горското, се кланят на една партия и на един вожд. Също разбрах, че фирмата, която е получила поръчка за сеч в повредената част от масива, е собственост на роднина на шефа на горското стопанство...

В последните дни в страната ни има протести против правителството и против една определена партия – ГЕРБ. Това не са първите подобни протести в държавата ни. Аз обаче ги намирам за безсмислени. Защото, ако не променим из основи системата на управление, а именно партийната, всичко това ще се повтаря до безкрайност, или поне докато България не престане да съществува. Политическите платформи на отделните партии са като ресторантско меню, в което ястията са групирани в два-три комплекта и човек не може да избира свободно, а трябва да прави компромиси. Накрая оставаш неудовлетворен, или дори гладен, но едно нещо е гарантирано – сметката. Партийната система на управление с сбъркана по дизайн. Защото всяка партия, спечелила властта, ще се опитва да задържи тази власт. А избори се печелят с пари, с много пари. И фокусът на тези партийни люде се измества - от грижа за интересите на държавата и на нейните граждани към спечелване на следващите избори на всяка цена. Затова всяка партия си назначава управленски апарат – от шефове на горски стопанства, та чак до прокурори. И целта на този апарат не е да опази природата и справедливостта, а да ги продава, а парите да се трупат безпроблемо в черната каса на партията. Името на партията е без значение.

И още нещо е сбъркано в днешния свят. То е било сбъркано откакто свят светува – поверяването на прекалено много власт в ръцете на един човек. Какво ще се случи, ако държавата ни няма министър-председател, а борд от 24, излъчени от избирателите, достойни граждани, всеки със своя житейски и професионален опит? Излъчени, посочени, а не избрани. Нима някой още не е разбрал, че нормалните хора не се бутат в политиката? Ако искаме нормални хора, трябва да ги поканим, дори да ги молим. Когато народът излъчи някого за тази мисия, това да бъде като повиквателна – няма „не искам“ - страната ти има нужда от теб, зарязваш всичко и отиваш! Нека в този борд да призовем учени от различни сфери, хора с десетилетен управленски опит, юристи, финансисти, ИТ специалисти, младежи с изключителни постижения в учението – представители на всички поколения и всички прослойки, и да им дадем равни права в този борд. И нека те да заседават всеки ден, не да се возят насам-натам, нека да вземат важните решения след консултации, дебати и допитвания до народа.

А аз непременно ще попитам прокуратурата, докъде е стигнало разследването по онзи сигнал от 01.10.2015 година. Но преди това ще изчакам всичко в тази държава да дойде на мястото си – самата прокуратура също. Имам достатъчно време.