Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Бях на почти две години, когато ...

Dimitar Dimitrov 31/07/2019 11:49:01
Бях на почти две години, когато чух за пръв път за Баба Мравка. Моите родители бяха дошли при нас на село по Димитровден и майка ми се опитваше да ме накара да изям някаква храна, която аз не харесах. Бях свикнал с баба и дядо и изпитвах недоверие към родителите си. Тогава майка ми със страшен глас каза, че ако не изям нещото, ще извика Баба Мравка. Знаех какво е баба – моята баба, другите баби, бях чувал и за Баба Яга. Но не знаех коя е Баба Мравка. Всъщност през лятото прекарвах часове в съзерцаване на мравките на двора, но думата „мравка“ ми беше непозната. И понеже майка ми изговаряше „Баба Мравка“ по особен начин, аз реших, че става въпрос за някакво страшилище. Това словосъчетание се превърна във вълшебното оръжие на майка ми – под заплахата от Баба Мравка аз правех всичко, което се искаше от мен. Безпрекословно.

Баба Мравка висеше над крехкото ми съществуване като дамоклев меч. Усещах, че във всеки момент Тя може да стовари целия си гняв над мен. Не знаех как точно изглежда, нито дали се спотайва наблизо, но усещах, че е страшна и зла. Дори майка ми я споменаваше с огромен респект...

Един ден, няколко месеца по-късно, ще да е било Великден, защото имаше боядисани яйца и идваха гости, една съседка ми подари.... чаша. Обикновена стъклена чаша. Върху стъклото беше нарисувана мравка с червена забрадка, носеща тояжка през рамо, а на края на тояжката висеше някакъв вързоп. Рисуването ми беше страст и аз започнах да разглеждам рисунката с интерес. Тогава съседката започна да ми говори като на бебе: „Какво е това? Баба Мравка!“

В първия момент замръзнах и погледнах жената с широко отворени очи, след което се огледах плахо. Тя обаче посочи пак нарисуваната мравка и повтори: „Баба Мравка!“. Последва бурен и дълъг смях от моя страна, а жената ме гледаше с неразбиращ поглед. В един момент всичките ми страхове се сгромолясаха. Осъзнах, че съм се страхувал напразно. Не можех да спра да се смея. Беше особен смях, с който изразявах огромното облекчение.

От този ден в мен настъпи огромна промяна – спрях да се боя от непознатото. Вече не ме беше страх от нищо. Понякога се събуждах нощем и просто излизах навън да си играя. През лятото родителите ми ме взеха при тях, на хижата, а аз се скитах по цели дни из горите сам, ненавършил три години. Една вечер нашите тръгнали да си лягат, но забелязали липсата ми. Скоро всички – целият персонал на хижа „Три буки“, както и будната част от гостите на ресторанта ме издирвали. Накрая ме намериха на 200 м от хижата – насред поляната имаше една голяма, четвъртита гранитна скала, а аз се бях покатерил и си играех върху нея на лунна светлина.

В един пролетен ден намерих един смок – бях виждал гущери, но не и змии и без колебание го взех, за да го разгледам. След като го разучих, го поставих в страничния джоб на капитанското си сако (бях облечен в нещо като морска униформа), след което отидох в ресторанта и се похвалих на всички какво имам. Всички посетители напуснаха ресторанта с писъци, сякаш всеки беше разпознал своята Баба Мравка в излизащото от летаргия животинче...

Онази съседка така и не осъзна какъв безценен дар ми беше донесла. Изминаха 47 години от онзи Великден, а аз прекарах всичките тези години, месеци и дни, освободен от данък „страх“.

А вие, имате ли своята Баба Мравка? Ако още я търпите, приемете този съвет: не бягайте от нея, а я разгледайте, разучете и анализирайте. Най-вероятно ще се смеете дълго на това, което ще видите, а след това ще ви олекне и ще ви бъде лесно.

И най-важното – пазете децата си от Баба Мравка. Нека никога да не разберат, че съществува.