Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Често, шофирайки по магистрала Струма, някъде ...

Dimitar Dimitrov 26/07/2019 20:08:11
Често, шофирайки по магистрала Струма, някъде около село Студенa, стари спомени ме карат да се усмихвам. Днес ще ви разкажа една от тези истории.

Край това село се намираха складове на нашето военно поделение. Ротите в поделението се редуваха да охраняват въпросния обект и аз и моите другари от парашутната рота прекарахме десетки денонощия на това място. Караулът започваше в самото поделение с проверка и инструктаж, след което вземахме зелените баки с полагащата ни се храна от столовата, качвахме се на един ЗИЛ и заминавахме за Студена.
Пътуването извън поделението беше една от малкото атракции за войниците. Разнообразие бе да виждаш цивилизацията - МПС-та не в зелено, цивилни хора, даже жени!
Асоцирахме тези гледки с така жадуваната от всеки от нас свобода. Уви, УВО'89 беше много далечно понятие. През септември '87 ни казаха, че нашето УВО вече пътува към нас. От Япония. С валяк.

През май 1989 бяхме там през ден, 15 пъти само в този месец. Беше 3-ти май, сутринта, в сряда, и аз бях на пост пред караулното помещение – малка варосана едноетажна сграда, състояща се от стая на началника на караула, спално помещение с три легла, малка стая за бодърстващата смяна и още по-малка трапезария, в която имаше квадратна маса и три стола, както и помощна масичка, с котлон. Бетонен под, стените бяха боядисани с блажна боя, познайте каква на цвят.

Пред караулното помещение имаше малка пейка, на която в момента седеше началник караула младши сержант Г. Д. Ганчев. Помня трите имена на всеки от ротата ни, което ги вкарва в смут днес, 30 години по-късно. Знам, че е шантаво, но пък сега мога да им възвръщам паметта с разказите си.

Младши сержант Ганчев беше седнал на пейката и хранеше две кучета. Обръщаше се към тях с цинични епитети, но с много мила интонация и двете м..тии въртяха радостно опашки, докато той им отваряше консерви „телешко с грах“ с войнишкия си нож.

Много консерви „телешко с грах“ съм изконсумирал по време на учения и винаги съм се възмущавал как могат да ни дават гадни консерви от 2.62 лева, вместо рибни консерви, които за сведение струваха 18-27 стотинки. Аз лично обожавам консерви „Ропотамо“, но в казармата никога не ни даваха рибни консерви.

Попитах Ганчев откъде е взел тези консерви. Защото ние носехме само баки с готвено, при това гадно готвено – храната за караула се получаваше от кухнята на бригадата, а не от нашата, парашутната кухня. Разликата беше огромна – докато нас ни хранеха с пържоли, кюфтета и прочее, танкистите нагъваха предимно боб, леща и ошав.

Ганчев се изненада, че аз не знам – полагали ни се и консерви, 30 броя за един караул – за десет човека, но рядко ги вземаме, защото никой не би ги предпочел дори пред боб и ошав. Този факт ме изненада – след 18 месеца служба да се окаже, че някакъв факт ми е неизвестен. Всъщност никога не бях ходил да вземам храната, винаги имаше други желаещи.

Веднага изкалкулирах наум колко прави 30 х 2.62, след това го умножих по 63 караула до момента... И ми хрумна идея. Два дни по-късно ние се приготвяхме за пореден караул, а аз придружих един от новобранците до столовата, за да вземем храната. Артелчиците подадоха баките, но аз стоях и чаках. Те ме погледнаха въпросително и аз казах, че чакам консервите. С огромно нежелание те подадоха кашона с консервите изпод плота. Дори по Татово време артелчиците и обслужващите ГСМ правеха нощни разходки с туби и мешки през оградата при Домуз Дере, където очевидно някой, вероятно старшина или офицер, ги чакаше.

Новобранецът се клатушкаше с пъшкане към камиона с две баки в ръце, а аз го следвах, носейки ценния кашон. В този ден се беше паднало на Пърси да е шофьор на нашия камион. Пърси е добряк. Отидох при него и го помолих да спре в центъра на село Студена пред магазина. В този ден началник на нашия караул щеше да бъде един лейтенант - танкист, който, без да преувеличавам, изглеждаше по-голям новобранец от нашите новобранци. Той чу разговора, но не каза нищо. А можеше да наложи вето.

Камионът спря пред магазина, на широкия мегдан в Студена. Аз скочих долу и влязох в магазина. Никога не бях ходил там и гледката ме изненада – уж е село, а магазинът беше организиран като супермаркет – невиждано за времето си. Бързо изминах лабиринта и отидох право на касата. Продавачката беше жена на около 45 години. Нямаше други посетители и тя ме попита какво ще желая.

Въпреки, че бях преминал бързо покрай всички рафтове, аз не бях пропуснал да фиксирам наличието на консерви „телешко с грах“ и „свинско с картофи“.
- Лелче... имаме консерви „телешко с грах“ и „свинско с картофи“... Виждам, че продавате същите. Има ли вариант да ги вземете и да ни дадете половината от стойността им?

Бях убеден, че ще „купя“ продавачката с 39 лева и 30 стотинки без проблем. Но реакцията на продавачката ме изненада. Тя настръхна цялата, стана от стола и каза: „Как!? Моят син също е войник! Аз не искам да взема и стотинка от вас! Ще ви дам точно толкова, колкото струват тези консерви! Но... пари не мога да ви дам, можете да вземете друга стока за тези пари. Каквото поискате!

Сделка!

Излязох на бегом, помолих другарите ми да подадат кашона и им казах да дойдат с мен. Имахме задача да похарчим 78 лева и 60 стотинки. Имаше обаче един проблем – стек цигари, няколко бутилки „Швепс“ от литър, и десет шоколада „Кума Лиса“ едва правеха 1/3 от това... Нямахме идея как да похарчим останалите пари. Тогава лелчето предложи да запише остатъчната сума, а ние можем да я похарчим друг път. Чудесно!

След 48 часа камионът спря пак и аз влязох в магазина с нов кашон с консерви. Пак пазарувахме, а остатъчната сума се удвои. Сега се чудя откъде бях събрал толкова нахалство, но случката се повтори още 10 пъти в следващите седмици. В една неделя ударих на камък с работното време, но във вторник кашоните бяха два... Рафтът с консервите вече заемаше ¼ от целия магазин, но лелката, майка на войник, беше желязна.

Междувременно новините ставаха все по-интересни. Националната телевизия показваше кервани от български граждани, напускащи пределите на родината в посока Турция. Един ден ни съобщиха, че след два дни се местим на друга локация, вероятно до края на оставащата ни служба и ще дадем караул на Студена за последно.

Камионът спря пред магазина в Студена и аз занесох последния кашон с консерви. Този път обаче казах на лелката, че това е последното ни посещение и е време да си уредим сметките. Усетих, че това с уреждането на сметките прозвуча странно на фона на чакащите отвън 9 въоръжени момчета, вече мъже, и се опитах да не се засмея.

Лелката потвърди за пореден път, че няма никакъв проблем да си уредим сметките. При ясното вече условие – стока за стока. Извиках останалите. Този път задачата беше интересна – салдото ни в този магазин беше над 600 лева.

Взехме всички цигари, всички шоколади, всички безалкохолни. Наложи се да вземем и една тенекия с овче сирене, една пита "Балкански кашкавал". Едно огромно пушено-сушено месо в мрежичка, висящо на стената, спаси положението и закръглихме сметката. Общо взето в този магазин останаха само консерви, захар, брашно и олио. Ах, да, и продавачката. А беше толкова добре зареден в началото...

Камионът спря пред караулното и за потрес на танкистите, които сменихме, ние се наредихме в редица до кухнята и от камиона потече реката на изобилието. Онези зяпаха и търкаха уморените си от дежурството очи. Кухничката заприлича на гурме вариант на пещерата на 40-те разбойници.

Караулът си течеше нормално. До сутринта, когато на мен се падна да съм на пост пред караулното. В един момент по прашния път се зададе военен джип, който спря току пред оградата на караулното. Прашилката още не беше се разнесла, когато от джипа излязоха един генерал и един полковник.

Е те сега си.... Ще ме извините, но тук ще дам предимство на благоприличието пред фактологията.

Не можех да направя нищо. Вече се виждах в дисципа за търговия с военни продоволствия и каквото още се сети Военната прокуратура.

Повиках началник караула – такава беше процедурата. Началник караула, младши сержант Д.К. Добрев, мой много добър приятел, излезе и посрещна посетителите. Те се представиха: генерал-майор X, началник на отдел "Тилово снабдяване" към щаба на армията, и полковник Y, негов секретар. Идвали по писмени сигнали на войници, че храната за този караул е в недостатъчно количество. Трябвало да извършат внезапна формална проверка на място...

По-трагична, и едновременно по-комична, ситуация не може да бъде съчинена дори в художествената литература. Добрев ги заведе в кухнята, като остави вратата на караулното отворена. Бидейки на пост, нямаше как да ги последвам, но бях целият в слух. Чувах отчетливо целия разговор.
- А тези шоколади какви са?
- Ние сме парашутисти, полагат ни се шоколади.
- Ами цигарите?
- Наши са, купуваме ги от лавката в поделението. (Сигурно имаше към 3000 къса цигари в този огромен мастърбокс, а само двама от другарите ни бяха пушачи)

- А този кашкавал? Ами сиренето???
- Суха храна за караула!

Младши сержант Добрев не се огъна пред тези и имаше моментален отговор на всеки въпрос. Очаквах да се разрази буря, но за моя изненада те излязоха, и, качвайки се в джипа, генералът нареждаше на полковника:
- Полковник Y, ще напишете в доклада, че оплакванията на войниците не отговарят на истината. Ще напишете също, че с цел избягване на разхищения препоръчвам да бъдат намалени дажбите...

Гледахме, слушахме и не вярвахме на сетивата си. Джипът потегли, а ние стояхме така още поне две минути. Имахме нужда от време, за да преосмислим всичко това. След което избухнахме в смях. Горките танкисти, ще им намалят дажбите от боб и ошав, това беше брутално смешно... Даже и в момента се смея.

Стана 18 часа и камионът дойде с други танкисти. Те слязоха, свалиха скромните омазани баки с боб и ошав и трябваше да видят как ние изнасяме "остатъците" от нашата храна. 10 минути товарихме камиона.
Накрая те попитаха: „Това ли е всичко?“

Потеглихме, но през 300 метра се налагаше да чукаме по кабината – знак към шофьора да спре.
Първо, малко преди Студена, в посока София, от лявата страна, стърчеше неугледна, двуетажна, неизмазана къща, без ограда и обособен двор, пред която винаги играеха няколко мръсни, опърпани дечурлига. Спряхме и буквално ги засипахме с шоколади.Оставихме и една тенекия сирене – полезно е за растежа на костите. След няколкостотин метра видяхме една баба, която окопаваше градина край пътя. Бабата махаше дълго след нас, а до нея се виждаха пита кашкавал и огромен пушен бут. И така до София...

Имам още няколко истории от Студена... Ако намеря време, ще ги разкажа. Ако някога се разминете на пътя с непознат, който се усмихва привидно безпричинно, знайте, че зад всяка усмивка може да има куп забавни причини.