В последните дни медиите ме заливат с коментари относно посрещането на българската правителствена делегация в САЩ. Няма да коментирам нито гостите, нито домакина. Вместо това ще разкажа личен опит от пристигането си на американска земя. Но първо малко предистория. Фирмата ми предлага интернет услуги на клиенти в цял свят. И понеже започнах този бизнес много отдавна, когато останалият свят все още догонваше САЩ в тази област, в началото 99% от клиентите ми бяха американци. Знаете, че интернет е много полезно постижение на човечеството, благодарение на което всеки от нас има достъп до неограничен обем информация и знания, а това предоставя на всеки инициативен човек неограничени възможности за професионален и финансов успех. За съжаление обаче, интернет дава същите неограничени възможности и на хора с престъпни намерения.
Още в самото начало аз се сблъсках и с такива „клиенти“. В кавички, защото тези хора купуват услуги с откраднати кредитни карти, под чуждо име, с цел да използват тези услуги за престъпни цели, криейки се зад чужда самоличност. Интернет доставчиците, и изобщо всеки, който продава стоки или услуги онлайн, губи огромни суми заради тези хора, защото в крайна сметка измамата с кредитните карти лъсва, банката взема обратно платените за стоката или услугата пари, и негативите остават за продавача. Затова в ICDSoft имаме специален отдел за анализ на риска и откриване и разследване на злоупотреби. Ние гледаме под лупа всяка нова поръчка и ако нещо ни се стори съмнително, поставяме акаунти/сайтове под наблюдение. В момента, в който такъв клиент качи нещо на сайта си, системата ни предупреждава и ние се явяваме първият посетител на въпросната страница. А когато страницата имитира сайта на някоя банка например с цел да се крадат пароли за достъп до банкови сметки и услуги, ние я спираме моментално и уведомяваме засегнатата банкова институция, както и правоохранителните органи.
Паралелно с това, когато към нас се обърнат правоохранителни служби от която и да е държава с молба за съдействие, естествено след като представят нужните доказателства и съдебно решение, а ние се убедим, че не става въпрос за полицейски произвол или преследване на политически неудобни опоненти, а за безскрупулни престъпници или терористи, ние оказваме незабавно и пълно съдействие.
Така заради факта, че повечето ни клиенти бяха американци, често получавахме молби за съдействие от американските власти, а заради близостта на офиса на ФБР, който се помещава в посолството на САЩ в София, до нашия офис, често провеждахме разговорите на кафе при нас.
Например получавам телефонно обаждане от резидента на службата в България с въпрос дали съм в офиса и дали имам 15 минутки, и след малко вече сме седнали и обсъждаме някой изпечен интернет измамник, който ги разиграва от години, но не могат да му хванат дирите, а той си купил услуга от нас, естествено под чуждо име. Тогава казвам, че имам идея. И пращаме на този някой, уж Джон Доу от Арканзас, писмо, че той е нашият петдесетхиляден клиент. И как ние сме много развълнувани от това и искаме да го наградим с пет хиляди долара. Само да каже къде да му изпратим тези пари, а ако той предпочете, ние можем да ги изпратим не директно на него, а на някой негов близък или роднина - само да посочи име, адрес и телефон, и сумата ще бъде изпратена по Western Union. Изпращат колегите мейла, пием си кафето, приказваме си за интересни места в България, които тя обезателно трябва да посети, когато колегите ми съобщават, че Джон Доу им е отговорил и носят мейла разпечатан, а Джон Доу се е зарадвал много на неочакваната печалба и е решил „негов братовчед от Турну Мъгуреле“ с конкретен адрес и телефон да получи тези пари...
А колежката на агент Скъли ще си разсипе кафето от смях, грабва листа и тича към офиса си, за да предаде тази информация на колегите си...
Понякога пък ние ползвахме ФБР за куриерски услуги: Установили сме дейност на мошеници, които са закупили услуга от нас, за да я ползват за измами, и така крадат пари от десетки хиляди жертви. Но се оказва, че групата понякога забравя да ползва прокси и се свързва със сървъра ни директно от домовете си в Горна Оряховица, България. Информираме българските служби, че имаме нещо за тях, но те искат да им пращаме факс или да сме идели след три дни, понеже сега били заети... И информираме ФБР, защото засегнатите от дейността на тази организирана престъпна група са предимно граждани на САЩ. Същата вечер сядам да гледам новините, а тогавашният Главен секретар на МВР застава пред камерите и микрофоните и казва как с безценната помощ на техните американски партньори те са разбили престъпна група в Горна Оряховица. Ти да видиш!
Аз не бях ходил никога в САЩ, нито имах намерение да посещавам тази държава. За всеки случай обаче имах издадена десетгодишна виза, все пак повечето ни сървъри са там. Веднъж ми предстоеше пътуване до много далечна дестинация. Полетът от Париж беше с времетраене 21 часа с една междинна спирка в Лос Анджелис само за зареждане с гориво, без да се налага да излизам от самолета и да стъпвам на американска земя. Приземихме се вечерта в Лос Анджелис, когато неочаквано съобщиха, че всички пътници трябва да вземат паспортите си, да слязат от самолета и да преминат през паспортен контрол. Страшна досада! 400 човека от всякакви националности започнаха да мърморят кому е нужно всичко това, но нямахме избор. Насочиха ни към сектор от летището, където ни чакаха няколко отворени гишета за паспортен контрол, а служителите бяха експедитивни и обработваха документите бързо.
Дойде и моят ред, подадох паспорта си, поздравих служителя и чаках той да сканира документа и да ми го върне, но по някаква причина това му отне доста време, а той очевидно скролваше някакви списъци на екрана на компютърния си терминал. След малко той ме попита дали моето име би могло да се изписва и по някакъв алтернативен начин. Отговорих му, че имената ми се изписват точно както са изписани в паспорта ми и никога не е имало промяна в тях. Той обаче продължаваше да се взира в екрана и да се чуди за нещо. След което ме помоли да го последвам, затвори гишето и ме поведе по някакви коридори. Озовахме се в чакалня – голяма зала, където много хора от различни етноси и култури седяха и чакаха нещо. Аз май бях единственият европеец сред тази тълпа. Някои изглеждаха отчаяни - очевидно чакаха там от дълго време.
Видях, че служителят от гишето обсъжда моя паспорт с група униформени служители на Homeland Security, а те се обърнаха и ме гледаха. Станах, отидох при тях, поздравих ги и попитах какъв е проблемът. Те отговориха, че няма никакъв проблем и просто чакат ФБР да направи една проверка. Имали в списъка на издирвани лица някой си Дмитрий Дмитриевич, и понеже името ми било близко до неговото, чакали ФБР да кажат дали случайно аз не съм същото лице.
Усмихнах се. Повечето специални служби по света са доста подредени и вероятно ФБР е съставило мое досие, в което едва ли е написано нещо негативно за мен, а напротив. Пожелах им успех и се върнах на пейката. За мен нямаше никакво значение дали ще чакам в залата с останалите пътници от моя полет, или в тази зала... Времето минаваше, те продължаваха да чакат отговор от ФБР, когато в залата влезе представителка на авиокомпанията, с която летях. Тя ги информра, че полетът ми трябва да излети всеки момент. И те трябва да вземат бързо решение – ще ме пуснат ли, или не. И ако няма да ме пуснат, да казват бързо, защото авиокомпанията трябва да свали багажа ми от полета – такава е процедурата. Те започнаха да дискутират помежду си какво решение да вземат. Аз станах и ги приближих. Едни предлагаха да ми върнат паспорта и да ме пуснат да излетя, а други ги контрираха с: „А какво ако той се окаже търсеният човек? Ще го пуснем да ни се изплъзне?“
Намесих се в разговора им. Попитах ги дали са готови да поемат отговорност за проваленото ми пътуване. И готови ли са да бъдат нахокани от ФБР за непрофесионалото си решение? Какво общо имат Димитър Димитров от България и Дмитрий Дмитриевич от бивша Съветска република?
Това ги подразни. Кой е този, за да им държи такъв тон! Казаха на служителката на авиопревозвача да свалят багажа ми, че оставам в САЩ.
Тя се свърза по радиото с екипажа и наземните служби и ги инструктира да свалят куфара ми. Служителите обаче започнаха да се колебаят. Защото с ехидна усмивка им казах, че са загазили. Не излъчвах никакъв страх и шестото им чувство застана на моя страна. Решиха да ме заведат в залата, където е куфарът ми, за да могат да реагират по-бързо, ако отговорът от ФБР е негативен. Т.е. ако наистина се окаже, че са сбъркали в преценката си. Стояхме в празната зала и чакахме. В един момент към нас се затича униформен, който размахваше лист хартия. С думите: „Направили сме ужасна грешка! Спрете този самолет!”. Листът хартия изглеждаше изписан с много текст, от който да им стане ясно, че са направили грешка. Един от служителите грабна радиостанцията си и се свърза директно с летищната кула. С молба да спрат незабавно еди кой си полет. След секунди прозвуча отговор: „Съжаляваме, полет еди кой си току що излетя!“
Настана тягостна тишина. Припомних си всичко, което съм направил за тяхната държава, как никога не съм ги разочаровал. Нито като клиенти, нито като нация, нито като държава. И се ядосах. А групата служители беше застанала до стената, четеше онзи лист и поглеждаше виновно към мен. Тогава забелязах огромния билборд над главите им. Той прославяше тяхната служба. На него бяха нарисувани служители в униформа, застанали гордо, с надпис „Ние сме лицето на нашата нация!“
Кой знае кога бе следващият полет към крайната ми дестинация. Беше след полунощ и огромното летище беше опустяло. Само аз и те. Лицето на великата нация гледаше виновно и аз ги попитах какво правим сега.
Един от тях ми подаде паспорта и каза: „Сър, свободен сте!“, но аз го гледах въпросително. Да изляза на пистата и да отлетя ли, какво да правя? А той ми посочи въртящата се врата към пиацата за таксита и ме подкани още веднъж:
„Свободен сте! Добре дошъл в Америка!“
Отговорих му, че нямам какво да правя в Америка и че са ми създали огромно неудобство. Тогава той каза, че съжалява, но те са взели онова решение в името на защитата на интересите на своята нация и че войната с тероризма изисква жертви от всекиго...
Всички билетни гишета вече бяха затворени, нямаше какво да правя на летището в този късен час, взех си куфара и излязох навън, качих се в първото такси и помолих шофьора да ме закара в най-близкия хотел. Там ми дадоха стая, а аз извадих лаптопа и започнах да търся полет. Следващият полет в моята посока с някаква неизвестна ми до момента авиокомпания, беше в 16:30 на същия ден. Имах обче един проблем – картите ми бяха изчерпали седмичния лимит и не можех да си закупя билет онлайн. В онези години редовно се карах с банката си в България за този лимит, който се равняваше на 1/30 от доходите ми...
Легнах и поспах, а на сутринта напуснах хотела и се върнах на летището. Имаше едно свободно място за онзи полет в бизнес класа срещу 3000 долара в едната посока. Не носех много долари в себе си, защото изобщо не бях планирал да спирам в САЩ. На летището имаше само едно бюро за обмяна на валута, а курсът им за наличната у мен валута спрямо долара си беше пладнешки грабеж. Аз като човек, който е бил много беден и никога няма да забрави това, мразя да се прахосват пари, но стиснах зъби и закупих 3000 долара. И сто долара за най-евтиния мобилен телефон, защото се беше оказало, че моят апарат, който ползвах още от времето, когато живеех в Хонконг и работеше без проблем в Европа, беше безполезен в САЩ. Поставих бързо българската си SIM карта в него, защото е добре винаги да бъда на линия, закупих си билет и седнах в сектора, откъдето след няколко часа щеше да замине самолетът ми. Това беше първото и последното ми посещение в САЩ. Определено ще го запомня. Седях, чаках и скучаех. И си мислех за справедливостта и за думите на онзи служител, че те са били длъжни да защитят собствените си интереси, но нещо не ми излизаше сметката: нерви, загубени 16 часа, загубени хиляди долари, дори не ми се извиниха. А кой ще защити моите интереси? Сетих се и за това как през всичките тези години аз и колегите ми се грижим за онези 60 000 клиенти, 99% от тях жители на САЩ. Как за пет долара на месец им предоставяме най-качествената услуга, която може да съществува изобщо... И как в последните часове видях, че тази велика нация парите ги няма за нищо. Мислех си, а в това време премятах онази обикновена нокия в ръцете си.
Тогава позвъних в офиса, отговориха ми веднаха, познаха ме. А аз казах следното: „Искам да променим цената на услугата. От пет долара на месец става шест долара. Веднага.“
Отговориха ми, че след около пет минути това ще бъде факт, аз им благодарих и затворих. И спрях да съм сърдит на ситуацията. Дори започнах да се усмихвам. Не бива да се сърдим на никого и за нищо. Щом нещо се е случило, значи така е трябвало да се случи. Ние, българите, сме оптимисти. Та нали ние казваме: „Всяко зло – за добро“. Аз продължих да обгрижвам клиентите си по възможно най-добрия начин, продължих да бъда отзивчив при запитвания за помощ от техните служби, а към България потекоха едни допълнителни 60 000 долара месечно. Изминаха 174 месеца от този ден, а нашата услуга определено е качествена. Даже като се замислих сега, шест долара са малко...
Не бива да се сърдим на другите народи, че защитават интересите си. Но трябва да се сърдим на себе си, ако не защитаваме собствените си интереси. Избрах точно утрото след една тъжна за България годишнина, за да ви го припомня.
