В последните месеци все по-често чета новини за банди от тийнейджъри, нарушаващи обществения ред и извършващи посегателства над връстници. Явлението изобщо не е ново. Това обаче е сериозен проблем и ако не го разрешим сега, ще берем плодовете след десетилетие. Сигурен съм, че обществото ни ще предприеме спешни мерки: МВР ще увеличи броя на патрулите, родителите ще проведат сериозен разговор с децата си тийнейджъри, класните ръководители ще проведат беседи, но никое от изброените няма да стопира напълно този процес.
Имам какво да кажа по темата и се чувствам длъжен да го направя.
Първо ще припомня на тези, които вече не са тийнейджъри, какво е да си момче на тази възраст: на тази възраст момчетата започват да проявяват интерес към срещуположния пол и усещат едновременно две неща:
1. Необходимост да впечатлят момичетата;
2. Конкуренцията на другите момчета в това отношение;
И понеже липсва житейски опит, момчетата на тази възраст изпитват в различна степен несигурност в собствената мъжественост и възможности. За тях вече започва да става важно как изглеждат в очите на другите, и особено в очите на момичетата. Тази несигурност разделя младежите в две противоположни посоки:
1. Момчетата, които преминават по-леко през това, не променят драстично поведението си и приемат, че другите ги слагат в графата "аутсайдери", което не им носи особено удовлетворение, но е най-правилната и щадяща стратегия;
2. Онези, които преживяват драматично този период от живота си, започнат да преиграват - да се правят на мачовци, на алфа, на шутове и какво ли не, само и само да предизвикват интерес. Живеем във времето на Тик-Ток, където броят на последователите и на гледанията е въпрос на живот и смърт за онези деца (и не само), които се опитват да замаскират ниското си самочувствие. Не се изненадвайте, че много от тях рискуват живота си в името на тези цифри - те наистина го усещат така. Марковите дрехи, джаджи и какво ли още не са само още един жалък опит за маскиране на това ниско самочувствие. Сега при задържане на такива банди служителите на МВР констатират, че тези младежи са облечени богато, което обаче невинаги кореспондира със социалния статус на родителите им.
Ще предложа своя рецепта как да съхраним това поколение и да спестим неприятности на обществото ни, но първо ще разкажа лична история.
Бях на 11 и тренирах планинско ориентиране. Нино, треньорът ни, беше много добър човек и педагог. По онова време децата започваха да тренират на 14, но той ме покани на 10 защото ме познаваше (аз израснах в хижа в планината и бях като перпетум мобиле - нямах нито умора, нито спирачка). Бях адски слаб и дребен за възрастта си, но страшно жилав и жизнен. И можех да тичам до безкрайност по пресечен терен, без да се уморя.
В началото на зимата обаче се разболях и прекарах двойна бронхопневмония. Едва оцелях, но я преживях и оздравях. И след няколко дни отидох на тренировка. Нино ни даде маршрут и ни прати да тичаме шест километра. Обикновено тичах с двама батковци на по 14, които се държаха с мен като с равен, страхотни и много възпитани момчета. Потеглихме, но буквално след 40 метра усетих разкъсваща болка в гърдите. Спрях и изкрещях от болка. Другите спряха и се обърнаха притеснени към мен. Аз имах една особеност в онези години: винаги в първите стотина метра от тичането изпитвах някаква лека болка отстрани на корема, но я игнорирах, тя отшумяваше след още сто-двеста метра, след което можех да тичам много километри, без да спирам и без да изпитвам умора. Въпреки че бях много слаб и дребен, имах много голям дихателен обем и необичайно висок (196) хемоглобин. Затова никога не се задъхвах при натоварване и Нино възлагаше големи надежди на мен. Помислих, че и този път е нещо подобно и се опитах да продължа, но след още 20 метра болката стана неописуема и се наложи да се върна и да споделя с Нино. Той ме качи веднага в трабанта си и ме закара в поликлиниката, където ме прегледаха и направиха рентгенова снимка на гърдите ми. Един много възрастен доктор прегледа внимателно снимката, преслуша гърдите ми още веднъж, разпита ме дали съм боледувал, казах за пневмонията и той произнесе присъдата: пневмонията наистина е била сериозна и съм получил тежки сраствания. Не бива да тренирам повече, ще бъда освободен завинаги от часове по физическо възпитание и общо взето вече съм инвалид. Нино каза, че вече не бива да тренирам и да не идвам повече.
Изтече една тягостна седмица, в която аз стоях отстрани в часовете по физическо възпитание и се чувствах ужасно от това. Можех обаче да вървя, без да изпитвам болка, и вечер се прибирах пеш от училище чак до другия край на града. Двама от съучениците ми живееха в същата посока и се прибирахме заедно, като едното момче живееше на половината път между нас и училището, а другото живееше до входа на градския плаж, на около 400 метра преди нас.
Бяхме втора смяна на училище и се прибирахме по тъмно. По някаква причина минахме по нов маршрут и трябваше да пресечем река Банщица по тесен пешеходен мост, точно срещу спортното училище. Когато наближавахме мостчето, в училището от другата страна на реката би звънец и след секунди от него изскочи лавина от ентусиазирани деца, нетърпеливи да го напуснат. Голяма група от тях се насочи към мостчето и се разминахме в самия му край, или по-точно само приятелите ми се разминахаха - едно от непознатите момчета се блъсна нарочно в мен с думите "ти защо се блъскаш?". И докато му отвръщах, че не аз, а той се блъска, ме повали с удар на земята и групата започна да ме рита. Не оказах никаква съпротива, интересът им към мен изчезна бързо и те ме оставиха. Веднага се изправих, изтупах праха от ученическата си униформа (тогава тя не беше задължителна, но още от първи клас имах само такива дрехи и анцуг), взех си чантата и се огледах за приятелите си. А те седяха на пейка, която се намираше вдясно от мостчето, непосредствено след него, само на 7-8 метра от мен. Седяха така, сякаш аз съм срещнал познати и сме се заприказвали. За мен това беше много по-шокиращо от побоя на групата гамени. Не казах нищо, а продължих пътя си мълчаливо. Дори не чувах какво си приказват те. В онази вечер осъзнах, че в най-трудните моменти в този живот ще бъда сам и трябва да разчитам само и единствено на себе си, за да не изживея никога повече такова разочарование. Бях бесен на непознатото момче от моста. Рисувах добре и щом се прибрах, нарисувах негов портрет графика. Възнамерявах още на следващия ден да отида при директора на спортното училище и да разкажа какво са направили момчето и неговите другари. Легнах си, но не ме ловеше сън. Роден съм със силно чувство за справедливост и не мога да понасям неправди. Взех решение да не се оплаквам на никого, а сам да накажа побойниците. Но бях слаботелесен и отскоро инвалид - дори не ми разрешаваха да посещавам часовете по физическо възпитание - как ще накажа банда борци от спортното.
Но вече бях взел решение. Мислих цяла нощ. Припомних си думите на доктора: "в резултат на възпалението от пневмонията са се получили множество сраствания - между белите дробове и гръдния кош, както и частични сраствания вътре в тях", т.е. някакви тъкани са се залепили и това ми причинява болка при физически усилия. Значи трябва да се разлепят!
Станах в 5, беше още тъмно. Облякох се и отидох на близкия стадион - живеехме в гарсониера в миньорските блокове до плажа. Там нямаше никого. Започнах с лек крос и болката дойде веднага. Аз обаче не спрях. Крещях от болка и продължавах да тичам. Гръдният ми кош издаваше странни звуци - все едно някой събираше и разделяше двете части на велкро. Усещах миризма на кръв в дъха си, кашлях и плюех кръв, плачех от болка, но не спирах. Тренировката ми се стори страшно дълга, но всъщност бях направил само обиколка и половина и бяха минали едва няколко минути. Прибрах се вкъщи изтощен от мъчението. Започнах да тренирам всеки ден. Привикнах към болката и вече тичах с пълна скорост, а дробовете ми издаваха онзи странен звук и продължавах да изкашлям кръв. Всяка сутрин, преди да отида да тичам, поглеждах портрета на онова момче, надъхвах се с омраза и хуквах навън.
След няколко дни болката отмина и започнах да тичам по пет километра с моето обичайно темпо. И един ден "цъфнах" в базата на Нино, готов за тренировка. Нино се изненада много. Не можех да го убедя обаче че съм оздравял и пак ме закара с трабанта в поликлиниката, пак ме прегледаха, пак направиха рентгенова снимка. Изчакахме да стане готова и пак докторът гледаше снимките. Извика и други доктори, говориха си нещо в коридора, после дойдоха и гледаха снимките. Изглеждаха смутени. Аз обаче не казах за самолечението, за да не ми се скарат. Новата присъда беше кратка: "Здрав!". Нино обаче е отговорен човек и не ми разреши да продължа с ориентирането.
Няколко години по-късно, ефрейтор Димитров, лекокартечар в парашутна мотострелкова рота, в пълно бойно снаряжение, по време на рутинна тренировка "марш на скок 16 километра" тичаше в авангарда на ротата към върха на Люлин планина и разказваше вицове на плувналите си в пот другари, докато те ругаеха и му просъскваха да млъкне.
През голяма метаморфоза беше преминал ефрейторът преди този момент: моят приятел Влади Апостолов, с три години по-голям от мен, републикански шампион по джудо, прекарваше летата с баща си на нашата хижа и тренираше усилено от сутрин до вечер, а аз бях негов спаринг партньор. След това тренирах парашутизъм и на въпроса на донаборната комисия "като какъв искаш да служиш?", бях отговорил много категорично: "десантчик!". А те погледнаха досието ми, видяха, че тренирам парашутизъм и че съм абсолютно здрав и годен за военна служба, и сбъднаха желанието ми. Влязох в казармата с мерки 172/54. но след шест месеца бях 172/72 и във всичките "нови" 18 килограма нямаше грам мазнина. След 740 дни казарма ефрейтор Димитров и неговите другари от ОПР бяха машини, овладели до съвършенство стрелковото оръжие, бяха изучавали и преминали изпити по Стрелкова подготовка, Физическа, Тактическа, Строева, Химическа, Инженерна, ОМП, Чужди армии, Специализиран ръкопашен бой, Кормуване. Бяха участвали в безброй учения с бойни стрелби от различен мащаб - ротни, батальонни, бригадни, армейско.
Ефрейтор Димитров и другарите му приключиха военната си служба само 40 дни преди десети ноември '1989 и продължиха да служат на обществото. След това държавата се промени пред очите им и настъпиха много трудни времена, а гамените от моста бяха станали мутри, още по-брутално нагли, бяха си повярвали до безкрай и всяваха страх сред населението. Те бяха израснали без Фейсбук и не се беше намерил някой 55-годишен чичко, който да ги "светне", че "дрезината" им е в грешен коловоз и неминуемо ще се сблъска с експресния влак, ако продължи в тази посока - от десетилетия съм единственият оцелял сред действащите лица от сцената на онзи мост.
Скъпи момчета, този филм съм го гледал от първия ред и той не завършва добре за лошите. Знам, че бащите на някои от вас имат за кумир онези хора. Подражавали са им, може и да са ви разказвали за тях, представяйки ги в положителна светлина. Но вероятно са пропуснали да ви кажат, че те са живели на гърба на обществото ни в труден за него период, тероризирали са го, извършвали са зверства, погазвали са грубо законите, но не са живели дълго и са имали ужасен, но логичен край. Ако пък сте от добрите, не се поддавате на глупави моди и стоите далеч от лошите, то имам чудесна новина: бъдещето принадлежи на вас - вие ще бъдете тези, които ще разкажат на следващото поколение къде са изчезнали онези неадекватни и заблудени деца с черните суичъри от вашето детство.
Но само ако момичетата не чуят съвета ми:
Мили момичета, ще си позволя да ви дам съвет - лошите момчета, грубияните, може да изглеждат секси във вашите очи, но ако създадете семейство с такъв човек, вие ще бъдете поредната жертва. Ако харесате някое момче, наблюдавайте много внимателно как той се държи с околните и с непознатите. Ако е арогантен, той ще бъде такъв и с вас, след като ви приеме за даденост. Ако е побойник, след време ще бие и вас. Гледайте и как шофира. Ако спазва правилата и е толерантен към останалите участници в движението - това е човекът! Ако е рисков водач, той не бива да вози вас, а още по-малко бъдещите ви деца! Ако е учтив и примерен, е по-вероятно той да бъде любящ съпруг и добър баща.
Точно от вас зависи как ще изглежда нашето общество буквално утре: ако се захласвате пред лоши момчета, все повече момчета ще бъдат лоши, невъзпитани и арогантни. Ако обаче направите така, че лошите да станат невидими за вас, много скоро те ще изчезнат и от нашите очи - ще ги превъзпитате много бързо! Нито полицията, с всичките си десетки хиляди служители, нито армията от учители, нито родителите на момчетата могат да направят това, което можете вие! Разбирате ли каква сила притежавате? Знаете прословутата фраза от "Спайдърмен": "С голямата сила идва голямата отговорност". Не момчетата, а вие, момичета, сте голямата сила, тук и сега! Моля ви, направете така, че да заживеем в общество без насилници и мутри.
И още нещо: никое от най-отраканите момчета от моето детство не успя в живота, а най-големите "играчи" се наиграха до степен, че дори не успяха да преживеят. Така ще стане и с вашето поколение. Вашият принц сега пише домашното си вкъщи, а не бие по-слабите на улицата. От вас зависи дали ще го откриете утре, или след десет разочарования.
Момчета! Някои момичета се правят на прекалено интересни по същата причина, по която онези със суичърите се правят на мутри. Игнорирайте ги за свое и за тяхно добро!
</loop> ;)
И един съвет към възрастните: младежите имат нужда да се доказват, винаги е било така и така ще бъде, докато свят светува. Когато бях на 16, аз имах усещането, че стъпвам една педя над земята след първия си парашутен скок. Тогавашната държава, с всичките си недостатъци, ни даваше огромен избор от възможности, при това съвсем безплатни. Младите хора имат огромна енергия и трябва да им създадем условия да практикуват колкото се може повече спортове и дейности. Трябва да възстановим аероклубовете, да изградим картинг и ски писти, стадиони, басейни, стрелбища, спортни зали, гребни и ветроходни бази, да възстановим Организацията за съдействие на отбраната, да им създадем организации, в които да придобиват нови умения, докато помагат на обществото, и така да се чувстват значими и част от нещо голямо. А ние, българите, винаги сме били и ще бъдем нещо голямо, просто невинаги сме го осъзнавали и често допускаме да ни разделят дреболии и дребосъци. И нека да показват в "Тик–Ток" видеа от парашутните си скокове, от спусканията по белите писти, от първия си самостоятелен полет, от стълбичката на победителите.
Гореописаните проблеми, в този си ранен етап, се решават не с твърда ръка, а с разбиране и проповед.
