Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Светът следи със затаен дъх новините ...

Dimitar Dimitrov 27/01/2020 06:46:14
Светът следи със затаен дъх новините относно новият коронавирус с произход Китай, а изявлението на китайския министър на здравеопазването, че вирусоносителите могат да предават заразата преди да са развили каквито и да е симптоми, наля допълнително напрежение. Той не е посочил как китайските учени са достигнали до това заключение и безброй хора се молят да не е прав.

Въпреки че вирусът е на път да се разпространи глобално, аз съм оптимист, че здравните власти по света ще успеят да ограничат и спрат разпространението му. Във всяка държава освен в една – Китай.

Защо смятам така? Та нали телевизиите показват какви драконовски мерки вземат китайските власти? Аз не съм микробиолог, нито лекар, на какво се базира твърдението ми?

Вместо да развивам теории, ще ви разкажа една история. Живях в Хонг Конг от 2000 до 2002 година в продължение на 29 месеца. За това време успях да опозная тяхното общество и народопсихология в дълбочина. Научих езика, историята, законите, запознах се в детайли в това как функционира всеки аспект на общественото управление. И мога да кажа, че съм възхитен от видяното. Моята любознателност обаче не остана незабелязана за техните служби и бях обявен за персона нон грата – според тях представлявам заплаха за националната им сигурност и ми е забранено да припарвам в територията доживотно. Това е дълга история и е предмет на отделен разказ, а може би цял роман, затова ще се придържам към историята за новия коронавирус.

Имам много приятели в Хонг Конг и вече не можех да ги посещавам, а в онези времена България беше единствената страна в Европа, която нямаше безвизов режим с Хонг Конг и жителите му не можеха да посещават страната ни. Някоя калинка в българското Външно министерство беше решила, че Хонг Конг е нещо като Тайван. И за да не ядосваме Китай, нашите управляващи отклонявали всякакви покани от страна на правителството на Хонг Конг за подписване на двустранни спогодби. „Кои сте вие, ние имаме визови спогодби с Китайската народна република. Точка“. И така единствено нашата държава нямаше дипломатическо или търговско представителство в Хонг Конг и не признаваше автономията им по никакъв начин. А тяхното правителство следеше какво се случва в България и при всяка смяна на властта изпращаше нова покана. А поредният български външен министър очевидно се допитваше до същата калинка и отговорът беше същият. По същото време македонци, румънци и всички останали европейци можеха да посещават Специалния административен регион без виза, а десетки хиляди туристи от Хонг Конг харчеха парите си на Охридското езеро и в страната на Дракула. Визовият ни режим с Хонг Конг отпадна едва през 2007, когато ни приеха в ЕС и възприехме наготово много от външната политика на Съюза.

Та заради безименната калинка мои приятели от Хонг Конг ме поканиха да им гостувам в Китай по време на китайската Нова година като единствен вариант да се срещнем. Това семейство имаше баба в Китай само на няколко километра отвъд границата. Пристигнах привечер на международното летище в Хонг Конг, в чиято транзитна зона има излаз на пристанище за скоростни фериботи до Китай и няма нужда да показвам паспорта си, качих се на корабчето и след 45 минути акостирах в град Фошан по тъмно. Там митническите служители ме погледнаха неприветливо, сканираха паспорта ми, а системата не им каза нищо лошо за мен – явно „Една държава – две системи“ не функционира добре, сложиха печат, върнаха ми паспорта и аз прекрачих към паркинга на малкото пристанище, където ме чакаха моите познати. Хвърлих куфара в багажника на таксито и след пет минути спряхме пред къщата на бабата. Къщата всъщност се оказа жилищен блок на седем етажа. Изненадах се и им припомних, че те са ми разказвали, че бабата живее в къща. Какъв е този блок? Отговориха, че това е къщата на бабата. През 80-те и 90-те разликата в стандартите между Хонг Конг и Китай е била толкова огромна, че с няколкото хиляди долара, които те пратили на бабата, тя си построила тази кооперацийка, самата тя живеела в една стая на партера, а в останалото живееели наематели. Имало и няколко свободни стаи за гости. Беше късно и ме упътиха към една от тези стаи на 5-тия етаж. „Къщата“ няма асансьор. Беше януари и температурата беше 15 градуса. Огледах се за климатик или някакъв друг отоплителен уред, но се оказа, че в цялата сграда няма отопление – не било нужно, нали попадат в тропическа зона. Аз лично в България ползвам отопление при 15 градуса, но приех обяснението и се почувствах като глезльо. Стаите нямаха собствени санитарни възли, но на всеки етаж имаше по една тоалетна с мивка и кофа – наливаш си вода и се къпеш. Тези хора бяха открили топлата вода, но не знаеха за смесителите – в мивката има един чучур за студена вода и един за топла. Впрочем така е било в Европа и в Америка в зората на ХХ-ти век.

На следващия ден започна китайската Нова година. С гръм и трясък – навсякъде гърмяха всевъзможни пиратки, обикновено навързани на безкрайни нанизи. Буквално нямаше нито секунда, в която да не гърмят тези неща. Минутите и часовете отминаваха, а патардията не спираше. И така 48 часа. Излишно е да казвам, че не може да се спи при такава непрестанна канонада. Беше изтощително и смърдеше на барут, а те обясниха, че китайците вярват, че колкото повече пиратки издумкат по празниците, толкова по-успешна ще бъде новата година. Алчен народ – 48 часа нонстоп! Празниците, или по-скоро амунициите, приключиха, ушите ми още пищяха и умирах за сън. Бях опитвал да спя, но не се получаваше. Освен това не бях сигурен дали завивките в неотоплената стая бяха просто студени, или и влажни.

Успяхме все пак да побъбрим за добрите стари времена, след което им благодарих за топлото посрещане и реших да се разходя из поднебесната империя сам. Първо намерих нормален хотел. Петзвездният Шангри-ла в Шенжен беше като оазис след онези два дни в замъка на бабата. Климатизацията в стаята работеше на 27 градуса, а служителите на хотела, повечето от които от Европа, се погрижиха да забравя бързо за онези два дни.

След като разгледах всички забележителности в обширен радиус, реших да се впусна в пътешествие из вътрешността на страната. Първата ми мисъл беше да наема автомобил и да скитам напосоки, но реших да се доверя на професионалисти. Влязох в офиса на туристическа агенция и ги попитах какво могат да ми предложат. Евентуално гид, който да ми спести безцелното лутане и да ме заведе само до най-интересните места. Те обаче ми предложиха организирана екскурзия с автобус – три дни с две нощувки. Разгледах проспекта – щяхме да посетим много интересни места. Цената обаче ме смути – 19 долара. Деветнайсет долара? За транспорт, екскурзовод, две нощувки и пълен пансион? Попитах ги защо цената е толкова ниска, а те се пошегуваха, че ако искам, мога да им платя повече... Да, всичко в Китай беше евтино.

Вече бях забравил за първите два дни и се записах за екскурзията, която започваше в ранни зори на следващия ден, а сборното място беше близо до хотела ми. На сутринта напуснах хотела и се качих на автобуса. Всички останали екскурзианти бяха китайци. Имаше една китайска двойка от Хонг Конг, а останалите бяха от Китай. Всички говореха кантонски. Кантонският е официален език в Хонг Конг наред с английския, но се говори в цялата област Кантон като неофициален език. Никой от останалите хора не ме познаваше и аз реших да не показвам, че знам езика им. Китайците изобщо не очакват ние да знаем езика им и ми е много забавно, когато ме коментират в мое присъствие.

Пътувахме по магистрала, а от двете страни се беше ширнала безкрайна равнина, в която всяка педя земя беше грижливо обработена. Към обяд се отклонихме от магистралата и спряхме на паркинг пред ресторант. Там вече бяха приготвили четири огромни кръгли маси за нас, насядахме покрай масите, а чевръсти сервитьори носеха огромни общи блюда – по осем различни ястия на всяка маса. Въпреки че във всяка купа имаше лъжица за сервиране, за моя изненада всички грабнаха клечките си и започнаха да бъркат директно в купите! Гледах с невярващ поглед. А още не бях успял да си сервирам... Това беше ужасно! Тези хора се хранеха като прасета, на всичкото отгоре разговаряха на висок глас, докато се хранеха. И въобще всичко това изглеждаше отвратително... Същото се случваше и на съседните маси. Двойката от Хонг Конг ме попита на английски защо не се храня. Обясних, че не съм гладен. Наистина бях загубил апетит. А хората около мен се нахраниха и започнаха да се оригват блажено. И при нас е било така в Средновековието. Така са показвали, че са доволни от храната.

Слава богу, скоро трябваше да станем, за да продължим пътуването. Е, поне пийнах малко зелен чай. Същото се повтори и на вечеря, а след това ни настаниха в някакво общежитие, където също не познаваха отоплението и климатизацията, а липсата на смесители не се усещаше, защото просто нямаше топла вода...

В ресторанта околните ме коментираха като надменен - „този гуай лоу (блед мъж) се гнуси от нас“, а аз пийвах зелен чай и се преструвах, че не разбирам нито дума. Към вечерта на втория ден вече бях много гладен – не бях се хранил от близо 36 часа. Бях забелязал обаче, че в града, в който замръкнахме, има McDonalds. Излязох от „хотела“, спрях едно такси и казах на шофьора да ме закара в центъра. Влязох в McDonalds с чувството, че най-после съм обратно в цивилизацията. Наредих се на опашката, но след секунди осъзнах, че нещо не е наред – хигиената. Самите служители изглеждаха крайно нехигиенично, а масите и пода изглеждаха така, сякаш не са почиствани от седмици. Служителят на една от касите кашляше звучно, след което се изсекна на пода, което не предизвика никаква реакция у клиентите...

Къде бях попаднал? Същото такси още чакаше пореден клиент пред заведението и аз побързах да го хвана пак. Помолих шофьора да спре пред един малък супермаркет по пътя, откъдето си купих пакет познати бисквити – достатъчно, за да оцелея до края на екскурзията. Иначе посетих много интересни места и определено това не беше загубено време. А и научих много за този народ – хората в Хонг Конг, макар и от същата националност, са коренно различни.

Да се върнем на новия коронавирус. Вече знаете защо съм скептичен относно ограничаването на заразата в Китай. Казват, че празненствата са отменени, но стотици милиони китайци все пак ще се съберат с роднините си, ще хапват и ще си приказват шумно, хапвайки. Няма да спят поне два дни, като преди това са пътували много часове до родните си места, а такава липса на сън се отразява на имунната система. Болшинството са спестявали усилено в последните месеци, дори от храна, за да се представят на висота пред многобройните си роднини по празниците. Голяма част от този народ води много аскетски за нашите разбирания живот. Освен това работят много – често седем дни в седмицата. За да е пълна картината, трябва да добавим и афинитета на китайците към традицията месото за консумация да се купува живо от пазарите, където, натъпкани в кафези, съжителстват всевъзможни представители на фауната – змии, плодоядни прилепи и какво ли не.

Всичко това е неочаквано „добра“ комбинация за онзи вирус. При тези обстоятелства здравните власти и армията няма как да спрат събитията. Решението е било единствено по силите на образователната система, но не е направено.

Трябва да подчертая, че гореописаните впечатления са отпреди 16 години. Много силно се надявам тази нация да е променила начина си на живот, разбиранията и стандартите си за тези години. Скоро ще разберем...

В покрайнините на Ухан се намира институтът по вирусология на Академията на науките на Китай. В този институт се изследват вируси като SARS и Ебола, правят се експерименти с животни. Никой не се съмнява в професионализма и компетентността на китайските учени, но и там едни обикновени хорица се грижат за поддръжката и хигиената. Дали пък там не е допуснат пропуск? Ами ако някое клето животинче е попаднало на пазара вместо в инсинератора? Ей така, от едната практичност...