Събудих се от алармата на непрекъсваемото захранване – беше четири часа сутринта и пак нямаше ток. С опипване намерих челника, който бях оставил върху нощното шкафче, включих го и го поставих върху главата си, след което се облякох. Нямаше смисъл да ходя в банята, защото на село без електричество няма вода във водопровода. Живеех във временна постройка, състояща се от два свързани жилищни контейнера, на самото било на брулен от всички ветрове висок хълм. В другия край на хълма пък се намираше строежът на бъдещата ми къща. Нямах търпение да заживея на село и бях предпочел неуютния контейнер пред апартамента в центъра на София.
Според метеостанцията, разположена върху покрива на строежа, навън беше минус двадесет и два градуса и духаше ураганен вятър. Вероятно това беше причината да няма електричество – в малките населени места мрежата на приватизираните електроразпределителни дружества е пред разпад и на доизживяване. Навлякох дебел работен гащеризон върху дрехите си, обух зимни гумени ботуши, свалих временно челника, за да нахлупя шапка, поставих ръкавиците, отворих вратата и побързах да изляза преди виелицата да е вкарала всичкия сняг вътре.
Тръгнах към тъмното здание в другия край на хълма и, борейки се с вятъра и преспите, стигнах пред временната барака, която бяхме сковали около дизелов генератор, поставен пред самия строеж.. Влязох в бараката, затворих след себе си и в миг настъпи странна тишина, а помещението започна да се изълва с пара от дъха ми. Част от генератора беше покрита със стар спален чувал, който сгънах акуратно. Този генератор има електрическо подгряване, което се грижи двигателят да бъде топъл поне докато има електричество. Затова е важно да отида до генератора веднага, щом отпадне захранването. Натиснах бутона „Старт“ и мощният дизелов двигател разцепи тишината. Изчаках докато машината вдигне нужните обороти, след което в ръчен режим изключих подаването на електричество от мрежата и превключих на генератор. Усетих как за миг двигателят заглъхна, изненадан от внезапното съпротивление от алтернатора, след което електрониката му подаде нужната газ и той се окопити. Прибрах спалния чувал, който беше опазил ценната топлина, и излязох от бараката. Бях прекарал не повече от една минута вътре, но дирите, които бях оставил в дълбокия сняг, вече бяха почти заличени от ураганния вятър. Прибрах се в контейнера за сутрешен тоалет и кафе, след което напълних две големи туби с гореща вода, навлякох дебелите дрехи и се отправих към югоизточното подножие на хълма, където под открито небе стоеше паркирана строителната техника. Имах големи планове за това забравено от властта и хората място. Затова закупих и нужните машини. Бях решил да върна хората там, като за целта планирах да построя всичко онова, което ги беше примамило в големите градове – път, водоснабдяване, сметоизвозване, пожарна команда, магазин, хлебопекарна, аптека, ресторант. Когато поръчах на архитектите да проектират малък мол с модерна визия в онова село, те не бяха сигурни дали говоря сериозно, или се шегувам. Тогава дойде онази новина – някой е поставил „моя“ хълм в "Натура '2000". Видите ли, точно там растяло диво лале някакво. Не, кракът на никой учен или природозащитник не е стъпвал тук, а просто са видели грубия строеж на къщата на сателитната снимка, след което са „препикали“ това място върху картата по "Натура'2000", за да го осребрят добре, когато реша да построя още нещо... И за да не стои това като отделно петно на картата, незнайният продавач на природа е начертал това като придатък на зона „Осоговска планина“, пуснал е една ивица, широка два метра, от Осоговската планина та чак дотук и е оградил зона около къщата ми. Има символика в това – прекарах детството си в Осоговската планина и всички гости на хижата ме наричаха „Горски цар“. Та пораснал горският цар, преместил се другаде, а някой добавил тази територия към царството му. И така, тук няма да има магазин, нито аптека, нито гараж за строителната техника, а аз ще мъкна туби с гореща вода, за да подгрявам двигателя на челния товарач в зимни утрини като тази.
Домъкнах тубите до машината, оставих ги временно под двигателя, след което с лопата в ръка почистих около и над него. Понечих да повдигна капака на двигателя, но амортисьорът му беше блокирал от студа и трябваше да преодолея около 70 килограма в изтласкване. Качих тубите една по една върху двигателя и излях съдържанието им върху блока му, след което извадих от джоба си флакон с пропан, чието съдържание впръсках директно в смукателния колектор на двигателя. Двата метода работят само заедно. Прехвърлих се в обледената кабина, вкарах ключа в гнездото му и побързах да стартирам преди да е отминало действието на магиите, които направих с двигателя. Стартерът развъртя двигателя и той запали неохотно. Слязох на земята, прибрах тубите, затворих капака на двигателя и продължих с почистването на кабината. През това време двигателят се стопли, а не след дълго и хидравличната система функционираше нормално. Трябваше да почистя пътя, за да могат да дойдат работниците на работа. Пътят следва било на хълм и на две места в тази трикилометрова отсечка се образуват преспи, като тяхното сутрешно разчистване отнема часове. Общината не чисти нашия път и преди да го осиновя, хората от няколко махали ставаха заложници всяка зима.
Достигнах до асфалтовия път към 7:30 и трябваше да изчакам микробуса на работниците, за да пробивам път пред тях. Там обаче заварих аварирал камион. Стар камион ИФА с гребло за сняг беше излязъл извън пътя, а двама мъже се суетяха около него. Спрях пред ИФА-та, слязох от машината, приближих двамата мъже, поздравих и предложих да издърпам камиона. Нямали въже, но аз имам. Извадих дебело стоманено въже и вързах камиона за греблото на челния товарач. Посъветвах ги да не се опитват да помагат, а просто да изключат от скорост, за да не се блъснат в греблото ми, щом ги измъкна от канавката, след което се качих в машината и ги измъкнах внимателно. Слязох, за да прибера стоманеното въже, мъжете благодариха, а единият ме попита:
- Абе, този, твоят (шеф), плаща ли ти добре?
Тогава си дадох сметка, че те не знаят как изглежда онзи там, т.е. аз, но познават машината ми и са помислили, че аз съм един от работниците на Димитър. Прибирайки въжето, им отговорих вяло, че не се оплаквам - добре ми плащат. В отговор те изляха болката си пред мен: техният шеф бил приятел с кмета, с когото си разделяли сто хиляди на година за зимно снегопочистване, но те самите не били вземали заплата от три месеца..
Нямаше какво да им кажа в отговор. Пожелах им лека работа и се отдалечих. Колегите дойдоха, разчиствах пред тях и си мислех за двамата мъже, които бяха наясно със схемата на разпределение на средствата за зимно снегопочистване в тази българска община, но в която те, уви, нямаха място. Как ли се чувстват, когато се връщат вечер при семействата си безпарични. Какво ли казват на съпругите и децата си? А парите, техните пари, нашите пари, противно на природните и всякакви закони се стичат на струйки, потоци, реки нагоре и все по-нагоре, изпълват сметки, каси и чекмеджета. Пълнят и самочувствието на самозабравили се политици. До такава степен, че в техните представи ние, плебеите, не ставаме за нищо и ще умрем от глад без тяхното мъдро ръководство.
Вероятно на този урок по история бъдещите поколения ще се смеят и ще питат учителите: „Наистина ли цяла нация е допуснала такива недоразумения да управляват държавата?“
