Когато през декември обявих, че ще се заема с полагането на основите на движение за непартийна демокрация (важно е да не се бърка с пряка демокрация), мнозина си помислиха, че това ще се случи спонтанно и стихийно. И едва ли не ще се явим на изборите през април. Подобно поведение би било неразумно и дори инфантилно, затова направих пауза. Първо, по време на война, пандемия и други извънредни ситуации е неразумно да се провеждат избори. Работещата стратегия в подобна ситуация е „Всичко за фронта, всичко за победата“, а не „Кой е по-по-най“. Историята е важна наука - или я изучавате внимателно и задълбочено и си вадите поуки, или пък тя ще изучава вас като лош пример. Ама управляващите били лоши, та било спешно да се махнат. След 30 години ли стигнахме до това „внезапно“ прозрение? Или след 75? Отсега мога да ви кажа, че и следващите ще са лоши и корумпирани...

Ако ще правим това движение, ще са нужни осем години, за да се изгради надеждна и здрава структура без троянски коне и опортюнисти. Ето ви един актуален пример: преди три години наех една женица да работи като хигиенист. Тя обаче беше от друго населено място, нямаше личен автомобил, затова се разбрах с мой колега да купя за целта неговия автомобил. Но понеже жената се похвали, че е любител на високите скорости, я попитах дали е съгласна въпросното МПС да бъде прехвърлено нотариално на нейно име – без това накрая за добра работа дарявам старите служебни МПС-та на служителите. Госпожата обаче се оказа неподходяща, уволних я скоропостижно, но тя не само че не върна автомобила съгласно устната ни договорка, но отишла в полицията и се оплакала, че се страхува от мен, като отправила молба да ми забранят да контактувам с нея. Повикаха ме в полицията и още с влизането аз отключих смартфона си, отворих историята си с тази госпожа във Viber, връчих на служителите апарата и ги помолих да прочетат за какво точно иде реч: как уговаряме започването на работа, придобиването на автомобила, как тя ме моли за разрешение да ползва „личното“ си МПС през един уикенд и прочее. И как накрая, очевидно след като се е посъветвала с адвокат, заявява, че няма да върне автомобила. И за по-сигурно е помолила полицията да ме предупреди да не ѝ досаждам! Стана им ясно на хората кой кой е в тази история. Още повече, че тъжителката се оказа осъждана за ... закана за убийство – щом е с такова мислене, е нормално да се бои...

Защо ви разказвам тази история ли? Ами защото през април въпросната госпожа беше в кандидатдепутатската листа на една от новите партии. Преди това е била последователно кандидат на няколко други партии през годините – пада си по нови партии, а след това става техен яростен противник. И е стожер на морала в градчето, в което живее. Но ако ѝ позволите да се докопа до нещо материално, няма пускане. Та въпросната нова партия си е намерила бързо функционери. Е, честито!

Затова няма как да се сформира каквото и да било за няма и година, и то да не е пълно с неподходящи хора, които да го дискредитират и провалят.

Преди да продължа с подробностите относно бъдещото движение за непартийна демокрация, трябва да разкажа малко предистория. Всъщност няма да е малко:

Да се живее в България такава, каквато е в последните десетилетия, не е лесно, но повечето от нас нямат избор. През 90-те аз също нямах избор, но в деня, в който станах потребител на интернет, някъде през 1998, осъзнах, че вече не съм вързан тук, ориентирах се към нов бизнес и хукнах по света. Бизнесът ми потръгна и след две години в Хонконг вече изпитвах носталгия по Родината. Върнах се тук, но нямаше как да си затварям очите за родната действителност и се преместих да живея в Прага. След години се върнах пак, но търпимостта ми беше станала още по-малка и след кратък престой се преместих в Братислава.

Още в зората на века бях успял да подредя бизнеса си така, че да не ми се налага да отделям повече от няколко минути дневно за управлението му. В крайна сметка имах зад гърба си актив, който ми носеше около милион долара годишно при двучасова работна седмица. Какво правех в останалите 166 часа ли? Не спирах да се питам с какво се отличаваме от останалите народи и държави, та сме най-нещастните и най-окаяните. И търсех отговорите при тях.

Докато хората тук ме смятат за изключително несоциален тип – имам цифром и словом трима приятели, нито каня, нито ходя на гости, отклонявам всякакви покани за нови приятелства, навън съм съвсем друг човек. Как иначе ще опозная другите народи? Веднага след стъпването си в Словакия се записах на интензивен курс за изучаване на езика и създадох широк кръг от приятелства. Новите ми приятели бяха очаровани от факта, че разполагах с неограничено време и винаги се отзовавах където имаше нужда от някаква помощ, а и имах много истории за разказване. Така научих и този език на добро ниво, а това винаги създава приятно впечатление у местните.
Животът се завъртя така, че повечето ми приятели бяха младежи - клас от бивши съученици в елитна столична гимназия, вече студенти. Те бяха много сплотени и се събираха често, а аз бях приет в тайфата с пълно единодушие. Това, което ме изненада, бяха темите им за разговор по време на срещите – технологии, науки, интересни казуси от университетските лекции на всекиго. Те също проявяваха огромен интерес към мен – как съм основал бизнеса си, на какви технически и етични основи е изграден и т.н. Не скриха, че родителите на мнозина са ги предупредили да внимават с мен – било съмнително как така имам висок жизнен стандарт, без да се налага да ходя на работа. Майката на един от приятелите ми ми лепна прякора „Волният Уили“ - докато всички ходеха на работа или лекции, аз бях винаги свободен и на разположение. Когато някой имаше нужда от безплатен шофьор, хамалин, готвач за парти, бояджия, кръводарител, знаеше към кого да се обърне. Веднъж няколко от момчетата предложиха да отидем на стрелкови полигон. Не бях споменавал нищо на тема военна/стрелкова подготовка. И когато всичките 17 изстрела от уж случайно избрания от мен модел пистолет (едно от личните ми оръжия в България) попаднаха в десятката след скоростна стрелба, не само младежите, но и служителите на стрелбището ме обсипаха с въпроси. Едно от момичетата попита дали може да си вземе мишената вкъщи за спомен. Нейните родители бяха от тези, които бяха предупредили: „Той вероятно не е този, за когото се представя. Сигурно е мафиот.“ И този сувенир едва ли щеше да разсее съмненията им...

Когато семейството на един от новите ми приятели ми предложи да живея у тях вместо на хотел, аз не тръгнах да им обяснявам колко печеля и как не ми е проблем да продължавам да живея в петзвездния „Карлтън“, а приех с благодарност възможността да спя на неудобно легло в стаичка от осем квадратни метра в краен квартал, защото как иначе ще опозная по-добре този народ. Стопанката на къщата работеше като старши експерт в тяхното министерство на финансите. Да разглеждаш подредени по целия под „чаршафи“ с черновата на новия бюджет на държава, докато пиеш сутрешното си кафе, беше безценно. Да си позволиш да го коментираш, без да те депортират – лукс. Иначе в техния бюджет имаше пари за медицински хеликоптери и небутафорни магистрали, докато ние можехме само да си мечтаем за някаква форма на нормалност.

Един ден двама от нашата тайфа ме попитаха дали мога да ударя едно рамо за техния дипломен проект – създаване на точен математически модел на тяхната държава. Идеята беше този модел да се ползва за прогнозиране на процеси с цел търсене на най-подходящите управленски решения. Проектът ме грабна. Не само защото бе по моята част. През 90-те си изкарвах хляба със създаване на софтуер и обожавам „невъзможните“ главоблъсканици, но и защото нямаше по-добър начин да опозная тяхната нация – тези младежи имаха огромен кръг от приятели във всички сфери и щяхме да ползваме безплатна експертиза. Осигурих нужния хардуер и се заех за работа. В края на 90-те взех решение да не си губя времето с изучаване на нови езици и платформи за програмиране, а да наемам програмисти и само да пиша задания, та трябваше да ползвам допотопен програмен език, но той бе предостатъчен за нуждите на този проект.

Първо генерирах милиони граждани, разпределени реалистично както географски, така и по възраст, образователен ценз, професии и предложих да направим две „снимки“ - една преди десет години и една съвременна, след което да пускаме многократно модела „Словакия минус десет години“ да работи и да пипаме настройките, докато не получим съвременното състояние. Щабът на този проект се помещаваше в къщата на едно от момчетата, разположена на хълм в богат квартал на столицата. Стопаните на тази къща бяха известни и уважавани от обществото хора, а синовете им, за разлика от българския модел, бяха изключително добри и ученолюбиви младежи. Всяка вечер огромният гараж и дворът пред него се превръщаха в място за дискусии по проекта. Психолози, социолози, политолози, философи и антрополози спореха до среднощ относно процесите в обществото, техните причини и следствия, а аз тунинговах системата в една или друга посока. Наслушах се на всевъзможни теории и в крайна сметка реших да не ги слушам.
Аз смятам, че двата основни фактора, от които зависи движението на нацията в една или друга посока, са личностните качества на всеки един индивид (и разпределението на отделните типове хора), както и изградената атмосфера в обществото – усредненото персонално усещане у индивидите за ред или анархия, законност или беззаконие. Така моделът работеше реалистично. Забравете за пет милиона еднакви пионки и шепа ръководещи ги политици. Според моя модел успешните съвременни политици са нещо като буфосинхронисти – трябва да създават илюзията, че водят парада и да се облажват с мярка и финес. А всеки гражданин сам кове 90% от битието си. Създадох близо 300 отделни персонажи, като всеки беше именуван по най-известния носител на съответния характер, дистрибутирах ги в съответните пропорции и нещата започнаха да се получават – с „пипане“ на личностите качества и дистрибуцията на типовете персонажи. Дефинирахме „моментна снимка“ на нацията отпреди десет години, след което оставихме създадената от нас виртуална нация да „живее“ - гражданите учеха, работеха, създаваха семейства, раждаха се деца, пазаруваха, спестяваха, вземаха ипотеки, строяха жилища, плащаха сметки и данъци, боледуваха, умираха, пътуваха, създаваха нови бизнеси, фалираха, някои кривваха от правия път и биваха осъждани, а макроикономическите показатели съвпадаха с официалната статистика. Момчетата направиха дипломната си работа, а аз нямах какво да правя вече в страната им – опознах тази нация по-добре дори от собствените им социолози.

Когато през 2011 година се върнах за постоянно в България и действителността ме „блъсна“ още на границата, реших да направя нещо по въпроса. Изтупах от праха онази система и като начало реших да видя доколко тя е меродавна за нас. Този път дефинирах модел на България отпреди 11 години и го оставих да работи. Не беше изненада, че резултатът се размина с действителността – ние не сме словаци. Трябваше не просто да сменя 300 имена с български, но и да „пипам“ личностните им качества. Познайте в каква посока... И атмосферата в обществото трябваше да променя. От „в клас със строг учител“ към „Никой не гледа и всичко е позволено“.

Процесът не бе бърз – променях настройките и оставях седемте милиона да живеят живота си. Една година отнема на машините няколко дни и стотици милиарди итерации. Системата симулираше хиляди аспекти от живота на всеки индивид и генерираше всевъзможни статистики и анализи. Пусках паралелно сто модела на България, изчаквах резултатите, отнемаше седмици, след което ги сортирах според макропоказатели. Махах най-добрите и най-лошите пет модела и вадех средноаритметично на останалите 90%, след което сравнявах тези статистики с официалните данни и за пореден път коригирах личностните характеристики и дистрибуцията на 300 типажи.

И така, след около година можех да се похваля с добре работещ математически модел на България и „снимка“ на нейните граждани. Резултатът обаче не бе за хвалби. Преди си мислех, че аз съм някакъв абсолютен карък – попадал съм на „уникални“ нови служители, съседи, майстори, доставчици на стоки и услуги. Например на работното ми място през 2004 имаше хора, които искаха да ме съдят, защото излових кои пушат марихуана в офиса и кои я внасят (наложи ми се да хакна всички служебни компютри и да следя комуникациите и пушещите марихуана на терасата на офиса се почувстваха със засегнати граждански права). А през 2009 имаше дори едни служители, които се опитаха да ме изнудят да им дам фирмата... Аз, разбира се, уволних всичките тези хора, но след този си опит реших, че бизнесът ми не бива да се разраства в никакъв случай. Защото за нищо на света не желая да „хвърлям заровете“ с наемане на нови служители в България. А старите и проверени обгрижвам с всички възможни средства, за да не ми се налага да поемам риск в търсене на нови. Ако някой още не е разбрал - читавите хора в тази страна са кът. Мислех, че съм човек с много лош късмет, та често попадам на кофти хора. С работещ математически модел на българското общество обаче разбрах, че личният ми опит отразява 1:1 действителността в страната ни.

Тогава осъзнах, че няма за какво да се сърдим нито на Симеон Сакскобурготски за думите му относно чипа, нито на Бойко Борисов относно изказването за лошия материал. До онзи момент аз също намирах тези техни изявления за арогантни. Сърдете ми се, спрете да четете статиите ми, но ще го кажа – средното ниво на нацията ни в началото на 21-ви век наистина е „лош материал със сбъркан чип“. И ако четящият това, претендиращ да бъде идеален, подскочи, защото не припознава себе си в това, то трябва да знае, че за да бъде средното ниво такова, каквото смея да твърдя, че е, то някъде там има много лош материал със съвсем сбъркани чипове.

В последните десет години продължих да работя по математическия модел и да експериментирам. Правех всевъзможни стрес тестове на виртуалните Българии – природни катаклизми, военни инвазии и световни икономически кризи. Виждали сте краш тестове на автомобили. Със съвременна България такъв тест не може да се направи - пада още преди сблъсъка – само от ускорението към стената. Например знаете ли колко мъже ще се запишат доброволци в случай на военна инвазия? По-добре е да не разберете никога...

Както споменах, за целите на заданието аз филтрирах долните и горните 5% от резултатите, но не пропусках да разгледам точно тези изключения. Така, само в един от хилядите модели, някъде в началото на десетгодишния тест спонтанно се беше появила и наложила непартийната система на управление и в следващите пет години макроикономическите показатели се бяха насочили към небесата, а след тях и демографските... Това беше прекалено хубаво, за да е реалистично, затова се беше озовало автоматично в „кошчето“. Но аз не преставах да мисля за онова изключение. Направих и математически модел на партия – от създаването до спечелването на изборите и поемане на управлението. Пуснах десетки хиляди отделни нишки на този модел, като задавах допълнително всевъзможни обстоятелства и среди. Общото във всички случаи беше едно: хората създават партия с някакви възвишени цели, с цената на огромни усилия и на много пари. В някои случаи успяват да достигнат до заветната цел – спечелване на избори. И тук започват проблемите:

1. Споменах формулата „с цената на много пари“. В повечето случаи цената на тези пари е „зависимост от инвеститори, които очакват възвръщаемост“. Тази възвръщаемост е за сметка на цялата нация. А партиите задължително започват да се държат като икономически субект - по неволя...
2. Първият сериозен подводен камък не е гореописаната зависимост (някои решават в полза на обществото и на идеалите и се дистанцират от инвеститорите), а осъзнаването на факта, че не са спечелили властта веднъж и завинаги, а само за един мандат, и то в най-добрия случай, защото конкуренцията (опозицията) не спи, а в политиката играта винаги е груба и безпощадна. За лидерите и функционерите партията е ценна рожба – създали са я от нулата, вложили са времето си, понякога голяма част от живота си, и перспективата тя да загуби властта виси като дамоклев меч над тях. Как да си гарантират, че ще спечелят следващите избори? Отговорът е един - пари! МНОГО ПАРИ! Откъде? Който търси, намира, но на каква цена...
Искате ли да направим една компютърна игра, наречена „Партии“, където всеки в свободното си време да се пробва да създаде партия, да спечели изборите и да управлява? Да я направим много увлекателна, та да яде много от времето ви, да се потопите целите в нея и да видим какво ще правите, когато се изправите пред перспективата да загубите играта при следващите избори, получавате мижава държавна заплата, но сте овластени и на практика държите „портфейла“ на държавата. А в това време играта да ви показва лидерите на другите партии като някакви мерзавци, които само чакат да ви откраднат властта, за да започнат да крадат и да опропастяват България. Играта не ви дава много полезни ходове освен един... Това е партийната система на управление – игра със сбъркан дизайн, в която, ако се захванете, нямате полезни ходове. Нямате никакви ходове освен един – да се хлъзнете по наклонената плоскост на компромисите.

Всяка партия, озовала се на власт, е обречена да бъде жертва на този лош дизайн, но истинската жертва сме ние – гражданите.

Има обаче един проблем – нашето общество не е подготвено за непартийна демокрация. На този етап и в тази държава това е утопия, защото партиите от статуквото са превзели страната ни икономически и са прокудили голяма част от хората с читави „чипове“.
Няма критична маса от добър „материал“, който да обърне играта в полза на народа. На България в момента ѝ е нужен обилен студен душ, който да отмие дебелия слой тиня, трупан в годините. Нужни са ни серия от непопулярни мерки, с които да се изчисти корупцията и да се възстанови справедливостта. Обществото ни е приело игричките на партиите от последните 30 години за демокрация и един ремонт и почистване за мнозина биха изглеждали като диктатура. А трябва просто някой да сложи край на това театро, като включи осветлението в залата и каже: „Стига сте си играли на демокрация. Тръгвайте си, ще метем.“

Например за да изправим някои несправедливости, случили се по-назад във времето, правосъдната система може да погледне към чл. 106 от Наказателния кодекс, касаещ диверсия, и да приеме, че всяко действие, което нанася финансова щета на държавата, а именно укриване на данъци и корупционни практики, причинява увреждане на държавната хазна, да приравни същата с обществено значимо съоръжение и да приеме, че ощетяването на фиска е диверсия - престъпление срещу републиката с максимално предвидено наказание доживотен затвор. В този случай няма да има давност за този вид престъпления и ще можем да съберем поне част от заграбеното и да накажем виновните. Корупцията и некадърното управление трябва да се наказват като национално предателство – те крадат от парите за лечение, за образование, за отбрана... А днес нацията ни е болна, необразована и беззащитна. Всеки, който има пръст в това, ще трябва да плати.

Ние трябва да направим така, че абсолютно всеки гражданин или гост на страната ни да получи послание, че справедливостта е една от основните характеристики на нашето общество. Трябва да сторим каквото е необходимо, та подрастващите и бъдещите поколения да живеят в правова държава и да знаят, че всяко отклонение от правия път води задължително към строго наказание, без шанс за каквото и да било изключение.
Това е вторият важен компонент, за който ставаше дума по-горе:
„постигнатата атмосфера в обществото – усредненото персонално усещане у индивидите за ред или анархия, законност или беззаконие“. Трябва спешно да променим тази атмосфера и това не е работа за хора, които се боят, че ще бъдат упреквани в прекалена твърдост. Те ще бъдат упреквани във всички грехове – диктатура, неспазване на човешки права, не само от вътрешните врагове, но и от техните чужди партньори – партии, които не биха желали моделът на непартийна демокрация в България да се окаже успешен. Защото, когато се окаже успешен, те ще бъдат следващите.

Време е и хората извън България да се замислят относно ефективността на партийната система на управление – докато демократи и републиканци харчат 14 милиарда долара за предизборна кампания, която да реши кой ще стъпи в Капитолия, гражданите им, независимо от държавата, ще стъпят на Марс с цената на скромна част от тази сума. Да се замислят защо дори недемократични държави с еднопартийна система им дишат във врата и неминуемо ще ги задминат. Демокрацията е родена много преди появата на първите партии и ще тържествува хилядолетия след закриването на последните такива. Партийната система на управление е детската болест на демокрацията и е време човечеството да оповести и да започне да празнува нейното пълнолетие.

Смятам, че преди да посмеем да мечтаем за общество с непартийна демокрация, ще ни е нужен период от около осем години. Толкова време ще е необходимо за създаване и укрепване на движение/партия, чиято цел да бъде просвещаване на обществото и борба с недъзите му (корупция, неспазване на закони и нравствени норми, подценяване на нуждата от образованост, леност), без каквото и да било участие в избори. Едва след като организацията е изградена от здрави елементи и се е сплотила в процеса на борба с недъзите на сегашната система на управление и просвещаване на обществото и е спечелила доверието на гражданите, ще настъпи времето за участие в парламентарни избори и тяхното спечелване. Междувременно партиите ще са продължили да се дискредитират пред избирателите. Партиите в България още не са ударили дъното. Всички следващи избори разкриват нови, неподозирани от обществото, „хоризонти“ за онези, които дълбаят вече над 30 години.

И тук следва един критичен момент: преди да гласува промени в Конституцията, а именно забрана партии да участват в избори и управление и саморазпускане, движението за непартийна демокрация ще трябва да поеме управлението на държавата за известно време. Този мандат ще бъде нужен, защото само една мощна организация/партия, въоръжена с благословията на мнозинството от народа, би могла да накара държавната машина да се справи с икономическите субекти, познати като „партиите от статуквото“, и с техните метастази. Много е важно обаче организацията за непартийна демокрация да е в добри ръце, които да не позволят тя да боледува от типичните болести на овластена партия. За това обаче ще имат грижата не само гражданите, които ще гласуват за нея, но и опозицията – тя със сигурност ще гледа на този, странен за тях и за света, мандат под лупа.

В движението за непартийна демокрация няма да има място за хора, които са били партийни функционери или представители. То няма да участва в каквито и да било преговори, дебати или разговори с партии под никакъв предлог. Целта на движението ще бъде: неутрализиране на последиците от 75 години партийно управление, забрана на участието на партии в управлението и накрая - саморазпускане след успешно изпълнение на мисията, за която ще бъде създадено. Това саморазпускане трябва да бъде гарантирано още в първия ден от работата на съответното Велико Народно събрание: да се гласува закон за забрана на участие на партиите в управлението, който да влезе в сила 21 месеца след деня на гласуването. Така няма да има риск движението за непартийна демокрация да деградира и да продължи да управлява колкото се може по-дълго. 21 месеца е оптимален период – достатъчно къс, за да стимулира правителството да работи здраво и да цени всяка минута, но и достатъчно дълъг, за да бъдат разбити криминалните икономически структури, които са превзели държавата. През тези 21 месеца трябва да бъдат подготвени и първите парламентарни избори, в които ще участват само независими кандидати. Добре е в закона да бъде формулирано що е независим кандидат. Например лидерите и функционерите на движението за непартийна демокрация е добре да бъдат приравнени с лидерите и функционерите на останалите партии и също да не могат да се кандидатират в следващите избори. За да се започне наистина начисто. Името на движението за непартийна демокрация ще бъде „Нова страница“. Причината е прозаична – притежавам търговската марка „Нова страница“, както и всички вариации на домейни за „Нова страница“. Първоначалното им предназначение беше друго, но скоро след запазването им осъзнах, че „Нова страница“ би било много подходящо за име на организация, която ще се бори за започване на нова, чиста страница в историята на България. Аз самият нямам никакво намерение да се занимавам с политика и моето участие ще се ограничи само до идеята, както и помощ (организационна работа и финансиране) за стартирането ѝ. Убеден съм, че ще се намерят добри българи, които да припознаят тази идея и да се посветят на нейното реализиране.

Така... След като знаете, че движението „Нова страница“ няма да участва в следващите парламентарни избори за 47-мо Народно събрание, сигурно бихте ме попитали за кого бих ви посъветвал да гласувате на тези избори. Не мога да ви дам съвет за кого да гласувате, но се надявам следващите управници на България да са наясно, че няма по-измамно чувство от усещането за безнаказаност.

И нещо, с което трябваше да започна: извинявам се на стотиците хора, които ми писаха в последните седем месеца и питаха дали съм добре – нямаше как да отговоря на всяко писмо поотделно. Специално за тях – аз и семейството ми сме добре, синът ни вече е на 19 месеца и сме посветили цялото си време на него. В офиса всичко е наред и бизнесът е успешен вече 20 години. В последните месеци патентните ведомства на САЩ, Китай, Украйна, Руската федерация и други издадоха патенти относно мой метод за изграждане на напрегнати конструкции, а българското патентно ведомство, патентното ведомство на САЩ и това на ЕС издадоха патент за създадено от мен през 2017 техническо средство за лечение на Helicobacter Pylori (тогава имах здравословен проблем и го реших като изобретих нужното ми решение като алтернатива на антибиотичното лечение). Две фармацевтични компании вече водят предварителни преговори с мен и се надявам резултатът да е достъпна и ефективна терапия на проблем, който засяга над един милиард хора по света.

Аз съм щастлив човек, защото съм постигнал всичко, за което някога съм мечтал. Остана ми само една мечта: надявам се с дружни сили да изобретим универсална терапия/протокол за лечение на корупция, да излекуваме страната си от тази напаст, да се гордеем с успехите ѝ след това и да завещаем на децата си най-доброто място за живот в света.