Днес ще ви разкажа една история за боклук. В нашата част на селото никога не е имало сметоизвозване. Когато бях на пет години, хората от нашата махала изхвърляха сметта си в един скалист сипей край лозята. По онова време въпросното нерегламентирано сметище беше с много скромни размери и включваше няколко ръждиви капачки от буркани, една счупена дамаджана и чифт скъсани гумени галоши. Съдейки по дизайна и степента на овехтяване на гореописаните находки, това сметище беше трупано с десетилетия... Останалото беше биоразградим отпадък.

Когато през 2009 избягах от София и заживях на село, установих следното – хората вече бълваха смет в огромни размери. Новата държава, също като старата, продължаваше да не извършва сметоизвозване и всичките тези отпадъци задръстваха околните дерета. Веднага закупих три контейнера за смет и ги разположих в околните махали, като регулярно товарехме съдържанието на контейнерите в камиона и го депонирахме на общинското сметище. Бързо се оказа, че от контейнерите се възползват само онези съседи, които имат контейнер точно пред вратата си, а за останалите петдесет-сто метра до контейнер се оказваха непосилно разстояние. Така контейнерите станаха девет.

Моето намерение беше да изкупя масиви със земеделска земя и да създам ферма. За съжаление обаче половината земя тук е общинска, парцелите са маломерни, общината не продава земя, или поне не продава на мен. И така станах собственик на многобройни разпокъсани парцели, разделени един от друг с ивици пустееща общинска земя.
Един ден входирах в общината инвестиционно намерение, в което бях описал желанието си да инвестирам до два милиона евро в земеделска земя, изграждане на трайни насаждения, а също така на индустриален хладилник и цех за консервиране, което ще даде работа на около 50 жители на общината. Общината не реагира изобщо и след шест месеца попитах какво е становището им. Отговорът на кмета бил описание на термина „мълчалив отказ“.
С кмета не се разбираме изобщо и това не беше изненада за мен. С него в миналото се карахме за пътя – по неволя аз се грижа за поддръжката и снегопочистването на трикилометров път, който е единствената връзка със света на шест махали, а в същото време той с обществени средства асфалтира пътя към самотната си вила на отсрещния рид. Така стана клиент на прокуратурата, но това е кюстендилската прокуратура и „клиент“ е точната дума.
Когато преди години входирах в същата тази прокуратура показания за случай, в който ръководството на общината и на горското стопанство оставиха току-що загасен пожар в боров масив без надзор през нощта и на мен ми се наложи да гася няколко огнища сам до ранните часове на следващия ден, тридесет минути след като напуснах сградата на прокуратурата с входящия номер в ръка, получих обаждане от непознат номер. Оказа се шефът на горското стопанство, който от години искал да се запознае с мен, „но чак сега, случайно или не, намерил време“. Как мислите дали е случайно, или онези са прочели осемте страници с показания и са му позвънили с думите: „Имаш проблем с този човек, по-добре се разберете...“. Е, не се разбрахме, но прокуратурата потули случая.

Дървената мафия в Република България е всемогъща. После ме викаха три пъти да пиша обяснения, че потвърждавам написаното от мен, а полицейски шефове ме съветваха най-приятелски да не ровя в тези неща, защото дървената мафия се отчитала директно на Бойко Борисов и ГЕРБ и въобще ще имам проблеми, ако ровя. А когато информирах ДАНС за безобразието „Раково '2012“ и пак не последва нищо, аз реших да инициирам неформален разговор със служител на тази институция и си позволих да попитам как върви това разследване. Отговорът ме втрещи: „Ние информирахме съответните институции (горското стопанство и пожарната), че сме запознати със случая, и ги посъветвахме такива неща да не се случват за в бъдеще“. Не знаех, че ДАНС е абревиатура на „Държавна Агенция за Негово Спокойствие“... Така загубих доверие във всички държавни институции и вече се оплаквам във Фейсбук – на практика така има по-голяма вероятност да се промени нещо в тази държава.

Но да се върнем към боклуците. Един ден мой съсед ми каза, че е уредил с кмета да закупи от общината един общински имот, който е обграден от всички страни с мои земи, та ако може аз да му дам парите за покупката, а после той ще ми го продаде. Как така? Нали общината не продава земя?

Не продавала само на мен, но те били приятели с кмета. Имало насрочен търг за този парцел. Вбесих се и отидох в общината. Крайният срок за този търг бил в същия ден. Подготвих спешно документацията и подадох оферта в пет без пет. Бях убеден, че ще спечеля, защото предложих 1000 лева за декар, в пъти над началната цена, а въпросната земя е девета категория. Ако не знаете какво е девета категория земя, най-краткото обяснение е, че е най-подходяща за отглеждане на сухоземна костенурка, защото нищо друго не би се задържало там по-дълго.

Резултатът от търга е достоен за хумористичен фейлетон. Аз бях дисквалифициран от участие. Причината – длъжник съм на общината. Пак отидох там на пожар, за да разбера как така съм им длъжник. Имал съм неплатени общински такси в символичен размер. Такса „смет“!!! Отидох в данъчната служба, показах си личната карта и заявих, че искам да платя дължимото, като между другото обясних, че в Еремия няма сметоизвозване и дори аз съм поел това задължение за две махали преди много години. Тогава данъчните служители предложиха да не заплащам тази сума, а да я обжалвам. Не, в никакъв случай, платих я с удоволствие и прилежно прибрах квитанцията. Как иначе един ден ще мога да разкажа тази история без доказателства? Те обаче вероятно са повдигнали въпроса пред кметството, защото от следващата година не ми начисляваха такса „смет“.

Какво се случи с другия участник в търга? И той бил дисквалифициран, за да не стане скандал. Причината – не бил посочил цена. Всичката документация, попълнена прилежно, но човекът някак забравил да посочи каква цена предлага. Защо ли „болното“ ми въображение ми казва, че така е бил посъветван, а цената е трябвало да бъде попълнена след отварянето на единствената оферта?

Онова парче земя пустее и днес, а заради него пустеят и няколко от моите парцели, защото е абсурдно да заградиш и да обработваш белите полета от шахматната дъска, защото черните не могат да бъдат твои.

Общинското сметище беше затворено отдавна и ние транспортираме отпадъците до депо в Самоков. Но с това решаваме проблема с отпадъците в много малък периметър от селото и обмислям закупуването на още контейнери. С интерес следя инициативата „Да изчистим България за един ден“. Като човек, който се занимава със сметоизвозване от над десет години, мога да кажа, че един ден в годината не решава проблема. На мен този лозунг по-скоро ми звучи бунтарски и имам други асоциации.

Аз никога няма да забравя мига, в който ме информираха, че съм длъжник на общината. След като доброволно сметоизвозвам, поддържам пътища, гася пожари, изградил съм водоснабдяване на две махали... Но въпреки че плащам навреме данъците си, аз продължавам да се чувствам длъжник. Към общината и към държавата. По простата причина, че поради стечение на обстоятелства не съм финансово зависим от същата тази община и държава. И искам да напомня на всички, които също като мен не са зависими от държавата и срасналите се в нея тумори и разсейки, че имаме голям дълг към нея. Нещо като такса „смет“.