Хората са социални същества и взаимопомощта е онази сила, която ни е издигнала високо над останалите видове. Помагайки на ближния, ние помагаме и на вида си, сиреч на себе си. Затова сега сме почти осем милиарда, населили сме и най-негостоприемните кътчета на Земята, постигнали сме огромен технологичен скок и сме на път да колонизираме Космоса. Има много начини, по които си помагаме, и един от тях е даването на заеми. В живота на всекиго от нас има моменти, в които се нуждаем от помощ под формата на финансови средства – за посрещане на непланувани разходи, за образование, за започване на някакво бизнес начинание, или дори за физическото ни оцеляване – лечение, закупуване на храна или медикаменти.

Хората вземат заеми от финансови институции или от роднини и познати. Ако никой не даваше никому заеми, днес нито щяхме да сме близо осем милиарда, нито щяхте да четете това, защото или нямаше да знаем какво е компютър и интернет, или изобщо нямаше да съществуваме.

Хората масово хулят лошите банкери и кредитори, но накрая пак се озовават пред гишето им. Аз започнах самостоятелния си живот само с дрехите на гърба си и в началото бях бездомен – живеех в колиба в гората и работех на полето, докато събера пари за първия наем. Едва тогава отидох в града и намерих мястото си в обществото. В онези първи години, в началото на 90-те, не всичко вървеше гладко за мен и понякога трябваше да отида в заложната къща, за да има какво да ям. Лихвата беше 30% на месец, но нямах друг избор.

Затова, когато най-после си стъпих на краката и нещата потръгнаха за мен, аз не отказвах заем на никого. Защото знаех от личен опит какво е усещането да си в безизходица. Дори в много случаи съм предлагал непоискан заем. Помогнах на десетки хора в последните 18 години – за образование, за закупуване на жилища, започване на бизнеси, дори съм давал заем от 150 000 лева на... манастир. Но, за съжаление, помогнах и на много, меко казано, недобросъвестни.

Ето един пример. Имах служителка на име Ема (имената са променени, пуст GDPR), която работеше като хигиенист. Един ден Ема дойде на работа много разстроена. Това нямаше как да убегне на мен, затова я попитах дали е в състояние да изпълнява задълженията си и какво се е случило. Тогава жената ми разказа следното: тя и бащата на детето ѝ (на 4 години тогава) живеели разделени, защото нямали собствен дом – тя живеела при баща си, който пък не приемал Тони, а Тони, бащата на детето ѝ, живеел с леля си. Същата сутрин детето попитало майка си: „Мамо, аз копеле ли съм?“ - дядото казал на момиченцето, че е копеле и, естествено , жената се разстроила.

Домъчня ми за детето и взех моментално решение. Казах ѝ, че на следващия ден, 13-ти май 2007, неделя, ще ги чакам в 11 часа на улица „Якубица“ в Лозенец. Имах един апартамент там, който стоеше празен. Бях го купил през 2003, за да помогна на мой служител, който тогава живееше под наем, но след години се наложи да се разделим и апартаментът беше празен. Отидох на „Якубица“ и огледах апартамента – беше напълно обзаведен, като изключим телевизор и бюро. Отскочих до магазин за техника и закупих шкаф за телевизор, хубав LCD телевизор и домашно кино, а от склада на офиса взех едно бюро и работен стол. Взех и един компютър.

Когато на следващия ден дойдоха Тони и Ема, аз сглобявах шкафа за телевизора. Поканих ги, запознах се с Тони, настаних ги на дивана, а понеже съм свикнал да бъда ефективен, клекнах и продължих да сглобявам шкафа. Работейки по сглобяването, им казах, че съм ги извикал, защото ще им дам този апартамент за ползване безплатно за една година. „Днес е 13-ти май, до следващия 13-ти май този апартамент е ваш. Идеята е детето ви да има пълноценно семейство, а вие да си стъпите на краката. Дори ако по някаква причина се наложи в офиса да се разделим с Ема по-рано, аз ще спазя обещанието си за апартамента за една година.“

Извиних се, че няма да седя срещу тях, а ще сглобявам. Като им обясних, че съм купил тези неща, за да бъде този апартамент напълно обзаведен – да не им се налага да купуват покъщнина.

Тони се разплака. Изглеждаше странно 100-килограмов мъж, целият татуиран, с дебел врат и гола глава, да ридае. Никой досега не бил правил такова нещо за него. Още по-странно беше, че той изобщо не се сети да предложи помощта си за сглобяването на шкафа. Аз им говорех, докато вършех нещо, което по спецификация е предвидено за двама човека.

Ема ме беше предупредила, че навремето Тони имал проблем с наркотиците и закона, но сега бил чист и имал амбиция и стимул да живее по правилата...

Сглобих шкафа, извадих телевизора и домашното кино от кашоните, свързах всичко, като през това време говорех с новите обитатели на апартамента. След като се нарева, Тони ме попита дали бих могъл да му помогна с някакъв заем, за да стартира малък бизнес. Имал бизнес идея. Попитах колко, поиска 15 000 лева и ги упътих да минат през офиса ни, където пък мой колега ще извади 15 000 от касата и ще им ги даде. Обадих се на колегата и го инструктирах да напишат запис на заповед за тези пари.

На следващия ден получих повикване от непознат номер. Беше Тони. Любезно ме канеше на обяд - имал повод да черпи. Имал и бизнес предложение към мен. Нямах спешни задачи и отидох. Ема беше поискала отпуск за преместването в новото жилище и също беше с него. Попитах какъв е поводът за почерпката, а Тони тържествено заяви, че си е купил нова кола. Въпросът за модела, годината на производство и цената беше естествен. Отговорът не ми хареса. Седяхме в градината на един ресторант в центъра и той посочи към едно светлосиньо ауди комби, старичко, но от висок клас. Купил го за 12 000 лева...

Бях възмутен. Аз не спестявам нищо на хората и винаги им казвам какво мисля. Посочих към моя автомобил, който беше паркиран точно зад аудито. Бяло „Митсубиши Паджеро“, къса база, модел 1995, с механична скоростна кутия, без климатик... Бях го купил две години по-рано и въпреки че имах нов, скъп автомобил, аз предпочитах в ежедневието да ползвам този стар джип, който бях купил за 11 000 лева. Търговецът на Горубляне искаше 13 000 лева. Аз отидох с такси и казах, че имам само 11 000. И че нямам нито лев повече. Ако не ме познавате, никога не бихте предположили, че печеля по един милион долара на година. Онези увъртаха много. Как за толкова купили автомобила от Австрия. Как само за автовоз платили хиляда лева. Но аз бях непреклонен. И накрая си тръгнах с този джип за 11 000 лева – две мои надници. И това беше любимият ми автомобил – не бие на очи, не се притеснявам дали ще се одраска, или повреди, въобще осигуряваше ми пълен душевен комфорт.

А сега Тони ми казваше, че с почти всички пари от заема си купил едно старо ауди. Казах му, че това е много глупаво и го попитах какво е бизнес предложението. Отговори, че навремето държал заложна къща и искал сега да отвори нова заложна къща, та ако може да му дам назаем още 100 000 лева. Казах му, че няма да му дам нито стотинка повече и му напомних, че дължи онези 15 000 лева до 13-ти май 2010 без лихва, след което ще предявя онзи запис на заповед и си тръгнах.

Ема не работеше добре и се наложи да я уволня два месеца по-късно, но спазих обещанието си за апартамента, който им предоставих.

На следващата година обаче те отказаха да напуснат жилището и аз трябваше да се занимавам с жалби в полицията. Както и да е, освободиха жилището, а когато отидох да видя в какво състояние са оставили апартамента, ме чакаха някои изненади - липсваха телевизорът, домашното кино и шкафът под тях. Позвъних на Тони и поисках обяснение. Обяснението ме ядоса: „Ти нали ни ги подари и ние ги продадохме...“. Рядко излизам извън кожата си, но този път му се разкрещях. Напомних му, че след по-малко от две години изтича падежът на заема му, но той каза, че след като напуснал офиса с онези 15 000 лева, установил, че всички банкноти до една са фалшиви! И че после ме търсил, за да ми каже, но не можал да ме намери!

Вероятно е забравил къде е офисът, и че жена му има ключ от него. Също трябваше да му напомня, че на следващия ден той искаше да ме черпи за автомобила, който си купи с този заем. Последва тирада от обиди по мой адрес. Стараеше се в обидите - очевидно искаше да ме изкара извън релси. В това прозрях опит за печелене на лесни пари – всеки на мое място би му счупил дебелата глава, а след това би плащал обезщетения. Не се вързах. Изслушах всички обиди, след което го попитах само едно нещо:

- Тони, ти вярваш ли в Бог?

Отговори, че е много набожен, че даже дядо му бил свещеник, той бил осмо поколение софиянец, не селянин като мен. А аз само му припомних как цивреше на онзи 13-ти май. И му казах, че един ден ще плаче пак.

Изчаках още две години до падежа на записа на заповед и осъдих Тони. Той, разбира се, не върна нито една стотинка. Хора като него не притежават нищо на свое име, работят в сивата икономика и нито плащат каквито и да е данъци, нито съдебният изпълнител има какво да им отнеме. Аз, за да заведа дело, съм внесъл 600 лева държавна такса, платил съм на адвокат и на съдия изпълнител. А много преди това съм платил данъците на тези 15 000 лева. Тогава нямаше плосък данък и „моята“ данъчна ставка беше като за враг на народа.
Тони, от друга страна, бе получил едни 15 000 лева, за които не е направил нищо, дори не е платил една стотинка данък...

Имам длъжник, когото познавах като собственик на ски писта. Плащах му, за да ме качва с рак-трака до върха на планината, за да летя с парапланер оттам през зимата, а когато му дадох 40 000 лева назаем и той не ги върна, се оказа, че той всъщност е шеф в Икономическа полиция, а ски пистата е просто другият му бизнес. Аз държах да дам заема по банков път и да имаме договор, и той направи така, че да дам парите на едноличен търговец - майка му. И сега горката жена е осъдена, без да съм я виждал никога през живота си, а него го изгониха от полицията, защото завлякъл и много от колегите си. Сега живее в Германия. Майката обаче няма нищо на нейно име и вероятно няма да видя нито стотинка от тези 40 000 лева.

Имам длъжница, с която се запознах покрай една акция за спасяване на бездомни кученца. Мислех, че е свястна жена. Когато след години тя се свърза с мен и поиска помощ за започване на бизнес с производство на облекло, аз я поканих в офиса, представих я на нашия счетоводител и му казах, че ние ще ѝ помагаме ежемесечно за разходите за заплати и материали, докато бизнесът ѝ си стъпи на краката – да му казва кога каква сума е нужна, и парите ще ѝ бъдат предоставяни срещу запис на заповед. Един ден колегата ми каза, че е притеснен – дължимата сума достигнала цифрата 96 000, а жената вече 12месеца продължавала да идва за още заеми всеки месец. Тогава затворихме кранчето, изчакахме падежите на тези 12 записи на заповеди (36 месеца, без лихва – аз никога не бих поискал лихва) и я осъдих. А длъжницата не е върнала нито стотинка. В същото време обаче Фейсбук страницата на нейната марка дрехи редовно публикува вдъхновяващи мисли за успеха, както и нейни селфита от екзотични места...

През 2002 година дадох едни 30 000 лева на стар приятел от детството и... Ще спра дотук, защото са много...

Аз нямах притеснения относно тези забавени кредити, защото вярвах в законите на Република България. Вярвах, че справедливостта е гарантирана от държавата и че един ден, ако не аз, то поне децата ми ще получат тези пари.

Сега имам процедурно питане към 240-те народни избраници в парламента. Вие, уважаеми дами и господа народни представители, имате ли някакъв житейски опит? Колко пъти сте вземали бърз кредит? На колко десетки хора помогнахте с безлихвени заеми от личните си пари? А колко пъти се опарихте?

Добре, ясно е, че под крилото на партиите – закрилници няма как да натрупате истински житейски опит – пощенето на Алфата не се брои за такъв. Тогава да ви попитам – как ви хрумна, че като опростите дълговете на Тони, Ема, Дариела, Радислав, майката на Иво и хилядите знайни и незнайни несретници, ще сложите край на фигурата на вечния длъжник? Та днес вие я циментирахте! Днес, след като гореописаните отпразнуват вашия ПРЕДИЗБОРЕН ПОДАРЪК (длъжниците са десетки или стотици хиляди, а кредиторите – шепа хора), ще започнат да кроят планове как и от кого да изсмучат още заеми. Защото, благодарение на вас, тази дейност ще им се услади.

Не се ли замислихте, че след днес всички както физически лица, така и юридически, ще се замислят дали и при какви условия да дават финансови и стокови кредити? Как да дам пари назаем, когато утре може да ви хрумне да намалите давността от десет години на десет дни със задна дата? Днес един познат, много добър човек, доброволец, ми поиска 900 лева назаем, за да може да си храни семейството до заплата, а аз, ядосан от новините, му отказах, без да ми трепне окото. И едва ли някога ще дам и пет лева назаем на някого след това ваше решение. Днес вие опростихте милиарди левове, които не са ваши, а от утре ще бъде много по-трудно човек да получи заем. Забравете за ниските лихви! Помните ли времената, в които мобилните оператори искаха депозити от абонатите си? Е, на път сте да принудите всички дружества – мобилни оператори, ВиК, Топлофикация, електроразпределителни дружества, да започнат да искат предплата. И да добавят още риск към цените на услугите. Защото кой знае какво ще ви хрумне утре! От днес рискът по кредитирането скочи до небесата, а събирачите на дългове ще станат още по-настоятелни. По същата причина. И знаете ли какво – днешните 900 лева, които не дадох назаем, добавени към утрешните пет хиляди, добавени към още, и още, и още, в мои ръце ще бъдат умножени стократно. Защото знам как. И богатите в тази държава ще стават все по-богати, а бедните – все по-бедни, с все по-ограничен достъп до кредитиране. Това ли искахте?

Не трябваше да включвате физическите лица – кредитори (роднини, познати) в тази поправка. Защото утре ще установите, че мнозина са взели правосъдието в свои ръце. И „заслугата“ за това ще бъде изцяло ваша.

Аз също взех важно решение днес: да организирам уволнението ви.