Всички ме хвалели и никой лоша дума не казвал за мен. Да не повярва човек, че това се случва в България. Чак е съмнително, та затова реших да се изповядам тук. Става дума за лоша черта от характера ми. За мой късмет е лоша само по БДС и не само че не ми пречи, но дори ми е помогнала много. Моят проблем се нарича „перфекционизъм“. Да му мислят потърпевшите. Те спокойно могат да му лепнат едно „патологичен“ - няма да се засегна. Клиентите ни са доволни, но ако попитате някой бивш мой служител за подробности, определено ще има какво да чуете.
Ние сме това, което сме преживели. Това важи особено за преживяванията през детството. Причините за моя „проблем“ са две:
Причина №1 :
Бях на пет и живеех с родителите си в почивна станция в планина Осогово. Почивната станция беше ведомствена - на минно предприятие. Хижата се отопляваше с печки на твърдо гориво във всяка стая, а също така и в столовата. Въглищата и дървата идваха директно от мината. Въглищата ги копаеха, а старите минни подпори ставаха на дърва за огрев. Един ден обаче там дойдоха работници и войници - трудоваци. Пробиха всички стени и плочи на хижата и започнаха да прокарват тръби и да ги заваряват с оксижен, докато аз, оставен без надзор, пълнех бутилки с вода, сипвах карбид иииии...
Деца, не правете като мен, защото вероятно Господ вече е много уморен след толкова пазене.
След това махнаха една преградна стена в мазето, разбиха бетонния под, изкопаха огромна яма – около 3 метра дълбока, бетонираха пода и стените и вкараха гигантски син котел за парно отопление. След това докараха радиаторите, монтираха ги, грундираха всички тръби, боядисаха ги, а накрая зазидаха всички дупки. Също така измазаха и боядисаха всички стаи.
Аз следях много внимателно цялата операция от началото до края. Когато не разбирах нещо, питах. А тези хора ми отговаряха – нещо, което моите родители не правеха никога. Накрая попитах каква е тази тръба, която стърчи от покрива. Един вежлив майстор ми обясни, че системата е отворена и ако някой ден водата в нея започне да кипи, от тази тръба ще излиза гореща вода или дори пара. Попитах го какво ще стане, ако водата кипи, а той поклати глава и каза, че котелът може да се взриви. Като бутилката с вода и карбид, но в много голям мащаб. Така премина една година от живота ми и накрая отоплителната инсталация беше готова.
Баща ми, който беше управител на хижата, изкара курсове за огняр и щеше да изпълнява и тази функция. Котелът на парното отопление работеше на дизелово гориво, което пък се съхраняваше в огромен метален резервоар, разположен в мазето – над котела.
Първото нещо, което направи баща ми, след като парната инсталация заработи, беше да ме заведе в котелното и да ми обясни как да пускам и спирам парното. Защото го мързеше да ходи до котелното. Беше лесно дори за шестгодишен – спускам се по стръмна метална стълба в мрачното пространство пред котела, заставам пред контролното табло, стъпвам на тухлата „четворка“, която баща ми ме посъветва да занеса и поставя там, протягам се на пръсти и включвам циркулационната помпа. След това включвам горелката. Елементарно! Изключването беше в обратна последователност. Никой не се беше сетил да изгради вентилация в тази дупка и гледах да не се задържам там повече от няколко секунди, защото при работещ котел усещах горчивина в гърлото, която оставаше там задълго.
Парното отопление функционираше само през зимната ваканция, когато хижата се изпълваше с хора. Тогава баща ми често ме пращаше да го включа или изключа. През останалата част от зимата в стаята ни работеше електрическа печка, а родителите ми хибернираха. Баща ми караше на ракия и лексотан, майка ми – само на лексотан, а аз карах ски от тъмно до тъмно.
Дойде зимната ваканция и хижата се изпълни с хора. Баща ми беше зает по цял ден с игра на карти. Повечето почиващи бяха миньори и почивката за тези хора изглеждаше така – бутилка ракия, тесте карти, пепелник и още трима за четворка. Баща ми задължително беше там и нямаше сила, която да е в състояние да го накара да стане, ако изключим споменаването на фамилията Цветков - директора на мината.
Един ден наближаваше време за обяд, бях вкочанен от няколко часа пързаляне навън и реших да се прибера на топло. Свалих ските, качих ги на рамото си и заизкачвах склона към хижата. Вратата на мазето беше заключена и трябваше да заобиколя откъм централния вход. Тогава видях онази тръба. Тя изстрелваше пара, която пък замръзваше и се превръщаше в снежинки. Припомних си думите на онзи майстор и се втурнах към столовата.
-Тате!
Баща ми беше погълнат изцяло от играта и не реагира.
-Тате!
Дръпнах го за ръката и това го ядоса. Понечи да ме удари, но се усети, че не сме сами и пак се потопи изцяло в емоцията на играта. Разбрах, че нямам никакъв шанс да привлека вниманието му и се втурнах към мазето. Преодолях стъпалата с няколко скока, затичах се по коридора, отворих дървената врата с трясък, след което отворих и металната врата към котелното. Гореща смес от пушек и пара ме удари в лицето и изпълни дробовете ми. Закашлях се, а очите ми се затвориха инстинктивно. Пареше и лютеше. Звукът беше зловещ – свистене, клокочене и бучене. Всичко се тресеше. Обзе ме страх и се върнах в коридора. Не можех да привлека вниманието на баща ми, но никой друг не би могъл да ми помогне да разреша проблема – само аз и баща ми знаехме как се спира горелката. В този пушек никой не би могъл да се ориентира там. Събрах кураж, поех въздух, затворих очи и влязох отново. Напипах парапета и се спуснах бързо надолу. Трябваше да мина покрай котела, за да достигна до таблото, но беше ужасно горещо, а когато отворих очи, видях как огромното му синьо туловище, обвито в гъста мъгла, се тресе. Припомних си как баба ме изгори неволно с вряла вода при къпане, когато бях на четири – без да иска беше загребала вода от грешната тенджера и изля врялата вода върху крака ми, веднага се появиха мехури, след което кожата се свлече, а болката беше неописуема.
Този спомен, на фона на гледката с тресящия се котел на сантиметри от мен, ме вцепени. За момент замръзнах на място и не знаех дали да продължа. Бързо прогоних неприятната мисъл и продължих. Напипах с крак тухлата и стъпих върху нея, след което пипнешком намерих ключа за горелката и я изключих. След това, без да се опитвам да изключвам помпата, кашляйки, се втурнах обратно покрай котела към металното стълбище. Странно, но котелът продължаваше да бучи и да се тресе.
Излязох от котелното и щом затръшнах вратата, се озовах в абсолютна тишина, ако изключим кашлянето ми. Невероятен контраст. Дишах. Толкова е приятно да дишаш чист въздух. Очите ми бяха насълзени и пареха, усещах неприятен горчив вкус в устата. Изчаках около минута и пак отворих металната врата. Пак ми залютя на очите и се закашлях, но бученето го нямаше, а клокоченето беше поутихнало. Бързо излязох в коридора. Няма да се взривим! Чувах пулса си. Усетих силна жажда. Устата ми беше пресъхнала съвсем. Отидох при чешмата и пих много дълго от леденостудената течност. Качих се на горния етаж, а там мъжете играеха карти, деца се гонеха в коридора, жени гледаха телевизия, изобщо никой не подозираше за съществуването на звяра, който беше вилнял един етаж по-надолу. Блажени са нищо неподозиращите – техният свят е толкова красив.
Тази случка остави много силен отпечатък върху мен. Ненавиждам безотговорни хора. Ако сте се нагърбили с някаква дейност, правете това, което се очаква от вас. Или изобщо не се захващайте.
Причина №2:
Стана време да тръгна на училище и предприятието, за което работеха моите родители, им даде апартамент в града. Баща ми стоеше предимно на хижата, а майка ми беше с мен в града. Реално хижата функционираше само през ваканциите, които аз прекарвах ту на село, ту на хижата. Майка ми хибернираше и в града. Сутрин се измъквах на пръсти, за да отида на училище. На обяд също внимавах да не я събудя. Понякога тя в просъница ме пращаше в близкия стол да купя обяд и продължаваше да лежи.
Веднъж имах неблагоразумието да прибера едно малко и беззащитно коте от улицата. Нахраних го, но то не спираше да плаче. Тогава майка ми стана, взе котето, отвори балконската врата и го изхвърли от седмия етаж. Чу се как клетата животинка тупна върху нечий паркиран автомобил, как недоволен мъж ругаеше отдолу, но майка ми се върна в леглото и заспа.
Веднъж тя разказа на баща ми как нейната баба имала котка, която много обичала, а майка ми хвърлила котката във фурната, затворила вратата и какви звуци е издавала котката преди да загине. Тя разказа това с широка усмивка... Аз много внимавах да не я ядосам, защото често, без повод, тя ми казваше, че щом ме е родила, има право да ме убие когато пожелае.
Истинският „купон“ започваше вечер. Вечер, малко след като заспя, майка ми започваше да разглежда ученическите ми тетрадки. И когато намереше някоя буква, която не е изписана перфектно, или, не дай Боже, нещо задраскано, ме будеше с шамари и ме караше да препиша тетрадката с грешката. Мразех дебели тетрадки – често причината за преписване на тетрадка се намираше на последната страница...
Това се повтаряше всяка вечер, в продължение на години. Можете да си представите с какъв трепет очаквах ваканциите. Или колко се стараех да пиша красиво. Накрая почеркът ми беше като на плотер и ръката ми не трепваше, когато пиша. Иначе майка ми нямаше да ме остави да спя изобщо...
Днес, много години по-късно, аз знам много добре каква е причината да изпитвам безпокойство, ако нещо около мен не е перфектно. И дори мога да кажа: „Няма нужда, а и не може всичко да е перфектно, няма да си хабя нервите, а и тези на околните заради някакви си дреболии.“.
Но то е по-силно от мен и след три минути ще съм забравил за тази моя декларация. И поредното незначително несъвършенство на света около мен ще ме дразни толкова, колкото не можете дори да си представите. Защото някъде дълбоко някой е издълбал с длето в „чипа“ ми, че ако допусна дори най-малкия компромис, няма да се спи..
От това страдат най-вече хората, които работят за мен. За да имам 60 колеги сега, през годините аз съм наел поне 300 и съм уволнил 240 понякога за дреболии. Това е една от причините да не искам фирмата ми да расте - не желая да наемам още хора – това би било тежко както за тях, така и за мен. А моите колеги са най-перфектните хора, които можете да си представите. Те наистина са безгрешни. Иначе не биха се задържали. Затова ги ценя и се грижа за тях. И жената до мен е една на седем милиарда.
Как се чувствам в България ли? Какво мисля за управляващите? Дали ми харесват пътищата? Не питайте...
Както можете да се досетите, имам особено отношение към наркотиците и дори към алкохола. Когато на първи юни се приготвях да изляза с жена си и сина си (на 6 месеца тогава) на разходка в парка, ми позвъни мой много добър приятел - полицай. Попита ме дали бих могъл да помогна за локализирането на една нива с марихуана далеч от София – летя с парамотор или ползвам дрон според случая. Нямаше да е за пръв, нито за последен път. Синът ми обича да си играе с балони, щях да му купя балон и щеше да е щастлив. Вместо това не се поколебах нито за миг и разходката в парка пропадна, а след минути вече шофирах към един от изходите на София. Както винаги ме помолиха да бъда внимателен и незабележим, но аз няма да се тюхкам изобщо, ако лошите разберат намеренията ми и ми налетят някъде из горите. Защото прокуратурата и съдът обикновено ги галят с перце, та поне едно истинско да си изпросят. Гарантирам перфектно изпълнение. За да мога да спя спокойно после. А поредната унищожена нива с дрога е най-добрият подарък, който мога да направя не само на моето, но на всички деца. Дали ми пука какво си мислят наркоманите за мен? Те не мислят.
Изповядах се, но не очаквайте да се променя. Ще продължавам да тормозя всички безотговорни хора. Както и тези, които не влагат цялата си енергия в това, което вършат.
