Бях на четири и половина и живеех с баба и дядо на село. Дядо ходеше на работа в мелиорациите, където изграждаха планински пътища само с кирки и лопати, а баба се грижеше за домашните животни, двора, градините, както и за пет декара тютюн. Сутрин ставахме в 5 и отивахме да берем тютюн до към 9, след което една шаситка транспортираше кошовете с тютюневи листа до къщите. Сядахме с баба под лозницата и нижехме тютюн до тъмно, като дядо се включваше в манифактурата ни към 18 ч. Ръцете ми бяха постоянно черни от катрана, а с варовитата вода на село домашният сапун не можеше да направи дори пяна, камо ли да измие нещо. Всичко, което хапвах, горчеше заради катрана по ръцете ми, но бях свикнал - когато си в зората на живота си, приемаш всичко за норма.

Един ден при нас дойде чичо Гошо, който беше внук на дядо Стоймир – братът на прадядо. Те бяха наши съседи. Делеше ни само „пердето“ - така на село наричаха общата стопанската постройка, която разделяше двата двора и спираше северните ветрове за нашия двор през зимата. Чичо Гошо беше добряк – винаги усмихнат, за разлика от баба си Васа.

Баба Васа не разговаряше с никого и по цял ден седеше на трикрако столче пред дворната им врата. Когато минавах покрай нея, тя се оглеждаше за очевидци и понеже ние не живеехме на „Шанз-Елизе“ и такива обикновено нямаше, тя се опитваше да ме удари с тояжката си - като твар от дълбините на океаните, която дебне в очакване, за да пусне гнусното си пипало. Бях приел това също за даденост. Тя беше успяла да ме удари само веднъж, защото не очаквах, а след това я заобикалях и внимавах.

Чичо Гошо дойде пред дворната ни врата, подвикна бодро и влезе. Поговори с баба, след което ме покани у тях да ме снима. Не знаех какво е това, но баба ме подкани да отида. Чичо Гошо се прибра у тях, аз си довърших низата с тютюн и се затичах към тяхната къща. Тичането беше моят обичаен начин на придвижване – бях много енергично дете. Дори обувките, които носех откакто се помня, вече над две години, не бяха в състояние да ми попречат. Те ми бяха отеснели още преди година, но родителите ми казаха, че съм мъж, а мъжете не се оплакват - затова спрях да им казвам, че ме стягат и че боли, и приех мъжката си съдба.

Разчитах, че баба Васа няма да успее да реагира на внезапното ми преминаване, но за моя изненада тя беше подготвена. Подкосяващият удар беше доста силен и ме спъна. Лявата ми подбедрица беше попарена с вряла вода месеци по-рано и раната зарастваше без медицински грижи, но ударът с тояга върху нея беше болезнен.

Изправих се, вече бях прелетял достатъчно при падането и бях в безопасност, обърнах се към баба Васа и се случи нещо странно: с глас, който не беше моят, ѝ казах: „Аз ще порасна и ще ти съборя къщата!“. Нито гласът, нито мисълта бяха мои. Аз дори не знаех, че къща може да бъде съборена. Баба Васа ме гледаше с невярващ поглед, след което хукна нанякъде, сигурно да вика попа да ѝ освети къщата. Аз пък продължих спринта си, за да избягам както от баба Васа, така и от Нещото, което ме беше обсебило внезапно.

Чичо Гошо ме чакаше пред тяхната къща навътре в двора. Това беше много стара къща, изградена от дърво, кал и слама. Чардакът им нямаше парапет и трябваше да се внимава. Той ме накара да позирам за единствения кадър, който беше останал в лентата на новия му фотоапарат. Кадърът е запечатал не само отеснелите обувки, зарастващата рана на крака, дрипите, с които съм облечен, но и гнева, който още не е отминал напълно.

Това е една от малкото снимки от моето детство. Времето тече безпощадно и детството отмина за миг. Същото това време направи така, че къщата на баба Васа опустя и един ден нейната внучка се съгласи да ми я продаде, защото бях обещал на дядо да обединя разпокъсаните имоти на нашия род. Аз бях изтрил баба Васа и онази случка от съзнанието си.

Всеки работен ден, точно в 8:00 ч., разпределям задачите за деня на работниците на село. Заел съм се с преобразяване на целия хълм, а то включва както изграждане на нови неща, така и събаряне на стари. Започнах да възлагам персонални задачи и когато се обърнах към един от механизаторите с думите „Вземи големия багер или челния товарач и отиди да...“, внезапно млъкнах и направих пауза. Исках да му кажа да събори онази къща, когато забравен спомен нахлу в съзнанието ми като внезапен кален порой.

Дадох му друга задача, след което взех ключа от големия челен товарач и се отправих към редицата от паркирана техника. В това забравено от властта село аз се грижа за зимното почистване на 3-километровия черен път и ползвам тази машина много често. Покатерих се в огромното туловище на машината, седнах и завъртях ключа.

Мощният двигател вдъхна живот на тоновете стомана и те се понесоха към целта си. Огромните колела смачкаха стария дървен плет и нагазиха в двора, а след секунди челюстите на машината опряха в старата постройка, която не оказа никаква съпротива и се срина в облак от прах. След няколко маневри от нея остана само купчина кал, дървени трески и натрошени керемиди.

Операторът отдалечи машината от облака прах, паркира и угаси двигателя, след което скочи на земята. Вниманието му беше приковано от изгнило трикрако столче, което някой беше прибрал грижливо под стрехата на стопанската постройка. По ирония то стоеше обърнато по посока на разрушената къща. Той погледна към нищото над столчето и попита с тъга: „Защо ви трябва да сте зли?“. Имаше нещо рутинно в думите му: отдавна беше свикнал да го спъват...

Съдбата е сметката, която плащаме за делата си. Бъдете добри!