Вървях сутринта към офиса, когато станах свидетел на неприятна гледка: майка малтретираше физически и психически невръстното си дете по пътя им към детската градина. Тя дърпаше рязко ръката на детето и му крещеше, че е идиот. Обвиняваше го, че не умее да ходи, че заради него щял да ги сгази автомобил, а заради неговата мудност изпуснали автобуса.

Тъжното е, че нямам право да се намеся. Ако пък все пак го направя, ще предизвикам гняв, който ще бъде излят довечера към същото това клето дете, заедно с лихвите. В последните три часа се улавям, че не мога да престана да мисля за тази случка и ми се иска да кажа нещо на тази непозната жена, но няма как. Или пък има?

Едва ли има човек, който да не е бил свидетел на подобни сценки на публични места. Това обаче е само връх на айсберг с неподозирани от обществото размери. Израснах в семейството на такива хора и сега ще направя дисекция на явлението.

Моите родители нямаха никакви амбиции и бяха избрали да работят лесна и много нископлатена работа. Баща ми се подписваше срещу 120 лева заплата, а майка ми получаваше 60. За сравнение, на 11 години аз заработвах 340 лева на месец от бране на череши и косене на ливади заедно с дядо. Родителите ми нямаха собствено жилище и живеехме в тяхната месторабота – почивна станция в планината. По-късно техният работодател им предостави служебна гарсониера в града, като това им костваше много подмазване и унижения. Те разчитаха изключително на моите баба и дядо. Насилието над мен започна, когато станах на пет: майка ми ми крещеше и ме биеше без повод, повтаряйки по много пъти на ден, че щом тя ме е създала, има право да отнеме живота ми, когато пожелае. Нямаше кой да ми каже, че не е така, и аз живеех със съзнанието, че съм нечия собственост и моят живот зависи изключително от волята и прищевките на тази жена. Аз бях добро дете, много изпълнителен, не създавах никакви поводи родителите ми да се държат грубо. Те обаче хранеха егото си с мен. Когато тръгнах на училище, започнаха всекидневните заплахи, че „ще ме изпратят в Коприва, където имало училище за деца със специални образователни потребности“ (тогавашното общество използваше по-кратки термини). Заплахите бяха безусловни. Нямаше дори „ако не се справяш добре в училище“. Мога да напиша цял роман за моите родители, но ще спра дотук и ще продължа с дисекцията на проблема.

Човекът е социално същество и в еволюционен план осъзнаването на мястото в обществената йерархия е било много важно за оцеляването на всеки индивид. Във времена на недостиг на ресурси последните в йерархията са загивали от глад. Очевидно ние всички сме потомци на хора, които не са били последни в йерархията, и носим техните гени. Въпреки че днес последните в йерархията не са заплашени от гладна смърт, те изпитват тревожност и неудовлетвореност на подсъзнателно ниво. Този механизъм има за цел да ги подтиква към действия, осигуряващи им стъпка по-нагоре в тази йерархия, и да гарантира оцеляването на индивидите.

За индивида има точно два възможни хода в тази посока: да успее да се издигне с целенасочени волеви усилия или да направи така, че някой друг да заеме по-ниско стъпало от неговото. Когато в едно общество попадне ново попълнение (новобранец, нов служител, нов затворник), неговите членове, които са по-ниско в йерархията, изпитват огромно облекчение, дори без да осъзнават, че причината се намира дълбоко в техния префронтален кортекс и е заложена там преди 300 000 години. По същата причина пък тези, които вече са заели средно място в йерархията на малки общества, изпитват неосъзнат страх от новодошлите. Доскоро йерархичният статус е бил въпрос на оцеляване и този ненужен днес „код“ продължава да стои на мястото си.

За съжаление, в много случаи този нов член е детето в семейството. Времето, в което родител може да съзре спасителната сламка за този проблем в собственото си дете, зависи от много фактори. Проявлението на проблема може да стане в много ранен етап при патологични случаи или дори на много по-късен етап при индивиди, които не се отличават от нормата.

Ще подредя проявленията на проблема в хронология с примери:

0-2 години: Патология, ще ви я спестя.
3-18 години: Вербална и физическа агресия. Постоянни опити да убедят детето, че то не може да направи нищо добре, за разлика от „супер родителя“.
19-50+ години: Лоши съвети относно професионалната реализация. Опити да се попречи на порасналото вече дете да заживее самостоятелен живот и да създаде семейство, всичко това завоалирано под маската на добронамереност. Ако то все пак е успяло да създаде свое семейство, следват всячески опити за саботирането и развалянето му, пак под маската на светата добронамереност. За такива хора собственото дете е последната сламка във водовъртежа на отрезвяването, че техният собствен живот е пълен провал.

Ние хората не сме идеални, защото за еволюцията няколко хиляди години са прекалено кратък срок. Нашият технологичен напредък е изпреварил много духовния ни напредък и в това е драмата ни. Измислили сме шегата за маймуната с картечницата, но ние сме маймуните с картечници, с пари, с ядрени куфарчета и с какво ли не.

Ние трябва спешно да въведем предмета „Психология“ не в училище, а в детските градини. Трябва да опознаем и разберем своите слабости преди да се появят роботите, за чиито изкуствен интелект ще бъдем просто една прочетена книжка с много правописни грешки и лош сюжет.

Трябва да осъзнаем, че примитивните трикове отдавна не са актуални и вече са грешна и пагубна стратегия, че сега ни е нужна добра воля, състрадателност, милосърдие и човеколюбие... Моля ви, казвайте на децата си колко са талантливи и как имат всички шансове да бъдат много по-успешни от вас.