Понякога чувам твърдения, че в България без ходатайство не може да се постигне нищо. Аз не съм убеден в това и когато някой ме помоли „да видя дали не може да се намери работа за негов човек във фирмата ми“, аз слагам CV-то в общия кюп, без да кажа нито дума на колегите, от които зависи назначаването на нови хора. Досега не се е случило такъв човек да бъде избран от тях и едва ли някога ще се случи.
Сега обаче ще разкажа как веднъж самият аз съм бил обект на ходатайство. Когато бях тийнейджър, мечтаех да стана летец. В кюстендилския аероклуб обаче нямаше моторно или безмоторно летене и затова тренирах парашутизъм. Естествено, намерението ми беше да кандидатствам във военновъздушното училище в Долна Митрополия. Моите родители обаче не искаха и да чуят. Отговорът им беше, че ако го направя, „ще се откажат чрез Държавен вестник от мен“, каквото и да означаваше това. Бях получил същия отговор и на въпроса дали мога да тренирам парашутизъм, затова ги подписах в декларацията и те не знаеха какво прави синът им след училище.
Един ден, в началото на лятото на 1987 г., малко след завършване на гимназия, те ме попитаха в кой ВУЗ смятам да кандидатствам. Аз им припомних, че искам да стана летец, и за голяма моя изненада те ми казаха следното: „Ако се съгласиш да кандидатстваш и в граждански университет, ще ти позволим да кандидатстваш и в Долна Митрополия“. Уау! За пръв път моите родители да се съгласят с мен за нещо! Повярвайте, това беше чудо. Бях на 17 и трябваше да се съобразявам с тях. От години обмислях как да избягам от тези хора, но трябваше да чакам да навърша 18...
Естествено, аз се съгласих. Дори им казах те да изберат в кой граждански ВУЗ да кандидатствам. Където кажат – там, просто защото бях сигурен, че ще ме приемат в Долна Митрополия. Те избраха някакъв филиал на МЕИ (ТУ) в Сливен, защото имам баба и дядо там и така няма да плащат за квартира. Просто съм „случил“ на родители, но се съгласих. Съвестно се явих на изпитите в ТУ, получих „да“ на политическия изпит (през 87-ма живеехме в комунистическа държава) и 5.75 по математика, а „Отличен 5.50“ от дипломата ми за средно образование ми гарантираше място, където пожелая. Тези резултати се зачитаха и за кандидатстване във военното училище и там от мен се искаше просто да се явя пред авиолекарската комисия. Дори днес, 32 години по-късно, бих взел летателна годност без проблем и тогава нямах никакви съмнения, че ще ме приемат там.
Дойде време за авиолекарската комисия и заминах за Долна Митрополия. С питане от къща на къща си намерих стая под наем при едни възрастни хора, защото ме чакаха няколко дни за прегледи. В първия ден ми дадоха празна книжка с много страници, които трябваше да бъдат попълнени от много на брой доктори. Най-накрая почти всичко беше готово, абсолютно перфектни резултати навсякъде, а за последно бях оставил най-тривиалните. И ето ме, накрая седя пред кабинета на очния лекар, но все не чувам името си, докато внезапно в коридора не се появи някакъв голям началник. Тогава не познавах чиновете, но всички му отдаваха чест и се усещаше, че този човек не е случаен. Той се спря и на висок глас попита: „Кой е Димитър Димитров?“. Това беше доста неочаквано, защо точно аз? Той ми се усмихна и ме помоли да го последвам. Заведе ме в една голяма зала, където плътните завеси бяха спуснати, светна лампата и ме помоли да изчакам. След малко се върна с един доктор, представи го и каза, че той ще извърши очния ми преглед. Включиха един проектор, загасиха осветлението и на бялата дъска се прожектираха знаците, които бях свикнал да виждам при очния лекар всеки път, когато трябваше да подновявам авиолекарското си свидетелство за парашутизъм. Сложиха ми рамки за очила, с които закриха дясното ми око. Накараха ме да разпозная знаците, което аз направих безгрешно. След това закриха лявото ми око и ме накараха да направя същото. Ооопс! Виждах всичко не на фокус, дори най-големите знаци. Тях обаче разпознах, както и по-дребните, но най-малките за мен бяха просто едни размазани петна. За момент изпитах паника, никога не съм имал такъв проблем! Опитах се да налучкам, но не се получи...
Включиха осветлението, изключиха проектора, свалих онези рамки, докторът попита големия началник за разрешение да излезе, получи го и останахме само двамата - аз и офицерът. Той сложи ръка на рамото ми и грижовно ми каза: „Съжалявам, с тези 0.9 зрителна острота на дясното око няма да можеш да летиш! Трябва да се откажеш, няма никакъв смисъл да продължиш...“.
Това беше шокираща новина за мен, но я приех мъжки. Прибрах се в Кюстендил и обясних на моите родители какво се е случило. Те казаха: „Добре, значи ще учиш в Сливен“. Два месеца по-късно получих повиквателна от казармата, където служих като военен парашутист. Когато стана време за първа авиолекарска комисия, бях много нетърпелив да видя какво ще се случи при очния лекар. Приятна изненада! Перфектно зрение! Но защо тогава зрението ми ме предаде във военното училище? Отговорът дойде съвсем неочаквано 25 години по-късно...
Един ден практикувах едно от хобитата си – летенето. Летях в района на кюстендилското село Багренци. Джипът с платформата, с която транспортирам един ултралек летателен апарат, беше паркиран на ливада край шосето, а аз летях на воля и без никакъв летателен план наоколо. Автомобилисти спираха край пътя, за да позяпат, а когато се приземих, някои от тях бяха толкова любопитни, че дойдоха при мен. Оказа се, че чичо ми беше един от тях. Той се изненада, че вижда племенника си и завързахме разговор. В един момент той ме попита: „Ти не искаше ли да ставаш летец едно време?“. Това ме върна към онзи неприятен спомен и му отговорих с едно сухо „да“. Той обаче продължи да дълбае в раната ми с „Какво стана тогава?“. Тогава аз му разказах набързо историята, но ни в клин, ни в ръкав, той се усмихваше, докато му разказвах този толкова тъжен момент от живота си. Не разбирах... Когато приключих с разказа, той ми каза следното: „Не казвай на брат ми, че съм ти казал, защото ще ми се разсърди: по онова време началник във военното училище в Долна Митрополия беше наш селски, от Еремия. Знам, че майка ти и баща ти ходиха при него веднъж, да говорят нещо с него...“.
Тогава осъзнах защо внезапно и съвсем неочаквано тези хора се съгласиха аз да кандидатствам там, защо бях обект на особено внимание от негова страна тогава, защо през юли 1987 г. имах „проблем“ с дясното око, а през септември 1987 г., както и днес, нямам проблем. Те просто са разфокусирали онзи проектор и всичко е било предварително договорено, планирано и нагласено...
Ходатайството могло да бъде и със знак минус... Но с какъвто и знак да бъде, то винаги е несправедливо и има силата да променя човешки съдби.
