България, някъде през 80-те, петък, 16:45 ч., 9-а танкова бригада в Горна баня, всички роти са строени на плаца и ротните командири правят обстоен 15-минутен инструктаж относно поведението на личния състав през почивните дни. На този фон се откроява отделната парашутна рота: нейният командир, старши лейтенант (тогава) Чинов, застава пред войниците си и казва с усмивка: „Правете каквото искате, важното е да не ви хванат. Свободни сте!“.

Зад това скандално за времето и мястото поведение се крие цяла отделна вселена от традиции, кодекс и култура на поведение. Ще започна от това, че в тази рота не попадаха непознати един за друг хора, а момчета, които са тренирали заедно парашутизъм в аероклубовете на страната.

При нас „издевателство над новобранец“ беше непознато явление - от една страна, защото съседните набори се познаваха от цивилния живот и щяха да се срещат там пак и пак, а от друга - защото утре този новобранец ще скатава парашута ти (аз скатавах парашута на ротния командир) или ще бъде мерач в машината, пред която можеш да се окажеш, когато се развали бойният строй по време на следващото учение с бойни стрелби.

Да, случвало ми се е като мерач да пускам картечни откоси плътно отляво, отдясно и над главата на автоматчик, незнайно защо попаднал пред машината ми точно когато са се вдигнали картечните цели и върви обратно броене от 7 секунди, след които пропуск е равносилен на елиминация. А нас никога не ни елиминират. Никога.

Въпреки че бяхме парашутисти, парашутната подготовка беше на последно място и това ни дразнеше много, защото за всички ни парашутизмът е хоби и бяхме влезли в армията с очакването, че там ще практикуваме хобито си. Завиждахме на хората в съседния парашутен батальон, много от които пък бяха попаднали там против волята си и скоковете бяха мъчение за тях. Не осъзнавахме, че за разлика от тях, учебният ни план беше препълнен с неща, които няма как да научим извън армията, и неслучайно скоковете бяха девета глуха, защото сме дошли там с този опит и знания, а и щяхме да трупаме още парашутен опит много години след това.

При една от поредните проверки от командването на армията, през 1988-а, един генерал изпусна реплика пред друг, без да осъзнае, че сме зад гърбовете им: „Трябва да внимаваме - ако се съберат три набора (40 човека от набор) от тези на едно място, могат да направят държавен преврат, ако решат!“.

Днес тези, „които могли да направят държавен преврат, ако решат“, са професионални военни инструктори за армията на САЩ, за френския Чуждестранен легион, умиротворителните сили на ООН и НАТО, пазят българската граница, служат в редовете на българската армия и полиция, участват в задгранични мисии като миротворци или военни хирурзи, управляват успешни фирми, кръстосват морета и океани като членове на корабни екипажи и общото между всички тези привидно различни мъже е, че правят всичко с решителност и дързост, непозната за непосветените.

На младите български мъже ще кажа, че ако можех да променя миналото си, щях да прекарам своите 740 дни военна служба на същото място и по същия начин, защото дори не мога да си представя как бих се справил в живота без този опит.

За да не си мислите, че армията е някакъв затвор, където стоите вързани и скучаете, ще ви разкажа историята зад една снимка: в този ден в нашата бригада се очакваше посещение на маршал Куликов – главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на държавите участнички във Варшавския договор, а до ноември 89-а оставаше повече от година. Трябваше всичко да лъщи и по тази причина ротният ни командир остави трима дневални на пост, за да не се посрамим, ако маршалът реши да посети точно нашето спално помещение. Всъщност никой от нас не очакваше този маршал да посети точно нашето спално помещение, при толкова голяма бригада.

Бяхме 18-19 годишни хлапаци, които не могат просто да стоят на едно място, и понеже всичко беше опрятно и нямаше какво повече да се прави, аз и мл. сержант М. бяхме затворили масивната дървена врата и се редувахме да забиваме боен нож в мишена, залепена от вътрешната ѝ страна... В един момент, в който ножът още вибрираше в центъра на мишената, някой отвори вратата рязко и стори път на самия маршал Куликов! Мл. сержант Б., който беше отвън, но по някаква причина е пропуснал точния момент на появяването на височайшата група, изтича пред маршала и замаза положението, като му рапортува не по план на перфектен руски, с дикцията на „Говорит Москва“...

Двамата с мл. сержант М. стояхме изпънати като струни, отдаващи чест и надяващи се маршалът да не види ножа, който стоеше забит от вътрешната страна на широко отворената врата. Маршалът ни поздрави, обменихме две-три изречения и той се изнесе, следван от цяла свита български генерали.

Ние затворихме вратата, за да не ни чуе мл. сержант Б., и обсъдихме в шеговит тон как бихме постъпили, ако бяхме уцелили маршала в десятката – размина му се за някакви две секунди. Веднага стигнахме до консенсус, след което решихме, че след като всички офицери ще бъдат заети в церемониите по случай височайшото посещение в киносалона, ние можем да си направим фотосесия в гората извън поделението... Към нас се присъедини и ефрейтор Borvil Gargov, който е автор на снимката.

Третият дневален не се съгласи да ползваме оръжие от оръжейната като реквизит, затова измъкнахме иззад ламперията трофейния АК-47, завещаван от набор на набор. Вече не се помнеше историята му, но вероятно наши предшественици го бяха откраднали от друга войскова част по време на някое учение и бяха забравили да го върнат или да споделят това с началството. С краден автомат на гръб, посред бял ден, при това ден на посещение на възможно най-важния главнокомандващ, прескочихме оградата и потънахме в гората, където си направихме няколко снимки за спомен, след което се прибрахме обратно без никой да забележи.

Да, бяхме, меко казано, щури, но това наше качество се толерираше дори от височайшото ръководство, защото никой не знае кога на държавата ще ѝ потрябват и много щури люде.