В ICDSoft работим на непрекъснат режим и по тази причина рядко се събираме всички едновременно. Имаме обаче традиция веднъж седмично да правим събрание, на което дискутираме всякакви въпроси, засягащи работата ни. По време на такова събрание в един ноемврийски ден преди десет години реших да отправя следното послание към колегите:

„Представете си, че летите в модерен самолет на 10 000 метра височина над пустинята. Наслаждавате се на комфорт – седите в удобно кресло, в херметизиран и климатизиран салон, а стюардесите са готови да изпълнят всяка ваша кулинарна прищявка. Гледката навън е красива и вие пътувате с близо 1000 километра в час. Всъщност това благополучие е много крехко – една грешка на пилота - например не следи нивото на горивото, и след минути вашата ситуация може да бъде променена коренно – в най-добрия случай ще се наложи да се разделите с всичкия комфорт и да се придвижвате пеш по негостоприемния терен. Накарах ви да си представите това, за да осъзнаете, че границата между благополучието и бедстването е много крехка. Така и ние трябва винаги да имаме едно наум и да не позволяваме на успеха да ни заслепи.“

Мисля, че колегите разбраха посланието в тази алегория, но това, което се случи само 24 часа по-късно, беше комично.

Времето беше изненадващо топло за края на ноември, температурата надхвърли 25 градуса и беше същинска пролет. Прекарах деня на строежа в Еремия и следобяд реших да използвам чудесното време, за да летя. Качих парамотора на колесар, закарах го в полето край Кюстендил и се приготвих за полет. Дните в края на ноември са къси и знаех, че след около час слънцето ще залезе, а едва ли ще летя пак преди пролетта, затова не напълних целия резервоар, а сложих само 5 литра, които са достатъчни за около един час полет.

Излетях и се наслаждавах на гледката и свободата на летенето. Всеки път, когато наближавах паркирания в полето автомобил и захождах за приземяване, си казвах: „Хайде още малко!“. И се издигах пак. Слънцето клонеше към залез и сянката на Лисец планина пълзеше в полето. Когато и мястото, над което летях, потъна в сянка, си казах, че този път наистина е време да се приземя.

Наближавайки мястото, видях, че вятърът е сменил посоката си и вече не духа от изток, а от юг, което означаваше, че трябва да направя ляв завой на 270 градуса, за да заходя за приземяване от север. Нямах височина и трябваше да подам газ, за да направя нужния завой. В този момент обаче моторът изпърпори и угасна – беше ми свършило горивото, а бях завил само на 60 градуса и целта беше зад гърба ми.... Този парамотор няма никакви уреди, включително и нивомер за горивото, а резервоарът е зад мен и няма как да го наблюдавам... Направих единственото правилно нещо в случая, а то беше да не се опитвам да правя никакви маневри и да се приземя в посоката, в която се движех – по вятъра. Там ливадата е голяма и непредвиденото приземяване щеше да е безопасно – просто щях да се приземя на 300-400 метра от автомобила. Тази част от полето беше трънлива, но сухите тръни не представляваха опасност за приземяването.

Приземих се, събрах крилото на планера, поставих го върху седалката, хванах предницата на парамотора и тръгнах пеш, теглейки го през трънливото поле към автомобила си. Тогава се сетих за измислената история, която разказах на колегите си само ден по-рано. Влачех НЕлетящата колесница през трънливата ливада и се смеех сам на себе си и на ситуацията: позволявам си да поучавам хората, а сам направих грешката от спонтанно измислената от мен алегория.

С риск утре да се надсмея над себе си пак, ще ви напомня, че Природата е сътворила милиони различни видове живи организми, но колкото и големи да са различията между тях, всички те имат една обща черта - да бъдат винаги нащрек. Това е общото в „дизайна“ им и това качество винаги ще бъде на мода, защото е най-важното. Пазете се!