Много ми тежи фактът, че не мога да отговарям на непознатите, които ми изпращат съобщения във Фейсбук. Стотици хора са отделили време и са вложили много чувство, за да ми изпратят послания, някои от които са по-дълги от статиите ми тук. За съжаление, наистина не е физически възможно да отговоря – аз също ходя на работа, имам семейство, нуждая се от време за четене, спорт, сън, знаете как е. В последните дни обаче много хора ми задават един и същ въпрос. Сега имам шанс с едно послание да отговоря на много хора. Въпросът е „Защо?“ - защо след като съм се сблъскал с много лошотия, не върша лоши неща.

По някаква причина съм проклет да помня всичко от самото начало с най-малка подробност. И в търсене на отговор на въпроса просто върнах лентата назад.

Установих следното: аз не бях добър до известен момент. Спомних си как на 3 години Любчо, който беше мой връстник и майка му работеше в кухнята на хижа „Три буки“, ме блъсна в един канал, пълен с вода от топенето на снега, а аз се добрах до брега, грабнах един камък, хукнах след него и когато той се обърна да види дали го настигам, хвърлих камъка и му пукнах челото. Много лошотия си спомних, но нишката на злото се прекъсва в един конкретен момент - когато се научих да чета...

Живеехме в хижа насред нищото. В 255 дни в годината там нямаше никого. В останалите 110 дни пък избягвах хората - особено децата. Правех изключение за възрастните хора – колкото по-възрастни, толкова по-добре. Историите им бяха интересни, отнасяха се с уважение към мен и излъчваха достойнство и достолепие. Днес знам защо – по-голямата и най-важна част от развитието им беше преминала във времена, когато човешкото достойнство е било светая светих. Не останаха много от тези хора вече, а ние правим малко, за да създадем такива условия поне за следващите поколения.

На регистратурата имаше библиотека с около 450 заглавия. Минното предприятие, чиято собственост беше хижата, имаше закупчик и шофьор на лекотоварния ЖУК, който извършваше доставките. Сигурно през социализма не е имало длъжност „Закупчик, той и шофьор“. Книгите пристигаха с гроздето и дините. Дините често бяха зелени, а гроздето кисело, но при книгите определено имаше попадения! Четенето се превърна в моята страст. То беше и моето бягство от реалността. До дванадесетата си година живеех в хижата, но след като тръгнах на училище, прекарвах и време в града, където бях клиент на библиотеката..

Днес си припомнях всичко, което съм чел като дете. Четях по около 200 страници на ден. През ръцете ми минаха хиляди заглавия. Сега, връщайки лентата назад, прехвърлих мислено всички тези книги. Установих следното – най-увлекателните романи са написани от първо лице. Това ги отличава от екранизациите, където сте страничен наблюдател и можете да се асоциирате с когото пожелаете, или пък да не се асоциирате с никого. Когато четеш роман написан в първо лице обаче, неусетно се озоваваш в обувките на автора.

Така, преди да навърша десет, вече бях направил докторска кариера с „Цитаделата“, бях видял и двете страни на монетата с „Цар Въглен“, бях обиколил света по суша, въздух и море, оцелях на самотен остров, воювах на всички фронтове в Първата и Втората световна война, в Балканската и Гражданската война в Америка. И знаете ли какво установих? Никой, абсолютно никой от авторите не измами никого, не прояви малодушие, не се възползва от силата си, за да нарани по-слаб, не извърши коварство, предателство или престъпление. Да – имаше и насилие, но само при самозащита или при защита на закона и отечеството. И измами имаше, при това гениални, но само като наказание над хора, които са си го изпросили.

Имаше едно единствено изключение: книгата „Живот, живот“ на Кирил Богословски, в която той разказва, че убил полицай по криминално-хулигански подбуди, в стил „това сега не се брои“ и „мен няма кой да ме накаже“. Дори на 15 (тогава я четох) не пожелах да се асоциирам с този човек - беше антипод на дядо.

Това е отговорът на въпроса „Защо?“. Възпитан съм със страхотните истории на стотици хора и нито един от тях не беше лош. Няма да се впускам в предположения дали тези хора са скрили или изопачили факти, или пък че само добрите хора пишат увлекателни книги, а лошите не умеят да пишат изобщо, или пък още по-лошо: пишат злобни коментари. Писането на неуместни коментари под статии с хиляди прочитания е виртуалната версия на тичането гол по стадиона по време на футболен мач.

Знам, че в този забързан свят не можете да отделяте на децата си толкова време, колкото бихте желали. Има обаче един начин да ги компенсирате: приучете ги да четат и не жалете пари за книги!