Живели много отдавна в квартал Бояна едни попове. Не били истински попове – носели бели роби и изповядвали съвсем друга религия, но съседката им - леля Малина (имената на съседите са променени) - ги наричаше така в разказите си. „Поповете“ се занимавали с търговия. Не си представяйте сергии и кантари – не си поплювали поповете, а въртели оръжейни сделки за десетки и стотици милиони, а печалби и комисиони се леели във всички посоки. Вървял им бизнесът, а чуждите разузнавателни служби можели само да констатират този факт, защото България се управлявала от комунисти и комсомолци и не си партнирали много. Комсомолците управлявали, а комунистите угаждали на „поповете“, защото алъш-веришът е светая светих и за едните, и за другите, а българската специална продукция се харчела добре по света. Не щеш ли, комсомолците се издънили, на хората им писнало и в лето 1997-мо избрали други да ги управляват. Защото другите се кълнели в служебните волги на бащите си, че са демократи.
Зарадвали се другите демокрации и решили да споделят своите притеснения с нашите нови демократи. Доверили им, че съседите на леля Малина не са никакви попове, а изчадия от ада: самият египетски доктор Ал Зауахири и компания. Неведоми са пътищата, по които това на момента станало известно на комунистите, които пък услужливо казали на „поповете“, че в името на алъш-вериша и братската дружба и по волята на всевишния е добре те да се разходят някъде, докато се уталожат страстите. Събрали си багажа поповете и, немили-недраги, напуснали България през ВИП-а на аерогарата.
Случи се така, че дни по-късно на мен ми омръзна да живея на пъпа на София и случайно разбрах, че някаква вила в Бояна се е разделила с наемателите си. Издирих телефона на собственичката, която се оказа наследница по мъж на известен комунистически род и пожелах да наема къщата. Тя на драго сърце отдаде имота за зелените ми долари, но имало един проблем: нямало кой да почисти след последните наематели. Аз не си падам мързелив и казах, че това не е проблем. Ударих една метла и парцал, а стотиците папки с търговска документация на „поповете“ пренесох и подредих прилежно в мазето, където сигурно събират мухъл и до днес. Много ще да са бързали тези „попове“. Или пък са смятали частната собственост на комунягите за музей на интернационалния, интеркултурен и интеррелигиозен алъш-вериш, където всичко ще бъде пазено надлежно до тяхното скорошно завръщане.
Съседите - леля Малина и чичо Гошо, бяха много приятни хора и всяко мое излизане на двора ми гарантираше двучасов (не)принуден разговор през оградата. Чичо Гошо седеше по цял ден в зелената дървена беседка и четеше „Дума“, а леля Малина шеташе из градината, ходеше на пазар и готвеше. Фактът, че аз говоря български и не отказвам да опитам осолената им сланина, ме правеше фаворит сред всички предишни обитатели на съседската къща и те споделяха всичко с мен. Например научих цялата история на хазяите и навиците на „поповете“, без да съм задал нито един въпрос.
Отплеснах се, а обещах да ви разкажа любовна история. Виноват!
Леля Малина и чичо Гошо имаха куче, което се казваше Боянка. Прибрали го от улицата 12 години по-рано. Боянка беше дребно четириного с къси крачета и дълга черна козина. Кръстили я на квартала си, из който тя обикаляше на воля. На всеки 6 месеца Боянка даваше поколение от десетина кученца, което пък беше най-големият проблем в живота на леля Малина и чичо Гошо. Един ден леля Малина гордо ми сподели, че най-сетне е намерила решение на проблема с Боянка – брезентови гащи!
Смях се много. Леля Малина беше решила този път да вземе нещата в свои ръце и не само беше купила брезентови гащи за Боянка, но я беше заключила в гаража, където на хляб и вода щяла да прекара любовния си период! Никога не бях чувал за брезентови гащи за куче и в следващите 24 часа не можех да престана да се усмихвам.
Опитвайки се да бъда мултифункционален, преговарях урок по кантонски, докато сканирах някакви формуляри на верандата, когато дейностите ми бяха прекъснати от вик за помощ. „Миткоооооо!“ - гласът на леля Малина ме накара да изскоча навън – помислих, че са я нападнали разбойници.
Леля Малина стоеше на улицата и наоколо не се виждаше никого. Спрях пред нея и се опитвах да разбера какво се е случило, когато тя посочи към гаражната врата. В левия долен ъгъл на дървената им гаражна врата зееше 30-сантиметрова дупка, все едно някой беше стрелял със SPAS-12 от три метра. Липсваше само бележка „I'll be back!”. Трески от вратата бяха разхвърляни навсякъде, а леля Малина сочеше към дупката и повтаряше: „Този е изял вратата!“.
Кой беше изял вратата ли? Любовникът на Боянка! Осъзнавах, че не бива да се смея, но просто нямаше как да контролирам това. Обърнах се към голото тогава поле срещу къщите и видях в далечината двете кучета. Любовникът на Боянка я беше надушил през заключената гаражна врата, след което направил дупка в дебелите чамови дъски, освободил я и изял брезентовите й гащи! За капак на всичко това той беше с един липсващ крак, което не му беше попречило ни най-малко. Помогнах на леля Малина да хване Боянка, а трикракият Ромео избяга в галоп, без оглед на недъга си.
Това куче се превърна веднага в мой фаворит и бих го осиновил на момента, ако не ми предстоеше много дълго пребиваване в Китай, заради което трябваше да се разделя дори със своите две кучета. Любовникът на Боянка ме научи, че над всяко ниво на дързост и решителност има поне още едно.
За тези, които четат само края на историите: за да ви е мирно селото, връзвайте „поповете“ и си кастрирайте кучетата ;)
