Роден съм в края на годината и когато навърших 18, вече имах близо 100 дни военна служба зад гърба си. Дори бяха минали почти два месеца от деня, в който бях положил клетва за вярност.
Военната ми служба беше свързана с непрекъснато придобиване на нови знания и умения и аз попивах всичко с огромен ентусиазъм. Животът е пълен с изненади и никой не знае кога кое умение ще се окаже нужно. Затова колкото повече, толкова повече. След завършване на 6-месечна школа за мерач на БМП-23 постъпих в парашутната рота, в която бях определен да служа година преди постъпване в армията. Комисията беше взела предвид опита ми като парашутист и изразеното от мен желание да служа в парашутно-десантна част.

В ротата ми зачислиха ново лично оръжие – АК47. Пазех го като очите си и той не ме предаваше никога. Някой от „старите“ се беше сетил, че и при предишния „собственик“ този автомат е имал славата на най-точното оръжие в ротата, затова възникна проблем – преди всяка стрелба всеки се опитваше да се направи на разсеян и да вземе моето оръжие вместо своето. Аз трябваше да връхлитам пръв в оръжейната или да проверявам наред кой е взел оръжието ми. Въпреки че винаги успявах да се добера до него преди стрелби, опитите за „разсеяност“ не спряха никога. Всеки в ротата знаеше фабричния му номер: АЕ 2716.

Поне два дни в седмицата прекарвахме на армейския стрелкови полигон. В такива дни потегляхме по тъмно от поделението, а в камиона, по средата на каросерията, стояха сандъците с боеприпаси. Всеки от нас изстрелваше по няколкостотин боеприпаса дневно и резултатите не закъсняха. Едно от условията на упражненията беше да не се възпроизвеждат единични изстрели, т.е. оръжието задължително да е на автоматичен режим. И въпреки че и в този режим мога да изстрелям единичен, това не беше разрешено. Това ме дразнеше, защото според мен вторият изстрел беше разхищение. Най-честото упражнение включваше поразяването на различни цели от различни положения: положение лежешком, на 250-300м се появяват мишени номер 7 – човешки фигури, които се движат бързо по релсов път, а аз имам 7 секунди, за да ги поразя. След това се изправям и тръгвам напред, оглеждайки се за следващи цели. При появяване на мишена номер 4 – гръдна фигура (врагът се подава от окоп) трябва да коленича и да открия стрелба от коляно, а при появяване на статична мишена номер 7 спирам и стрелям от положение прав.

Седмиците и месеците минаваха и вече не знаехме колко пъти сме изпълнявали това упражнение. Всеки от нас беше изстрелял десетки хиляди боеприпаси и беше овладял до съвършенство интуитивната стрелба, а моят АЕ 2716 жънеше популярност. Един ден вече имахме новобранци, ротният ни командир ръководеше стрелбата и ходеше с каска и флагче зад нас. Стрелковият полигон имаше три писти и от двете ми страни вървеше по един новобранец. Ротният дереше гърло при всяка тяхна грешка и ги биеше по каските с дървената дръжка на флагчето си. Всъщност за ротния ни командир боят беше най-популярната възпитателна мярка и аз бях единственият, когото той не беше ударил нито веднъж. Вървях по камънистия терен в очакване на появата на цел и усещах стъпките на ротния вдясно зад мен, когато внезапно, на около 180 метра, се появи гръдна фигура. Мишените се вдигаха плавно, за около секунда и половина. Случи се така, че началото на процеса по вдигане на мишената съвпадна с посоката на оръжието ми и аз използвах тази възможност интуитивно, без да спирам и да коленича. Във футбола се казва „гол от воле“. Проехтя двоен откос и в тази секунда се случиха няколко неща: усетих как ротният вдигна рязко флагчето, за да ми „набие канчето“ и извика „Дими......“, но едновременно с това се случи така, че първият от двата изстреляни от мен боеприпаса се оказа трасиращ и той направи една прекрасна светлинна парабола между цевта на оръжието ми и геометричния център на квадратната глава на мишената, която на този етап още не беше успяла да се изправи напълно. Ротният не успя да изговори цялото ми фамилно име, а флагчето остана вертикално в ръката му и двамата станахме свидетели как мишената падна още преди да се изправи.

Като мерач на БМП-23 също се представях отлично, но това се дължеше и на факта, че бях открил трик, който ми даваше огромна преднина пред останалите, а аз съвсем детински егоистично никога не споделих. Машината имаше сдвоени 23мм оръдеен автомат и картечница. Направляваха се с джойстик, който имаше два бутона (електроспусъци) – левия за оръдието (скорострелност 900 изстрела в минута), а десния за картечницата. В първия урок между другото ни обясниха, че лостчето с надпис „Въздух/Земя“ служи за превключване на оптиката в режим за въздушни и земни цели, „но вие няма да стреляте по въздушни цели и затова въпросното лостче трябва да бъде ВИНАГИ в положение за земни цели. Точка.“
Лостчето всъщност местеше система от лещи и в режим за земни цели зрителното поле се стесняваше до около 6 градуса. Представете си, че сте на бойното поле, врагът може да изскочи отвсякъде, а вие гледате през една тясна тръба. Резултатът - въртиш постоянно купола наляво-надясно и оставяш забелязването на целта на случайността, което пък може да отреже много от времето за реакция, а целта се появява само за 7 секунди, след което се скрива и се приема, че те е поразила. Още при първата ми стрелба оцених този недостатък и реших да надникна как изглежда светът пред мен в режим „въздушни цели“ - бинго: никакво оптично увеличение, но за сметка на това зрителното поле не е 6, а цели 90 градуса, т.е. виждах всичко. Сядайки в машината, превключвах оптиката на „въздушен“ режим и с два пръста държах лостчето в очакване на цели. В момента, в който се появеше цел, дясната ми ръка насочваше оръжията към нея, а лявата връщаше оптиката в режим „земна цел“. Така имах всичките седем секунди на разположение и докато мерачите в другите машини въртяха куполите си насам-натам, аз поразявах целите си на втората секунда, след което убивах скуката, като „обгрижвах“ и техните цели. Бях 18-19-годишен хлапак и вместо да споделя това ноу-хау с другарите си, с началството, и не на последно място с конструкторите на машината, които са написали и ръководството за експлоатация, аз трупах похвали, а когато не беше мой ред да стрелям, с ехидна усмивка наблюдавах как куполите на останалите машини танцуват туист при стрелби.
Един ден, пак имахме стрелби, при нас дойде някакъв полковник от Военната академия. Разговаряха с ротния на около 20 метра от нас, когато внезапно се чу мощният смях на нашия командир. След като се смя в продължение на половин минута, той извика името ми: „Димитров! При мен!“. Затичах се, спрях се пред двамата офицери, отдадох чест и се представих: „Ефрейтор Димитров се явява по Ваша заповед!“. През смях Чинов ми даде „Свободно“ и каза на полковника „Ето това е нашият компютър!“, след което ми заповяда да се върна в строя, който наблюдаваше стрелбата на другарите ни. Недоумявах за какво беше това представяне.
Полковникът си тръгна и в обедната почивка Чинов ми разказа причината за смеха: На предишни стрелби същият полковник се спрял да погледа и станал очевидец на следната картина: три машини изпълняват стрелби, като една от тях се откроява: поразява моментално и безпогрешно всяка показала се цел: винаги на втората секунда, винаги с откос от два куршума (единичен изстрел е забранен) и винаги прецизно, при което един от наблюдаващите войници възкликва: „Гледай, гледай какво прави Компютъра!“. Полковникът изгледал стрелбата и си тръгнал, но дни по-късно, в Академията станал разговор на тема новите български бойни машини на пехотата БМП-23 и полковникът разказал, че на някои машини стрелбата се извършва от компютър, без човешки фактор. В резултат на това стрелбата е високоефективна, с минимален разход на боеприпаси. Това според него било бъдещето на военната техника. За негов лош късмет сред присъстващите били и конструкторите на машината, които си позволили да изкажат мнение, че историята с компютъра не отговаря на обективното състояние на техниката и технологията. В крайна сметка, след приключване на официалната дискусия, тя продължила и в коридора, където двете страни се обзаложили, защото всяка вярвала в правотата си. Горкият полковник трябвало да чуе обяснението на ротния ни командир, че един от неговите войници се е сдобил с прозвището „Компютъра“ и останалите го наричат така...

В днешни дни балистичните компютри са стандартно оборудване в бойните машини. Вградени са и в оптичните прибори на всички модерни снайперови пушки. Днес компютри управляват наземни, морски и въздушни превозни средства. Аз обаче никога не бих се обзаложил в тяхна полза – предпочитам да вярвам, че винаги ще има хора, чиято преценка ще бъде по-добра.