Социалните придобивки на работното място винаги ще бъдат също толкова важна тема, колкото и темата за размера на трудовите възнаграждения. Смея да твърдя, че съм създал едни от най-атрактивните условия в това отношение: 32-часова работна седмица, два месеца платен годишен отпуск, безплатни карти за фитнес, безплатни напитки и храна в офиса – всеки може да поръча каквото и колкото пожелае от избран от него ресторант, а фирмата плаща сметката, детски надбавки от фирмата, безплатен паркинг за служителите – кеф им паркинг на 50 метра от офиса, кеф им служебен абонамент току пред входа на офиса. Не си поплюва Столична община с тези 400 лева на месец за паркомясто, но се надявам един ден всички да имаме електрически превозни средства.

И понеже „крадем“ кадри – много от колегите ми идват от други фирми, съм чувал всякакви истории за стиснати работодатели не само откъм заплати, но и откъм социални придобивки – някакви купончета за храна, или дори такива за отстъпка някъде и т.н.
Днес ще ви разкажа една куриозна история – как спечелих от предоставяне на социална придобивка. Аз всъщност печеля ежедневно и ежечасно от това под формата на лоялност и качествен труд от страна на колегите ми, но тази история заслужава по-особено внимание.

Фирмата ми има офис в България от 2002 и оттогава са и първите ми колеги. Някои от тях вече са с над 17-годишен стаж във фирмата и аз ще се радвам, ако всички се пенсионираме в ICDSoft, а после си направим клуб на пенсионера на някое екзотично място. В онази далечна година повечето колеги бяха младежи, на по 20-25 години. Повечето бяха и доста неориентирани по отношение на исканото възнаграждение. Онзи ден разказах история за ниските възнаграждения в Индия по онова време, но и тук положението не беше много по-различно. Когато запитах 20-годишен кандидат за работа относно исканото от него възнаграждение, той отговори с „Триста?“. Попитах го какво триста, а той отговори с „лева“. Стиснахме си виртуално ръцете (бях в Хонг Конг) на триста долара (над 600 лева тогава), но още преди да е изтекъл първият месец, аз увеличих заплатата му на 500 долара. Днес същият колега получава 9000 лева брутно възнагражение + 600 лева детски, да са живи и здрави трите му дечица, пък дано скоро да черпи за четвърто. Хора, такава демографска криза не се бори лесно.

По същото онова време аз се чудех с какво още да зарадвам, а и да задържа, колегите, и ми хрумна следното – всеки, който направи 12 месеца стаж във фирмата, получаваше служебен автомобил за лично ползване. Всеки колега си избираше марка и модел за около 30 000 лева, а никъде освен в талона не пишеше, че този автомобил е на ICDSoft. На по-късен етап заведох всички колеги със служебни автомобили при нотариус и направих масово дарение на МПС-та. Но преди да се случи това, имахме следния случай – един колега отказа автомобил. Той нямаше свидетелство за правоуправление, нямаше дори намерение да притежава такова и каза, че неговият начин на живот не предполага притежаването и употребата на лично МПС. Познавам добре всичките си колеги и знаейки, че той живее под наем, реших да заменя тази социална придобивка с друга – да закупя един апартамент и да му го предоставя за ползване вместо МПС.

Свързах се с една агенция за недвижими имоти, обясних какво търся и те започнаха да ме водят на огледи. Не си падам по компромисите и след десетина огледа харесах един чудесен апартамент в нова сграда, последен етаж, над площад „Журналист“, срещу парка. Когато на следващия ден заведох Петър (името е променено) да види и той апартамента, за изненада на мен и на брокерката той огледа с кисела физиономия имота и каза, че не му харесва... Трябваше да продължим с огледите и след като тази случка се повтори още два пъти, а аз бях загубил дни в огледи – мое време и времето на служителите на агенцията за имоти, казах: „Петре, това е брокерката, запознайте се и нека сега ти да ходиш по огледи, а когато харесаш нещо, аз ще дойда да го одобря.“. Така и стана, и когато ми се обадиха, че Петър си е харесал апартамент в Лозенец, аз отидох да видя какво си е харесал.

Останах потресен – сграда от 93-та, най-некачественото строителство, което можете да си представите, апартамент на партерен етаж, холът гледа към сива фасада на 4 метра от прозорците, единствено от спалнята има някаква гледка към двор на детска градина. В този момент на двора нямаше никого, но предупредих Петър, че когато се върне от нощна смяна и иска да спи, в този двор ще играят и лудуват 50-60 дечица...

Той обаче беше убеден, че това е идеалното жилище за него. Не ми се губеше повече време и купих имота. Имотът представляваше обзаведен двустаен апартамент от 80 м2, с гараж. Сумата беше 45 000 евро – нормална цена за лятото на 2003.

Случи се така обаче, че след няколко години трябваше да се разделим с Петър и той не беше вече служител на фирмата ми. Апартаменът остана празен и аз реших да се отърва от него. Междувременно обаче цените на имотите се бяха повишили. Сигурно знаете за 11-годишната цикличност в цените на имотите. Така е в световен мащаб вече близо 100 години. Аз я използвам рационално – купих си жилище за 135 000 евро през 2004 (аз живеех под наем, когато купих апартамент за колегата Петър) и го продадох за 440 000 евро през 2008. По-късно си купих три апартамента, а сега продавам излишните...

Не е лесно да се отървеш от такъв ужасен имот и трябваше да изчакам поредния пик на цените.

Продадох имота за 119 000 евро. Оказа се, че печалбата от 74 000 евро надвишава разходите за заплата на Петър за няколкото години, в които той работи за фирмата ми.

Наемаш служител, осигуряваш му жилище, плащаш му добра заплата, той работи добре, а накрая излиза, че реално неговият труд ти е струвал нула лева. Защото в уравнението, в точния момент, си вкарал и един апартамент като социална придобивка.

Уважаеми колеги работодатели, социалните придобивки не са пари, хвърлени на вятъра. Те са били и винаги ще бъдат много добра инвестиция. А този случай споделих специално за тези, които искат крещящи примери.