Денят беше първи април 1988 година и по план ротата трябваше да замине на парашутен лагер край Кондофрей. За целта трябваше да се транспортира не само личният състав, но и огромен обем оборудване – войнишки палатки, офицерски палатки, легла за офицерите и старшините, печки, кюнци и шкафчета за началството, огромна палатка, която ще служи за артелна (склад за храна), хранителни продукти, дърва за отопление и готвене, полева кухня, брезентови платнища за скатаване на парашути, както и самите парашути.

Оказа се, че са ни отпуснали само един камион, което вбеси ротния ни командир – кое по-напред да качим в камиона? Наложи се личният състав да потегли с обществен транспорт. Времето беше хладно и през нощта беше навалял тънък снежец, а ротата, в пълен състав и снаряжение, напусна поделението под строй и се отправи към най-близката железопътна гара, където се качихме на пътнически влак до Радомир, а там с марш изминахме краткото разстояние между железопътата гара и автогарата. За пехотата всяко разстояние е кратко. Всяхме смут на автогарата, защото автобусната линия за Кондофрей имаше предостатъчно цивилни пътници, а ние бяхме 80. Наложи се да пуснат още един автобус, но и така блъсканицата беше огромна. По това време аз бях лекокартечар и личното ми оръжие не беше най-подходящият ръчен багаж за пътуване в претъпкан автобус.

Пристигнахме в Кондофрей и се отправихме пеш към летището. Въпреки че военното летище беше с огромна площ и в комплекса имаше богат сграден фонд, включително и спални помещения, кухня и столова, за нас беше отредено място извън оградата му, в полето. Трябваше да построим палатков лагер – първо палатките и трапезарията за началството, артелната, палатката за парашутното оборудване, а най-накрая, вече по тъмно, и войнишките палатки. Някъде към полунощ всичко беше готово и лагерът започна да функционира.

Началството имаше на разположение една джипка УАЗ и далеч от строгите порядки в Девета Танкова Бригада, към която нашата рота беше придатък, те започнаха да се възползват от този транспорт, заминаваха някъде към 16:00 и се връщаха в малките часове на нощта подпийнали. Войска без командване и контрол е особена форма на самоуправление и нашият готвач Йоско (редник Йосифов) се видя в голямо чудо още в първия ден – всеки нахълтваше в артелната и се самообслужваше както намери за добре, а по-придирчивите дори започнаха да си готвят сами кой каквото му душа пожелае. Йоско напразно ни приканваше да спазваме порядките и да не влизаме в артелната, но кой ти слуша... Беше безпредметно той да готви вечеря, защото всички се бяха нахранили още по светло.

В първата нощ ми се падна да пазя лагера от 3:30 до 5:30 часа и когато началниците се прибраха в 4:30, аз бях на пост. Ротният ме попита дали е имало някакви произшествия и аз отговорих уставно, че съвсем не е имало произшествия. Отправиха се към палатките си, но старшина Ф. беше прекалил с алкохола и имаше нужда от подкрепа. Заведох го до палатката му, помогнах му да уцели леглото си, получих разрешение да напусна и вече патрулирах в другия край на лагера, когато старшината с хълцащ и фалцетен глас започна да подвиква: „Караулният! Караулният...“. Отправих се към палатката му, влетях вътре и видях следната гледка – той, загубил търпение, и решил да привлече вниманието ми по следния начин. Беше извадил личното си оръжие, пистолет Макаров, явно вече беше заредил, беше насочил оръжието си към тавана на палатката, който беше провиснал застрашително от събралата се вода от проливния дъжд навън, и преди да успея да го спра, възпроизведе изстрел....

Студен душ се изля над главата на пияния старшина, а той, хълцайки и мигайки на парцали, се държеше като новородено, което току-що е поело първи глътки въздух и още не може да разбере къде се е озовало. Взех оръжието от омекналата му длан, отворих чекмеджето и с бързи движения свалих пълнителя и извадих патрона от цевта, затворих ги и се заех да му помагам. Оправих тавана на палатката, иззух му обувките, метнах краката му върху прогизналия дюшек, завих го, загасих газената лампа и излязох, без да искам разрешение.

Странно, но никой от останалите не излезе да пита защо се стреля, а аз продължих да охранявам лагера.

На следващия ден пристигна заповед всички стари войници да бъдат предислоцирани за бригада в Козлодуй и те отпътуваха със специално изпратен за тях камион. Така останахме само 40 човека. Единственият стар войник, който не замина за Козлодуй, беше Йоско.

Началството се будеше късно, някъде към десет, десет и нещо, с махмурлук и глад.
Ротният командир беше много противоречива личност – той имаше изключителната дарба да превръща сган от хлапаци в непобедима машина, но беше чревоугодник и можеше да отрови живота на всекиго за минути. Сядаше в трапезарията и се провикваше: „Йоооооскооооооооо!“, а Йоско, поставил специално за целта и по изрично указание на ротния снежнобяла престилка, препускаше откъм полевата кухня. Нямахме баня в този лагер и лицето на Йоско беше така опушено от кухнята, че той приличаше на чернокож, а с тази снежнобяла престилка и сервилното поведение към старши лейтенанта напомняше на екзотичен лакей от колониално време.

Ротният започваше с поръчката: „Искаааамм..... три.... не – четири яйца на очи, ама в средата да са сурови, и леко, ама мнооого леко червен пиперец, не – първо направи запръжка с червен пипер и после да капнеш по малко върху жълтъците..... И шунка, около 4, не – 3 милиметра резенчета, леко запечена. Филийките препечени, до сребристо, ама да не ги изгориш, ей! И чай.... не, по-добре мляко! Или знаеш ли какво, нали има кисело зеле? Я налей зелев сок! (държи се за главата). Хайде бързо, още ли си тук???!!!“

Йоско се затича към кухнята, измине половината разстояние, вече е свалил и сгънал престилката, когато прозвучи: „Йоскооооо! Остави!“. Връща се Йоско запъхтян, оправя си престилката, а ротният започва: „Знаеш ли какво, нека яйцата да са пет! И повече шунка донеси“.

Ние бяхме свикнали и това просто преминаваше покрай ушите ни, докато един ден се случи следното. След като Йоско беше получил окончателната поръчка, той се върна и с опечалена физиономия докладва, че няма кренвирши. Ротният не показа почти никакво раздразнение, като изключим двете псувни, и след пет минути уточнения беше формулирал нова поръчка с най-малки подробности. Беше грейнало пролетно слънчице и ние, голи до кръста, скатавахме парашути върху брезентовите платнища, разпънати на поляната. Наближаваше обяд и изпитвахме глад, а рецептите на ротния, диктувани на висок глас, нямаше как да останат незабелязани и ни караха да преглъщаме. Йоско се затича отново към кухнята, но след малко се върна пак и с още по-опечалена физиономия информира началника, че и яйцата свършили...

Последваха нови указания, а Йоско тичаше до кухнята и обратно и се оказваше, че няма и мляко, няма хляб. Никой вече не скатаваше парашути – бяхме замръзнали върху парашутите и предусещахме, че е на път да се разрази буря.

Накрая, ротният, уморен от диктуване на поръчки, само промълви: „Донеси каквото има!“

40 погледа бяха вперени в Йоско, който идваше насам с нещо в ръка. Беше буркан с компот от череши, а Йоско вървеше с неуверени крачки и се опитваше да лъсне буркана до блясък. Застана пред ротния, държейки буркана с две ръце, и промълви плахо: „Остана само това...“

Ротният побесня. 40 човека за седем дни сме изконсумирали продуктите за 80 човека, които по разчет трябвало да стигнат за десет дни... Беше 8-ми април, петък, а следващата доставка на храна трябвало да пристигне в понеделник. Каза ни, че не го интересува какво ще ядем до понеделник. Началниците се фръцнаха, качиха се на джипа и не ги видяхме до понеделник. А вечерта цялата рота без разрешение отиде да се храни в кръчмата в Кондофрей. В кръчмата не бяха готови за такъв бум в продажбите на кебапчета и бира и скоро нямаше нито от едното, нито от другото.

На следващия ден много от хората вече нямаха пари, а тези, които имаха, дадоха в заем на другарите си и пак се хранихме в кръчмата както на обяд, така и на вечеря. Но в неделя наистина нямахме нито стотинка и селцето Кондофрей изглеждаше по следния начин – в един двор двама войници окопаваха градината, в друг двор други войници изнасяха тор от обора, в трети двор боядисваха оградата и т.н. В крайна сметка дворовете на селцето светнаха, а всички войници бяха нахранени.

Тази история ме научи, че липсата на контрол и самоконтрол води до неприятни резултати. Днес мога само да гадая как изглежда Държавният ни резерв след толкова години „демокрация“. Вероятно, ако правителствата ни не емитираха още и още дълг, там сега щеше да има само... един буркан компот.