Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Опитвам се да бъда умерен и ...

Dimitar Dimitrov 22/11/2019 16:48:03
Опитвам се да бъда умерен и да не споделям крайни мнения и възгледи, но по отношение на лова и ловците не ми се получава, ама никак. Ловците, които прииждат в Еремия, оставят след себе си всякакви боклуци – гилзи, бутилки, кутии от цигари и какво ли не, а аз обикалям след тях да им събирам сметта. Преди да построя къща там, баба ми се оплакваше често, че ловците ѝ обирали градината. Без да имам лични наблюдения, това твърдение ми изглеждаше невярно и я питах дали е сигурна, да не би една друга категория хора да са дошли и да са окрали зарзавата – веднъж реших да я навестя през седмицата и заварих следната гледка – пред къщата на баба спряла някаква зелена лада с видинска регистрация. Къде е Кюстендил, къде е Видин? Двама колоритни български граждани, влезли в двора на баба, мъкнеха към ладата нейния стар метален котел, а баба и съседката в своята безпомощност кълняха двамата... Там отдавна не е останал нито един жив дядо, имаше само баби. И онези се възползвали от демографията в делнични дни.

Направо ми падна пердето, когато видях тази сцена. Те скочиха в ладата и подкараха, а аз смених колите – там държах един стар ръждив джип за офроуд, бързо настигнах ладичката и тя ускоряваше многократно от 30 до 90 в рамките на една секунда, докато не стана на поничка. Нито аз, нито те се оплакаха в полицията, но след този случай там не се чу да са идвали гастролиращи събирачи на метали или на каквото и да било, затова твърдението на баба, че точно ловците й обирали градината, колкото и да беше невероятно, изглеждаше някак логично при липсата на други посетители на това затънтено село.

Баба почина на 93 през юни 2010, но нейните домати и чушки продължаваха да зреят. В една събота бях там и поглеждайки към градината на хълма, забелязах следната гледка – цяла ловна дружинка, 12 индивида, всеки с пушка през рамо, влезли в градината, пълнеха джобовете на елеците със зарзават. Пак ми падна пердето - баба е била права, за миг се поколебах какво да грабна – личното си оръжие или видеокамерата. Взех и двете и с включена камера и спазвайки правилата за скрито носене на лично оръжие, влязох в градината и на висок глас поздравих крадците:

- Добър ден! Не знам дали си давате сметка, но в момента извършвате въоръжен грабеж!

Те гледаха като наакани, с всичките тези чушки и краставици, стърчащи от безбройните джобове на ловните им елеци, и само намериха сили да попитат: „Как така въоръжен грабеж?“

Обясних им, че са влезли в чужд имот без разрешение, крадат и са въоръжени. И очевидно ме заплашват с оръжие като носят пушките си изложени на показ.

В този момент усетих, че някой идва към мен в гръб. Беше охраната на обекта, пенсиониран армейски офицер. Той забелязал нарушителите едва след като ме видял да тичам към градината. Дойде до мен и каза:

- Господин Димитров, един от тези хора е кмет на Х. а двама са прокурори...

Този факт ме вбеси. Значи в подобието на организираната престъпна група, която в момента извършва въоръжен грабеж в имота ми, има хора, които са изучавали право, и чиято работа е да настояват съдиите да вкарват в затвора хорица, които са откраднали хляб от магазина, за да нахранят децата си, но които са си позволили лукса да влизат с пушка на рамо в чужд имот по пладне и да крадат краставици?

Един от ловците наруши тягостното мълчание с думите: „Митко, недей така, ние те познаваме, не сме чужди хора...“

Аз обаче не познавам никой от тях. Не се сетих никъде в Наказателния кодекс да пише, че познаването на жертвата оправдава кражбата и тази пледоария само наля масло в огъня. Представих им хипотезата, че съм оставил 12 трупа на непознати въоръжени хора в имота си, след което звъня на 112 и информирам за инцидента. Всъщност погрешни враждебни действия от тяхна страна биха довели точно до тази развръзка, а прокуратурата и съдът не биха намерили и грам причина да ме обвинят в какъвто и да било грях...

Представих им и другата хипотеза – да ги задържа на местопрестъплението, да повикам полиция и да входирам жалба. И пак прокуратурата и съдът биха се видели в чудо – никъде в НК не пише, че ако предметът на кражбата са десет кила зеленчук, влизането на 12 въоръжени мъже в чужд имот не представлява престъпно деяние...

В крайна сметка ги съжалих - лекцията им беше достатъчно наказание. След това смених тона и им казах, че ако бяха се представили, и бяха попитали дали може да си наберат малко зеленчуци, нямаше да им откажа. И те разбраха колко важно е да бъдем вежливи и да спазваме етикета.

За съжаление, тази лекция нямаше кой знае какъв ефект. Тези хора продължиха да вършат всевъзможни глупости – замърсяват, не спазват забраната за вадене на оръжие на по-малко от 200 метра от населено място, упражняват се в стрелба и прострелват новите ми оградни колове, а един проектил „цъфна“ дори на фасадата на къщата ми... Когато пък решат, че някое тяхно ловно куче не им върши работа, го разстрелват от упор по време на ловен излет и след това ми се налага да погребвам клетите същества...

И за да стане ясно защо имам крайно мнение по отношение на ловците, ще разкажа за първото ми впечатление от тези хора. Бях на 11 и живеех с баща ми в хижа в планината. През моето детство майка ми прекарваше повечето от времето в болници. Тя, както и нейната майка, „умират“ всеки ден и това е техният начин да получават внимание от околните. Боледуват от всевъзможни „болести“, но иначе онази баба доживя до близо 100, а майка ми вероятно ще я надживее.

Та живеех аз с баща си в хижата и един ден там дойде някакъв големец. Беше пролет и там нямаше никакви други гости. Изобщо не е било ловен сезон, но за държавен мъж, така определяше той себе си, правилата не важаха. Той директно ми заяви, че на следващата сутрин ТРЯБВА да го водя на лов, понеже познавам района. Беше отседнал в четвърта стая на първия етаж и се разбрахме аз да спя в трета и сутринта той да ме събуди и да тръгнем.

Денят си личи по заранта. Събудих се от силен гърмеж, светнах лампата и се оказа, че в стаята се стеле пушилка, а на стената над леглото ми зее огромна дупка. Големецът станал и започнал да приготвя двуцевката си за лов, но нещо се объркало и сега виждах анатомията на една тухла „четворка“, а зад нея надничаше държавният мъж... Добро утро!

Беше 5 сутринта, закусихме и тръгнахме. Той ме питаше дали в района имало сърни и глигани. Беше безпредметно да му обяснявам колко се радвам всеки път, когато видя диви животни, каква тръпка беше да успея да видя двете малки на риса, който живееше само на два километра от хижата... Затова го поведох към място, на което имаше минимален шанс да види дивеч – то изглеждаше диво, но шосето бе доста близо, щях да го водя по криволичещ маршрут и той нямаше да има идея къде е...

Отне ни страшно много време да стигнем, защото той определено не се беше грижил за физическата си форма в последните петилетки и се беше обрекъл да мъкне със себе си последствията от безброй разточителни банкети за държавни мъже.

Вече се развиделяваше, а ние вървяхме по някогашен коларски път, който следваше релефа като изолиния на топографска карта. Изведнъж ловецът се спря, хвана се за корема и заяви, че трябва да ходи по голяма нужда. Положи пушката върху шумата до себе си, извади пистолета си от кобура и ми го подаде със заръката да го държа и започна да се разгащва. Аз се отдалечих и се обърнах с гръб към него. След известно време забелязах, че стадо глигани е застанало на горния път, на около 100 метра над нас, и няколко екземпляра надничаха надолу, сякаш бяха любопитни какво е това странно „ръмжене“ там...

Надявах се той да не ги забележи и започнах да ги гледам втренчено с надеждата това да ги изплаши, но те реагираха странно и цялото стадо се затича надолу по стръмното, право към него. Държавният мъж скочи, успя да вдигне само огромните си бели гащи, грабна пушката, прицели се и нетърпеливо изстреля и двете бренекета, докато глиганите бяха все още на 70 метра над нас... Очевидно не уцели нищо и започна да се опитва да зареди нови боеприпаси. Молех се да не успее и със злорада усмивка наблюдавах как ръката му трепери и не може да уцели цевта, за да постави патрон. През това време стадото като кален порой пресичаше пътя само на 5-10 метра от ловеца, а едно бебе глиганче се спря, отиде при него, подуши ботушите и цевта на пушката му, но осъзна, че е останало само и се затича да настигне майка си...

Когато той най-сетне зареди, от глиганите нямаше и следа. Очевидно държавните мъже не обичат, когато нещо не стане както са искали, и той започна да се ядосва и да търси виновник за фиаското. Започна да ми крещи защо не съм стрелял... Припомних му, че съм на 11 и че той само ме помоли да му държа пистолета, като му спестих разсъжденията си, че е наивно да се стреля с Макаров по глиган, защото усещах, че държавни мъже от неговия ранг не толерират чуждо мнение.

Върнах му пистолета и получих команда да преследваме глиганите надолу. Той имаше проблем дори с придвижването по равен терен, но някак събра ентусиазъм и започна да се държи малко по-мъжки. Е, не чак като 11-годишен мъж, но да речем като 4-годишен. Глиганите бяха легнали в едно дере и си почиваха, когато два неточни последователни изстрела ги стреснаха и по-голямата част от тях побягнаха надолу, но една огромна свиня-майка се затича право към нас. За секунди се озовах високо в клоните на едно дърво, но държавният мъж нямаше тази възможност и успя да стигне само на метър над земята. Глиганът дойде, захапа единия му ботуш и го изхлузи, след което изля гнева си върху ботуша. След което забеляза пушката, захвърлена върху шумата, и започна нервно да рови около нея и да пухти. В един момент глиганката вдигна глава и пушката се оказа висяща на врата й – ровела е точно в периметъра на ремъка на оръжието. Това явно я стресна и тя побягна като стрела.

В този момент се чуха изстрели от пистолет – бам, бам, бам, бам, бам, бам, бам, бам, но беше късно. Свинята беше избягала с пушката. Направо ми омекнаха ръцете от смях и с труд се задържах върху дървото. Беше ужасно трудно да сдържам смеха си. Слязох от дървото и получих команда да преследвам глигана с пушката.

Намерих оръжието след около 500 метра в едни храсти. Но видът му ме накара да избухна в още по-силен смях. Силното животно е тичало с огромна скорост сред гъстите храсти и в един момент е преминало между две близки дръвчета и пушката е застанала напряко между тях. В резултат цевта беше изкривена, а ремъкът се беше скъсал.... Седнах на земята, закрих лицето си с длани и ми беше нужно много време, докато успея да си придам сериозен вид, а през това време чувах как държавният мъж ме вика и пита дали го чувам...

Затова не мога да гледам сериозно на хората, практикуващи това „хоби“. Когато чуя думите „лов“ или „ловец“, в съзнанието ми нахлува импринтинг от първия ловен излет, на който бях поканен.

Грешна тактика е да се опитваме да променим отношението на ловците към дивите животни. Мнозина от тях са нарцистични натури, които се интересуват само от себе си и си мислят, че изглеждат героично, позирайки с ловно снаряжение и убито животно. Трябва по-често да казваме на тези хора колко абсурдно и нелепо всъщност изглеждат. Този подход има по-голям шанс за успех.