В този офис сме от 2003 година. Половината от колегите ми работят в него още от онези далечни времена, а мнозина си закупиха и жилища в района. Преди години предложих да се преместим в нова, модерна сграда, но за моя изненада колегите заявиха, че в този офис им е добре. Без гледка, с ниски тавани, по които има жълти петна от лошата хидроизолация на терасите над офиса... Но щом моят отбор го предпочита, така да бъде!

В един неделен летен ден на 2017 година се върнах от почивка и отскочих до офиса, за да видя какво става - работим на непрекъснат режим и там винаги има хора. Приближавайки, се изненадах от гледката – десетина скъпи возила със запомнящи се регистрационни номера бяха паркирали по безобразен начин, блокирайки тротоарите, а дузина яки момчета с чантички през рамо охраняваха периметъра. Имаше разположена охрана и на всички кръстовища в радиус 200 метра. В първия момент помислих, че площадчето пред офиса е снимачна площадка на нова поредица „Под прикритие“, но всички „актьори“ бяха непознати, а никъде не се виждаше снимачен екип.

Влязох в офиса и попитах колегите какво се случва отвън, какви са тези въоръжени и всичките тези скъпи возила. Отговориха ми, че някакви нови хора са наели заведението под офиса ни и то се е превърнало в нещо като техен клуб. Излязох на балкона над кафенето и започнах да разглеждам новите съседи. Значи това отдолу е новото „Мираж“? Ама откъде изпълзя всичкото това през 2017? Не затворихме ли отдавна тази страница? Вече се свечеряваше и един скучаещ юнак извади пистолет с лазерен прицел, включи прицела и започна да си играе, насочвайки го насам-натам. В центъра на София! В този момент иззвъня мобилен телефон и беше дадена команда, че ТОЙ пристига след малко. Всички скочиха на крака и бяха нащрек. След минута се появи кавалкада от два черни автомобила и бяла лимузина в средата - милион левове на колела, а гардовете я наобиколиха и от колата слезе някакво момче, на около 30. Не, това определено не беше новото „Мираж“, защото на челото на ВИП персоната беше написано, че не притежава качествата да е шеф на тези хора. Очевидно им беше просто клиент. И бях готов да се обзаложа, че някой друг плаща за неговата охрана.

На следващата сутрин нямаше и следа от неделната сцена – на малката столична улица цареше спокойствие. Привечер обаче пак започнаха да прииждат лъскави лимузини и охранители. Имах много работа и останах до късно. Тръгнах си към 22 часа, но един от лъскавите джипове беше блокирал гаража ми. Отидох в кафенето да търся разсеяния шофьор, когато станах свидетел на следното: ВИП персоната беше обявила, че ще напуска кафенето, настана суетня, лимузината и два ескортиращи автомобила бяха изведени на позиция за изтеглянето й от района, блокирайки еднопосочната улица, а зад тях се формираше дълга опашка от чакащи автомобили, но онзи още не си беше допил напитката. Аз също трябваше да чакам, за да ми отблокират гаража. Светът в радиус от 100 метра беше затаил дъх и чакаше онзи да си допие...

На следващата сутрин поръчах 20 броя видеокамери с висока резолюция, както и записващо устройство. И започна монтаж на камерите. Камери бяха окичени по трите фасади на сградата, камери висяха над двора на кафенето, камери покриваха и препокриваха всеки квадратен сантиметър от района, а аз до късно вечерта настройвах всичко. Надявах се камерите да им създадат дискомфорт и да си търсят друга бърлога, но на тези не им пукаше.

След седмица отидох в районното управление и поисках среща, на която изразих безпокойствието си от променената обстановка в квартала. Не било незаконно човек да има 15 човека охрана. За блокирането на улицата и играта с огнестрелно оръжие щели да проверят. Дадох им достъп до нашата система за видеонаблюдение – в комфорта на кабинетите си можеха да се логнат и да гледат какво се случва на нашата улица, както и да разглеждат записи. Обясних им, че могат да разчитат на пълната ми подкрепа, стига да направят така, че онези да не размахват оръжия и да не блокират улицата с цирковете си. Благодариха ми и си тръгнах.

Нищо обаче не се промени, а дните и седмиците се нижеха. Полицаите не се логнаха никога с техния акаунт и стана ясно, че не им пука за обстановката на нашата улица. Тогава се заех да търся алтернативно решение. Първо трябваше да се осведомя какви са тези и за какво се борят.

ВИП персоната била отроче на някоя си Страдална Бисмутова, която преди време някак получила пълен монопол над вноса на лекарства за онкоболни, продавала ги на четворни цени и се нагрухала с мангизи – близо милиард левове. Докато ние сме отделяли от залъците си за лечение на онкоболни. Все още събирах информация за Страдална, когато на сцената се появи още една ВИП персона, със същите маниери и табиети. Бащата на тази персона пък правел далавери с акцизи. Още един милиард левове. И още 15 охранители. И чалга купони до зори.

Оправните родители се притеснявали за сигурността на отрочетата си и им наели по един взвод охрана. Ако аз бях охранител и трябваше да съм бавачка на тези лигльовци на ненормирано работно време и вероятно ненормално заплащане, едва ли щях да харесвам работата си. Дори започнах да симпатизирам на тези хора. Дано да са убедили Страдална да им плаща добре, защото Страдална трябва да си плати, а все отнякъде трябва да започне.

Ходех на работа, а гледката пред офиса ми вадеше очите и ми припомняше, че преходът не е приключил и пак сме там, където бяхме през 1993 година. Един ден получих телефонно обаждане от непознат номер. Господинът се представи – следовател от Следствената служба и попита кога мога да го посетя в службата. Имали нужда от моето съдействие. Казах, че мога да тръгна веднага, но работното му време приключвало след половин час и се разбрахме за следващия ден.

Следствието се намира в "Младост" и аз бях там в уречения час. Оказа се, че клиент, който е закупил техника от нас, е направил крупна измама с европейски средства. Фирмата му купила техниката за 120 000 лева, след което я продала за 300 000 на другата му фирма и взела 240 000 лева субсидия за тази техника! А точно предния ден този клиент ме помоли за среща и имаше странна молба. Аз да му направя фактура за 300 000 лева със задна дата отпреди три години. Това беше абсурдно, невъзможно, та нали онази календарна година е минала отдавна, приключена е счетоводно и всички данъци са платени, как ще преправим документ? Бях го попитал защо му е нужно това, а той ме беше излъгал, че решил да продаде техниката и искал да покаже на купувача колко скъпа техника му продава, т.е. да вдигне цената... Сиреч ме излъга, че иска да приложи безобиден пазарен трик, и не ми каза, че иска да се изплъзне на Закона и иска да въвлече и мен в това.

Много се ядосах. Разказах на следователя цялата история, а той ме попита дали бих написал това в показанията си. Разбира се! Предупреди ме, че тези хора са много влиятелни и вероятно отмъстителни, че сигурно ще се опитат да ме убедят да оттегля показанията си. Аз реагирах с усмивка и го успокоих, че няма да им се получи. Поговорихме си за живота ни в държавата и се разделихме.

Шофирах към офиса и си мислех колко скапано е мястото и времето, в което живеем, и се чудех как е възможно да има толкова много наглеци в България.

Паркирах пред офиса, но и там не ме чакаха розови новини. Наоколо имаше паркирани полицейски автомобили. Най-сетне и на нашата улица да изгрее патрулка от месеци насам, а в кафенето имаше някаква суматоха. Попитах в офиса какво се случва навън, и ми обясниха, че отрочето на Страдална е купонясвало цяла нощ, а по пладне е стреляло по прозорците на отсрещната кооперация в състояние на делириум, а след това е дошла и полиция. Излязох на улицата и отидох пред кафенето. Там разпознах хора от полицията, с които бях споделял притесненията си от новите „съседи“. Нямаше да е конструктивно да ги посрещна с „Нали ви казвах“ и само попитах дали мога да им бъда от полза. С видеозаписи или друго. Попитаха ме дали съм съгласен да бъда поемно лице. Поемните лица са свидетели, които присъстват при събирането на доказателства, и така се гарантира, че няма да има полицейски произвол.

Веднага приех поканата – поемните лица гарантират и че полицията няма да замете доказателствата, а тези определено знаеха колко състоятелна е Страдална.

Поканиха ме в кафенето. Вътре заварих мизерия – купища празни бутилки от марков алкохол, смрад на пури и ганджа, и някакви изтормозени от купонясване хора. Представих личната си карта, снеха ми данните и служителите от лабораторията започнаха да вземат натривки от присъстващите. Да съм се подписвал на протоколите от всяка натривка. Поисках да ми показват личната карта на всеки натрит и да му виждам физиономията, което подразни както полицаите, така и натритите. Но как ще сложа подписа си на протокол, без да съм сигурен, че са натрили ръчичките на правилната муцуна? Нали така после няма да могат да натрият муцуната на палавите ръчички с пистолета...

Вече всички съжаляваха, че са ме поканили, но вземането на натривки течеше, когато забелязах, че един от купонджиите ме гледа лошо и пусна неподходящ коментар. Кипнах! Развиках им се. Какво си мислят, да не сме в 93-та, че да се държат така... Я да се засрамят! Полицаите ме помолиха да запазя приличие и млъкнах, но в този момент чух зад гърба си рязък звук от смачкване на хартиен лист. Обърнах се и се вторачих в хартиената топка, която стоеше в ръцете на служителя, а той я разгъна, пооправи листа и изтърси: „Аз пък кво направих, нещо се обърках...“. Беше протоколът на синчето на Страдална Бисмутова. Поставиха смачкания лист в полиетиленов плик заедно с пробата и го запечатаха. Вероятно щяха да оправят нещата в службата – аз няма как да проверя дали автентичният ми подпис стои върху официалния протокол.

Заведението отдолу затвори временно и настана спокойствие, но моя колежка в офиса, чието бюро е точно над кафенето, и е преживяла стрес при стрелбата, често ме питаше дали знам как върви разследването и дали тези няма да се върнат пак. Беше развила страхова невроза. Значи ние работим, вкарваме валута в тази държава, плащаме данъци, но държавата позволява на всякакви да се разпищолват пред офиса ни и да ми плашат колегите. Е, няма да стане!

Тук ще спестя подробностите, но на част от онези вече не им е до купони и освободиха кафенето, а заведението беше наето от нормални хора, които произвеждат най-вкусните торти в София.

Един ден получих SMS от полицейски служител, с когото си бяхме разменили телефонните номера покрай онзи случай. Неговото съобщение ме предупреждаваше за... полицейска акция! С подробности! Очевидно съобщението не беше за мен, но намерих хора в отдел "Вътрешна сигурност" на МВР, които си свършиха съвестно работата и месеци по-късно срещу него бяха събрали достатъчно доказателства за купища грехове.

Колкото до Страдална, стотиците като нея и техните покровители и слуги – много лоша карма са натрупали тези хора и нищо добро не ги чака.