Днес ще ви разкажа за данъците. И защо не бива да пипаме плоския данък. Защо аз ли? Не съм икономист, но съм извървял всички стъпала на социалната стълбица – случвало ми се е да нямам какво да ям. И какви ти данъци да плащам тогава, но ми се е случвало да декларирам два милиона лева годишни доходи. И знам как се чувстват и едните, и другите. Защото, ако не знаеш какво му е на някого, трудно можеш да вземеш решение от негово име.

Но първо ще ви разкажа една история:

Нашата тайфа се състоеше от седем деца на еднаква възраст. Живеехме в панелка на края на града, посещавахме едно и също училище и даже бяхме в една паралелка. Бяхме отличници и не правехме никакви бели, а другите страняха от нас и ни наричаха зубъри. Затова си играехме отделно. Бяхме си направили скривалище в клоните на едно дърво в гората над блока и се събирахме в него. Там играехме на шах, филми, градове, разказвахме си кой какво интересно е прочел, спорехме на всякакви теми или просто си пишехме домашните за следващия ден.

Неусетно пораснахме, всеки избра университет и временно пътищата ни се разделиха, но след пет години се върнахме в родния си град и пак бяхме съседи. Намерихме си работа и вече се събирахме по-рядко. Всеки търсеше своя път в живота и някак нещата се наредиха – първо Петър и Ники още в университета направили софтуер, който се продавал добре и бизнесът им потръгна. После Станимир, който завърши психология, направи някакъв известен сайт и започна да издава книги за мотивацията и успеха, които хората четяха на един дъх, а после започна да ги издава и на други езици и нещата му се получиха. Яна завърши фармация, после се запиля по света покрай някакви специализации, работеше в престижен институт някъде в Швейцария, а после убеди швейцарците да построят фармацевтичен завод в нашия град и се върна, за да го управлява. Аз се увличах по ракетомоделизъм, още в училище изобретих нова концепция за ракетна система за борба с градушките, после започнах с гаражна работилница за ракетни системи за драг рейсинг, а в днешно време фирмата ми изпълнява поръчки за военната промишленост.
Борис завърши медицина, работи две години в местната болница, но след това замина за Германия и сега има собствена клиника там, а Валери започна работа в съда, но след това замина за САЩ и сега има успешна адвокатска фирма в Ню Йорк.

Останалите петима продължаваме да живеем в същия стар блок. Сега родителите на Яна живеят в къщата й в Лозана, Станимир остана тук, за да се грижи за майка си, а родителите на останалите отидоха да живеят на село. Всичко в нашата панелка си е постарому, като изключим проблемите с етажната собственост.

Едно време нашите родители събираха по два лева на месец за входа – за асансьор и стълбищно осветление, редувахме се да чистим стълбището и да ринем сняг, а събраните пари не само стигаха, но и оставаха. И нямаше драми със събирането им. Днес обаче е друго – колкото и да увеличаваха месечната такса „вход“, парите все не стигаха и все повече съседи отказваха да плащат. Накрая живеещите в блока се събрахме и някой предложи размерът на таксата да зависи от доходите. Защото имало много хора на социални помощи и те не можели да платят 50 лева за вход. Естествено че не бях съгласен, но го гласуваха с мнозинство. Повечето от хората във входа получавали 500 лева заплата и понеже разходите били около 50 лева на апартамент, съседите решиха всеки да плаща 10% от доходите си за вход...

Това беше абсурдно, аз трябваше да плащам пет хиляди лева такса „вход“, а Пешо и Ники – по 10 000! Яна и Станимир също се превърнаха в щедри спонсори на етажната собственост, но нямаше какво да направим – правилата са правила. Трябва да се примиряваме и с неуредиците – въпреки солената такса „вход“, често асансьорът не работи, някой редовно краде крушките по етажите и вечер си светим с телефоните. Аз започвам да се замислям за смяна на адреса, приятелите ми също обмисляли тази опция, но имам много работа и почти не ми остава време да гледам обяви за имоти.... А вчера видях, че домоуправителят, който иначе е безработен, си е купил нов, много скъп, автомобил...

Днес, връщайки се от работа, се отбих в супермаркета, защото хладилникът вкъщи беше почти празен, а съседките, които винаги седят на пейката пред блока, изгледаха препълнената ми пазарска торба и изкоментираха, че не е честно всички да плащат 10% такса вход, когато някои са толкова богати... Стана ми криво, понечих да им кажа нещо, но си дадох сметка, че няма смисъл...

Ех, отплеснах се, а щях да ви казвам какво мисля за отмяната на плоския данък...