Най-мощната геомагнитна буря, ударила Земята в последните години, отмина. От няколко години чаках този момент – непосредствено след явлението, докато спомените на хората за техните усещания и здравословно състояние след бурята са пресни, за да разкажа тази история. Надявам се разказът ми да бъде от полза на някои хора. Ще бъде дълго и изчерпателно.

Всеки от вас е чувал поне веднъж от средствата за масова информация, че се очаква геомагнитна буря и че хората, чувствителни към тези явления, ще изпитат дискомфорт в една или друга степен. Убеден съм, че повечето от вас се чудят кои ли са тези болнави хора, които ще изпитат дискомфорт, и сте убедени, че вие лично изобщо не сте сред засегнатата група.

Допреди десетина години такива новини бяха плява за мен и аз си представях как въпросната група е на преклонна възраст и с куп хронични заболявания. И че мен това не ме засяга по абсолютно никакъв начин.

Докато в един прекрасен ден аз не вързах две и две и намерих обяснение на някои странни неща от моя живот. Тук трябва да вмъкна, че имам много добра автобиографична памет – по някаква причина в трайната ми памет остава всичко, което ми се е случило някога – ден по ден, час по час, до най-малката подробност. Ех, ако имах такава памет за заучаване и на други неща – цена нямаше да имам. Но пък отдавна открих как да заучавам и други неща – просто трябва да уча/чета неща, които са ми интересни, и да правя така, че да преживявам самото заучаване. Получава ми се добре. Да се върна на темата:

В края на септември 1982 година, в час по математика, учителката преподаваше нещо, което не ми беше интересно. Изведнъж, най-неочаквано, като гръм от ясно небе, изпитах такава пронизваща болка в главата, че не можах дори да издам звук. Никой не забеляза, защото учителката пишеше на черната дъска и беше с гръб към мен, а аз седях на първия чин най-вдясно, съвсем до вратата, и никой не видя изражението на лицето ми. Болката дойде като вектор, влизащ от задната част на черепа, насочен към центъра на мозъка ми. Като два поредни силни удара на електричество през части от секундата. Изчезна толкова внезапно, както беше дошла. Все едно някой заби рязко 20-сантиметрова игла в главата ми, направи бързо движение навътре-навън-навътре и след това я извади.

По-късно, в същия ден, болката се повтори. Вървях към къщи, когато това се случи. Този път продължи около 3-4 секунди, след което изчезна също толкова внезапно, както беше дошла. Това явление се превърна в част от ежедневието ми, но не се случваше на равни интервали: имаше периоди от по седмица, две, месец без пристъпи на болка, а имаше и дни, в които тези „мълнии“ ме „трещяха“ по няколко пъти на ден. Свикнах с болката и я понасях без околните да разберат. Но понеже това продължаваше, а след пристъп се чувствах като изцеден, споделих с майка ми и тя ме заведе на невролог.

Докторът изслуша обяснението ми и ми предписа Невробекс (vit. B). Пих го известно време и го зарязах, защото нямаше никакъв ефект. Просто приех присъдата и не споделях с никого. Скрих проблема и когато започнах да тренирам парашутизъм на 16 години, както и пред военномедицинската комисия преди казармата. Защото на 11 си бях поставил за цел да попадна във въздушнодесантна част и да придобия определени знания и умения, както и се случи.

Веднъж болката попадна не в мозъка ми, а в средата на дясната ми длан, пак все едно някой заби игла и ръчкаше навътре-навън няколко секунди. Там беше по-лесно за понасяне и беше комбинация от болка и гъдел.

След това в малка част от случаите болката идваше там – точно в средата на дланта. Свикнах и с това, но не спирах да търся обяснение. И когато две години по-късно гледах „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ и видях сцената с вуду магията, реакцията ми беше „Това ми е много познато!“.

Бях дете и бях склонен да приема това обяснение, оставаше само да открия кой е злодеят, който ми причинява това. Вече бях слушал някакви баби на село да се обвиняват взаимно кой на кого бил направил магия, а също ми се беше случвало една съседска баба да се опитва да ме удари с тояжката без причина - само защото никой не гледа, затова ми беше ясно, че подобни действия са в резултат на някаква стара съседско-роднинска вражда.

Станах на 30, а тези внезапни пристъпи на болка продължаваха. Единствено честотата се променяше през годините. В самия край на деветдесетте положението беше нетърпимо. В същото време желанието ми за опознаване на света, с огромната подкрепа на подсъзнанието ми, ме заведе в Хонконг. Изпитвах необяснимо желание да отида точно там. Имаше обаче един проблем – нямах финансови възможности и отидох с петстотин долара в джоба и 14-дневна туристическа виза.

На 22.04.2000 година пристигнах в Хонконг. Това беше толкова различно място. От една страна, задушаващо човек като мен, който е израснал в планината – претъпкано, с висока влажност, въздухът – с нож да го режеш. Но в същото време изпитах необяснимо облекчение – все едно ме бяха измъкнали от казана в ада. Трябваше да изкарвам някак пари, за да пребивавам там, и местен познат ми услужи временно с лаптоп.

Моментално забелязах, че съм в пъти свръхпродуктивен там. Беше толкова очевидно, че започнах да търся обяснение. И уж го намерих: компютърът беше с по-бърз процесор и с много повече памет от машината ми в България, а broadband интернетът направо хвърчеше за разлика от dial-up връзката в родината ми. И си казах „там чакането ме е натоварвало и ми е пречело да се концентрирам и да разгърна целия си потенциал“. Аз вършех чудеса, измислях гениални начини да изкарвам пари и основах уеб хостинг бизнеса на ICDSoft. Междувременно, на 14-тия ден, когато трябваше да се кача на самолета и да се върна в България, просто послушах подсъзнанието си, хвърлих билета в кошчето и останах незаконно, осъзнавайки много добре какви ще са последствията от това.

В един септемврийски ден на 2000 година внезапно се сетих, че от стъпването ми там не съм получил нито един пристъп на „онази“ болка. И си казах „Ето - вуду магия е! Сега съм на 10 000 километра от България и тук не ме лови!“

Нещата се развиваха много добре за мен, но ме гонеше носталгия и след две години се върнах в България. Междувременно ICDSoft се развиваше в геометрична прогресия, а офисът и служителите бяха в София. Прибрах се и веднага усетих, че нещо не е наред: не можех да се концентрирам. Направо място не можех да си намеря! Все едно бях затъпял внезапно. Това ме побъркваше и търсех причината, както и решение. „Сигурно съм свикнал с работното ми място там!“. Веднага го пресъздадох: подобно бюро, същия модел монитор, подобен модел стол... Не! Нищо не можеше да реши проблема. Чувствах се отвеян, не можех да се концентрирам, беше ми трудно да вземам решения. Онзи Димитър, който основа ICDSoft от нищото и го изстреля в Космоса, който би могъл да матира днешния AI в десет хода, го нямаше вече. Имах страхотен късмет, че докато все още бях в Хонконг, дистанционно бях селектирал и наел най-подходящите хора в България. Те движеха всичко, грижеха се за бизнеса като за свой и нещата вървяха.

На всичкото отгоре онези пристъпи на внезапна болка се върнаха. Станах раздразнителен. „Коя ли е тази бабишкера, която ми причинява това вече двадесет години? Няма ли да умира вече!“

Подсъзнанието – една от най-големите грешки, която съм правил многократно, е да не го слушам. Много често, когато логиката и подсъзнанието ми са в конфликт, логично избирам... логиката. И после подсъзнанието ми се смее след поредния ми грешен избор.

Та както не можех място да си намеря в България и не разбирах причината, внезапно получавах импулсивно желание да се махна оттук. И понеже нямах началник, нито дължах обяснение на когото и да било, се качвах на колата и тръгвах право към Гърция. Спирах само на бензиностанции и продължавах все по на юг. И колкото по на юг отивах, толкова по-добре се чувствах. Когато беше зима, си мислех, че причината е в по-топлото и слънчево време, че защото там го няма софийския смог и т.н. Намирах си обяснение и през лятото – че кой не би намерил обяснение.

Така южната част на Пелопонес се превърна в моя любима крайна точка за спонтанно 10-часово непрекъснато шофиране. Когато Гърция ми омръзна, започнах да пътувам до други места. Прага беше разнообразие, но определено не беше моето място, чувствах се още по-нервен и ми се е случвало от там да се кача в колата и да не спирам до... Сицилия. Или да се кача на самолета и да отида във Френска Полинезия – една от детските ми мечти. Естествено ми беше много по-добре на плаж на Бора Бора или Тахаа, кой би се оплаквал, но не разбирах истинската причина за това. Там моята креативност и желание за работа се отключваше, намирах обяснение за това, но съм грешал.

Един ден непознат ми изпрати линк към публикация във Фейсбук - клиент на ICDSoft, който поддържа сайт kosmicheskovreme.com с нестопанска цел, споделя с последователите на сайта, че понеже не печели от тази дейност, а предплатената хостинг услуга изтича скоро, е принуден да спре да поддържа този сайт. Хвърлих един поглед. Там имаше графики на слънчевата активност. Сайтът е от една страница и бързо разгледах всяка графика. Последователите на този сайт не бяха щастливи, че няма да имат достъп вече и аз се логнах във вътрешна система на ICDSoft, с която се контролират акаунти и абонаменти, и добавих няколко години безплатна услуга. Аз не съм в бизнесa само заради печалби и е ежедневие да правя такива жестове. Например ние не вземаме пари от образователни институции и не ги делим на такива от бедни или от богати страни. Така стотици училища, университети и школи не плащат за тази услуга.

Беше станало време да излизам по работа, бързо излязох от системата, изключих компютъра и тръгнах по задачи. Имам добра зрителна памет и е трудно някой детайл да ми убегне. Имаше нещо във втората графика на този сайт, което ми изглеждаше до болка познато. Убеден бях!

На следващия ден се сетих за тази графика и пак отворих онзи сайт. Не ми отне много време да осъзная защо тази графика ми изглежда позната. Наистина до болка...

Там лилавите пикове се редуваха в същата последователност като болката, с която съм свикнал. Логиката ми каза, че може да е съвпадение. Реших да не гледам този сайт, докато пак не изпитам онази болка. Когато това се случи, на графиката нямаше лилав пик и си казах, че е било съвпадение. Но периодично поглеждах сайта и установих, че не беше съвпадение, просто тази графика лагва – това, което аз усещам и изпитвам, се отразява на графиката 1:1, но след час-два. Така разбрах, че по някаква причина някаква система в тялото ми се е превърнала в антена за пикове на неутрони, идващи от Слънцето. Когато Слънцето запрати внезапен залп, той „запалва“ магнитосферата на Земята, а аз явно съм свръхчувствителен към резки промени в електромагнитното поле. Тази внезапна промяна предизвиква моментална реакция в организма ми, а болката е проявление на това.

Защо не съм изпитвал този проблем в Хонконг ли? Защото е много по-близо до екватора отколкото България, а магнитното поле на Земята, което ни предпазва от вредното въздействие на пристигащите от Слънцето електромагнитни смущения, е най-силно около екватора и най-слабо при полюсите. Това е причината полярните сияния да се виждат само около полюсите.

Когато поглеждах сайта kosmicheskovreme.com, аз все пак хвърлях око и на другите графики, а отдавна знаех, че слънчевата активност се мени в 11-годишен цикъл. Вече ми беше ясно от какво съм избягал в далечната 2000 – случило се е в период на пик на тази активност. Анализирайки другите графики, открих и още нещо, което бе още по-интересно: освен че изпращаните от нашето Слънце електромагнитни пикове ме цапардосват болезнено, това, което пристига дни по-късно с така наречения слънчев вятър, инициира онзи „шум“, който ми пречи почти постоянно тук, а липсата му в зоните около екватора прави така, че там да мога да разгърна пълния си потенциал.

Т.е. Слънцето ми създава два проблема – кратките остри болки, когато минути по-рано то е изстреляло залп, движещ се със скоростта на светлината към Земята, и онзи почти постоянен „шум“ с 11-годишна амплитуда, който ме тормози тук с пикове по време на геомагнитна буря, които пък тормозят онези хора, споменавани често в новините.

Воден от любопитство, и с цел евентуално да помогна на други хора, аз отидох още по-далеч и се поставих в ролята на опитна мишка. Изследвах много показатели както по време на силни слънчеви бури, така и в спокойни периоди. И установих следното: „шумът“ при геомагнитна буря кара тялото ми да изработва хормона кортизол в огромни размери – буквално все едно са ми го инжектирали и са предозирали. Както при силен стрес, без реално да има такъв. А кортизолът никога не идва сам – преди него се задействат адреналин и норадреналин, които вдигат пулса, свиват съдовете и подготвят тялото за „бойна готовност“. Човешкото тяло е много сложна система. Ако му инжектирате кортизол, то ще повиши кръвната захар, ще ускори пулса, ще разшири зениците, ще изключи способността ви да се концентрирате, ще притъпи рационалното мислене и ще ви вкара в режим „бий се или бягай“, без да има от какво да бягате и с какво да се биете.

Той потиска тестостерона, разбърква работата на щитовидната жлеза, променя синтеза на серотонин и допамин, блокира растежния хормон и буквално превключва хормоналната система в режим на спешност, все едно сте в реална опасност.
Това разрушава съня, имунитета, паметта, настроението, способността за вземане на решения.

Медиците отдавна са забелязали повече инфаркти и инсулти по време на геомагнитни бури. Когато знаеш, че организмът е предозиран с кортизол, превенцията е проста – правиш всичко, което го сваля, а не го качва: без кофеин, без напрежение, без тежки натоварвания, пиеш вода равномерно и поддържаш кръвното стабилно. Не е медицина, а чиста логика – ако бурята те вкарва в режим „бий се или бягай“, ти просто не ѝ помагаш.

Ако пък искаш да избягаш, бягай на юг :)

Магнитните бури сами по себе си не могат директно да причинят инфаркт или инсулт, но резките промени в магнитното поле активират симпатиковата нервна система, тя изстрелва кортизол и адреналин, те свиват съдовете, ускоряват сърдечната дейност, сгъстяват кръвта и повишават съсирваемостта, а тази комбинация може да бъде последната капка, която отключва инцидент при човек с вече уязвими съдове или сърдечни проблеми.

Когато патоанатомите недоумяват как млад и здрав човек, победител в маратони и супермаратони, е получил инфаркт по време на умерена тренировка — без в кръвта му да има следи от алкохол, наркотици или медикаменти — е добре да проверят и алибито на нашето Слънце.

Това е мое лично наблюдение. За да бъде потвърдено научно, е достатъчно пазителите на big data — големите лаборатории, медицинските заведения и националните здравни системи — да анализират хормоналните изследвания на достатъчно големи групи хора, така че резултатите да са очаквано хомогенни, и да ги сравнят по време с графиките на слънчевата активност. Когато с научни методи се потвърди или отхвърли дали и как Слънцето влияе върху хормоните, ще можем много по-добре да планираме профилактика и превенция. По-доброто разбиране на тези процеси ще помогне на хората да планират ежедневието си така, че да сведат до минимум риска от инциденти, грешни решения или натоварване на здравето.

Надявам се тази моя изповед да помогне на повече хора.