Поредният пожар. Гореше нерегламентирано сметище. Не беше по нашата част – ние гасим запалени сухи треви, храсти, в гората. И предимно наблягаме на профилактиката и детекцията, за да не се налага да гасим „туй що не гасне“. Пожарогасенето е цяла наука и единственото, с което ние - аматьорите, можехме да помогнем в случая, е да носим вода. Помолиха ни и потеглихме.

Когато пристигнахме обаче, се оказа, че нашият Унимог е по-подходящ за друго – той е по-компактен от големите камиони на бобовдолската пожарна и можеше лесно да се провре между стотиците тонове горящи отпадъци и заобикалящите ги дървета, да достигне до критичната зона – между вече горящата маса и хилядите тонове все още незасегната, а водното му оръдие да реши изхода от битката.

Предложих да си разменим тактически ролите, и те приеха. Веднага изтеглиха камионите от тесния подход към сметището и ни направиха път.

Професионалистите бяха прокарали линия от шлангове покрай пожара и от нас се искаше само да позиционираме машината, да свържем края на шланга с водното оръдие и да го насочваме където ни кажат.

Някъде от другата страна, при входа на сметището, се чуваше вой на сирени – многобройни камиони на пожарната правеха совалки до водоем и се редяха да зареждат този, който изпомпваше десетки тонове вода по 200-метрова линия, лъкатушеща между тръни и дървета към нашето водно оръдие.

Водата идваше под високо налягане, затова нашият камион беше със загасен двигател и се чуваха само тихи звуци от сервомеханизмите на оръдието, свистенето на горящи гумени и пластмасови отпадъци, спорадични приглушени микро взривове на флакони от дезодоранти и газови бутилки някъде дълбоко под купищата отпадъци.

Газовите бутилки бяха другата причина да приемат предложението ми: нашият Унимог е със защитена кабина, за да може да минава през малки дървета и дебели клони без да пострада челното стъкло или радиаторът на двигателя. Сега тази защита пазеше колегата ми от евентуални осколки от газови бутилки, а и не се налагаше хора да държат струйниците с часове. А той, седнал в кабината, управляваше оръдието чрез джойстик. Такъв пожар се гаси само чрез запръстяване и ние просто забавяхме тлеенето докато пристигне булдозер.

Работата вървеше добре и настъплението на огъня беше спряно. Един пожарникар се доближи до мен и ме попита дали имам изгода от това, че гасим. И ако имам, дали могат да ни викат и друг път.

Професионалистът имаше набито око и беше видял, че само новото водно оръдие на реномираната австрийска фирма Rosenbauer струва повече от камиона на средностатистическо доброволно формирование, което е събирало сумите левче по левче от дарения и пожертвования на самите доброволци.

Също беше видял, че между другото извършвахме разузнаване с дрон с термокамера – за да сме наясно със ситуацията и да не бъдем изненадани. И беше предположил, при това съвсем логично, че получаваме някакво щедро финансиране, за да може всичко това да го има в този му вид и да работи по този начин.

И друг път са ми задавали този въпрос. Всъщност – от самото начало. През лятото на 2012 спрях огъня точно пред двора на една самотна къща между Четирци и Еремия. Докато навивах шланга на чисто новата амфибия, обитателите на спасената къщичка – възрастна двойка, коментираха, че „едно време пожарната нямаше такива причудливи машини“. Казах им, че и сега няма, а аз не съм от пожарната. Тогава бабата каза „Арно (хубаво)! Щом ти плащат да гасиш, е добре!“. Тогава не казах нищо, а само се усмихнах.

Сега обаче трябваше да отговоря на човека. Казах му, че могат да разчитат на мен и друг път. Да, имам полза – Господ ми плаща, и даже ми е предплатил. Също добавих, че трупането на опит е безценна полза – опит с пари не се купува.

Той се усмихна и разговорът по темата приключи.

А Господ наистина ми е предплатил, и то щедро.

Господ е предплатил щедро на всички, които ще прочетат това. Ето как: щом изобщо ви има, значи сте сред нищожния пермириад избрани да бъдат докоснати от чудото на Живота. Щом са ви дадени сетива – зрение, слух, усещане за допир, дори и някое от тях да не е съвършено, то това е щедър безлихвен заем. Ами разумът, който ви е даден, е безценен! Какво ще кажете за възможността да правите осъзнат избор във всеки един момент? А избори пред всяко човешко същество – бол. Изборът да си намерите оправдание за бездействието е само един от хилядите възможни.

Ако не искате никога да не изпадате в ролята на герой от трагедия, който, коленичил, е отправил разперени ръце и взор към небето, и крещи „Господи, какво направих, защо ми причини това?“, приемете, че всичко, което ви е дадено, е заем, който трябва да издължите до стотинка, ако искате Вселената ви да е в равновесие и да не се разпадне с гръм и трясък.

Защото отговорът „Именно, какво направи?“ няма да дойде отгоре, а отвътре – но не сме съвършени и трябва да работим много над себе си, за да можем да го чуем. А още по-добре – за да не се налага да задаваме този въпрос.

На нас, хората, ни е дадена страшна сила – възможността да създаваме, да си помагаме, да правим света по-добър. Но тази сила ни е дадена назаем, и вместо да го изплащаме, ние трупаме лихви с бездействие и лошотия. Творецът се стреми към съвършенство и е самокритичен. От нас зависи дали Той ще се спре и ще ни дари с миг, в който да се наслади на творението си, или ще махне с ръка и ще започне всичко начисто.