В началото на октомври към нас се обърнаха с молба за помощ доброволци, решили да създадат спасителен център за кучета. Посетихме ги, за да се запознаем със ситуацията и да преценим от какво имат нужда. Това, което видяхме на място, беше абсурдно: хора без никакви финансови възможности правеха всичко по силите си, за да се грижат за над 200 бездомни кучета, повечето от които бяха бебета и подрастващи.

Бяха им нужни навеси и къщички, нямаха водоснабдяване, имотът беше обрасъл с висока суха трева и тръни. Единственото, с което разполагаха, беше някакво количество храна, закупена с дарения. Нямаше как да останем безучастни към това и се включихме веднага: докарахме водоноска, за да не им се налага да носят вода в бутилки, окосихме в загражденията и около имота: в района не беше капвал дъжд от месеци и затворените в загражденията животни биха били обречени в случай на пожар. Изградихме комплекс от три полусферични конструкции с обща площ 200м2, в които да се приютят малките кучета.

Паралелно с тези дейности прокопахме 250 м канал до изоставен кладенец и изградихме водоснабдяване и резервоар за питейна вода, а също направихме снимки на всяко куче и започнахме да търсим осиновители.

Буквално в същия ден получихме обаждане от възрастна жена, която каза, че иска да осинови куче. Тя сподели, че не ползва интернет, а нейна съседка ѝ е продиктувала телефонния номер от обявата. Трябваше ние да решим кое да бъде нейното куче. Осемдесет и три е сериозна възраст, затова се спряхме на едно мъжко куче на около 5 години, много кротко и социално същество, което е имало сериен лош късмет: осиновяван е няколко пъти и всеки път е намиран отново на улицата. Приликата с герой на класически български филм от 80-те определи името му.

Рошко, който е видял какво ли не от хората, прие съдбата си безропотно: кратко пътуване с шумна машина, баня, сешоар и един час път в транспортна кутия до София. В съседната кутия пътуваха две котки, но Рошко не показа ни най-малко раздразнение.

Пристигнахме след смрачаване на указания адрес и информирахме бабата, че сме пред блока. След няколко минути вратата на входа се отвори бавно и видяхме възрастна жена с несресани бели коси, леденосин поглед и каменно лице. Тя дори не ни погледна в очите, обърна се и каза „Елате...“, очаквайки да я последваме в тъмния вход.

Знаейки колко е важно за Рошко при какви хора ще попадне, се спогледахме ужасени. Само Рошко завъртя опашка и тръгна. Ние го последвахме.

Говорът й беше монотонен и не показваше никаква емоция. Лицето й беше застинала маска, в унисон с говора. Всичките ни сетива бяха нащрек: опитвахме се да доловим и най-малкия признак, че тя е способна да се грижи за Рошко. Признаците на деменция засилваха притеснението ни. Единствено пресните ни спомени от мизерията в спасителния център ни даваха някаква надежда, че Рошко ще бъде по-добре с тази осиновителка. Опитвахме се да намираме баланс между нуждата да разберем възможно най-много за нея и учтивостта. С равен тон тя каза, че съпругът ѝ е починал през април, а дъщеря ѝ е емигрирала в чужбина в началото на 90-те. Трябва ѝ куче и затова ни се обадила. Дори робот би вдъхвал повече доверие. Оставихме храна, легло, купички за вода и храна и със свити сърца си тръгнахме от жилището ѝ.

Въпреки че сме заети с куп неща, след два дни я посетихме отново. Сподели, че му е купила и кайма. Оказа се, че му я дава сурова. Обяснихме, че не бива да му се дава сурова кайма и тя отговори, че вече ще я готви, но при следващото посещение ни разказа пак за суровата кайма. Ясно беше, че деменцията ѝ е сериозна и я посъветвахме да си запише на видно място, че Рошко не яде сурова кайма.

Преди три седмици Рошко трябваше да посети ветеринарна клиника за ваксинация. Уговорихме се кога да го вземем, но когато пристигнахме, тя попита дали ще го върнем. За секунда останахме с впечатление, че усетихме някаква емоция. Не беше изписана на лицето ѝ, нито в гласа ѝ, а в поведението. Предложихме ѝ да придружи Рошко и тя веднага прие. Рошко беше прекарал цял месец при нея и тя беше доказала, че може да полага адекватни грижи. Можехме да си отдъхнем и да ги оставим да се справят сами.

Вчера получихме обаждане от нея. Тя винаги се представя с „Рошко се обажда“. Този път поводът беше, че Рошко е напълнял и нагръдникът му е станал малък. Веднага се отзовахме. Носехме нова сбруя и лазерно гравирани на метална плочка „Рошко“ и номер на наш мобилен телефон.

Този път на входа ни посрещна една усмихната жена, а емоцията преливаше от лицето, очите и говора ѝ. Метаморфозата беше невероятна! Разказваше какъв умник е Рошко, как всеки срещнат на улицата, особено децата, ги спира, за да се порадва на Рошко и да поговори с нея... Разказа колко тежко приела смъртта на съпруга си и как за пръв път в живота си се оказала съвсем самотна, как в продължение на месеци нямала повод да излиза от жилището си, загубила всякакво желание за живот и как всичко се променило след появата на Рошко...

Рошко, легнал на дивана, слушаше и въртеше опашка в знак на съгласие, а неговият поглед сияеше също.

Искате ли да промените живота на бездомно същество? Или може би своя живот?