Моето отношение към религията е сложно. Няма как да отсека, че не съществува висша сила, след като в множество критични ситуации То ми е помагало или ме е спасявало. Тук ще призная, че всяка моя мечта или желание се сбъдва. Дори ако изрека нещо на шега, то се материализира. Нещото ме научи да не завиждам и да не мразя, защото съм виждал как То наказва обектите на моя гняв. Християните казват, че техният Господ забавя, а То не се церемони изобщо. Не смея да му дам име и просто приемам с благодарност и с отговорност Неговата помощ. Не чувствам необходимост да ходя в храмове и не се определям като последовател на никоя религия.

Когато през 2006-та съдбата ме запозна с един забележителен човек, той не беше навършил 30, но вече беше постигнал невероятни неща. Едно от тях беше построяването на манастир. Да, манастир за чудо и приказ, при това на труднодостъпно място. Когато бил малко дете, монахините от Ресиловската обител организирали излет до родното място на Свети Иван Рилски. Разказали му, че на високата скала над Скрино някога е имало манастир, основан от светеца, но монасите били прогонени и манастирът бил плячкосан и разрушен не от кого да е, а от техните съселяни българи. Тогава, на това място, малкото момче заявило, че ще съгради този манастир отново.

Когато чух тази история от самия отец, аз не се изненадах изобщо, защото вече бях имал възможността да разговарям с него по различни теми и бях разбрал, че този млад човек е изключително интелигентен и ерудиран. Благословия е да имаш такъв събеседник.

Няколко месеца по-късно, в един слънчев февруарски вторник, получих тревожно телефонно обаждане. Отецът имаше нужда от моята помощ – неговият манастир, който се изгражда и издържа изключително със собствени средства (монасите рисуват икони, издават книги, произвеждат мед), е договорил придобиването на едно светско радио, сделката е в четвъртък, а бизнесмен, на когото е разчитал за нужното за сделката финансиране, го е информирал в последния момент, че няма да може да помогне. Това беше сериозен удар за игумена и той не можеше да намери решение на неочаквания проблем. Сумата беше астрономическа за манастир и за да бъде изпитанието по-силно, беше нужна в брой и веднага.

Попитах го къде е и понеже имал път към София, го поканих в офиса на ICDSoft. Скоро там пристигна разтревоженият игумен, както и един монах, който, за разлика от него, изглеждаше невъзмутим и спокоен. Монашеското расо не беше в състояние да прикрие атлетичната физика. За да бъда кратък, представете си Стивън Сегал с брада и в расо. Запознах ги набързо с нашия счетоводител и му обясних, че ще дадем на светата обител заем в размер на 150 000 лева в брой, а от него се иска да оформи нещата документално. Документите бяха разпечатани, подписани и подпечатани от двете страни, а една торба с пари смени притежателите си.

Попитах игумена какъв ще бъде маршрутът на парите и той каза, че ще пренощуват в манастира, а в четвъртък сутринта е самата сделка. Предложих да ги ескортирам за тяхна сигурност, като реакцията на двамата мъже в черно беше едновременна и контрастна – игуменът прие предложението с благодарност, а в същото време думите ми очевидно обидиха неговия придружител и той ме изгледа с красноречив „ти ли бе?“ поглед.

Разбрахме се с игумена, че аз ще ги ескортирам до манастира, като той уточни, че имат да свършат още едно – две дела в центъра на София. Изчаках новия им Опел Зафира да потегли и ги последвах със стария си джип. В онези времена пребивавах предимно в чужбина, а когато се връщах в България, скривах лъскавия нов автомобил в гаража и тук ползвах един невзрачен джип, който обаче ми служеше вярно навсякъде.

Още след първата пряка шофьорът на манастирското возило започна да прави неща, които не подхождаха на божи служител – той се опитваше да се отърве от мен, нарушавайки всички правила наред. Ескортираният автомобил слаломираше из софийския трафик, а аз го следвах. Започнах да се чудя защо го прави – иска да отвлече игумена и парите? Той отнемаше предимство наред и определено не спазваше ограниченията за скорост, а аз го следвах плътно и виждах ядосания му поглед в неговото огледало за обратно виждане. Виждах също как при всеки пореден трик той поглежда дали не се е отървал най-после от мен.

Постепенно ядосаният поглед започна да се разрежда с хитри усмивки, придружени с още по-подли шофьорски номерца, а след още безброй такива той спря да гледа лошо и само се усмихваше. Излязохме от София и шофирахме в посока Самоковското поле през Ярема. На правите участъци скоростта на новия им автомобил надвишаваше максималната скорост на моя джип с около 10 км/ч, но в завоите пак виждах усмивката на монаха в огледалото. Пристигнахме в манастира по мръкване, а аз не бях обядвал и не можах да устоя на поканата за вечеря в монашеската трапезария.

Приключвах с вечерята, когато игуменът влезе в трапезарията, попита ме дали ми е харесала храната, приседна срещу мен и каза: „Брат Х. каза, че си отличен шофьор!“. Усмихнах се и казах: „Брат Х. също се справя добре“. Игуменът се усмихна, след което със смирен глас каза: „Той е бил шофьор и телохранител на Тодор Живков, след промените обаче поел по лош път и служил на лоши хора, но получил Божието прозрение, разкаял се и сега служи на Господ“.

Така разбрах защо монахът реагира странно на предложението ми да ги ескортирам и защо се опитваше да ми избяга. Не го видях повече, но се надявам той и всички хора със специални умения да служат само на Доброто, защото Злото не ги заслужава.

Защо помогнах на игумена, след като не се определям като християнин? В онзи вторник той се уповаваше на мен, а вярата е най-ценното нещо, което може да бъде дадено или получено. По-ценно от някаква торба с пари.