Постъпихме в казармата, преминахме началната подготовка, заклехме се във вярност и ни предстоеше половин година школа, в която щяхме да придобием специалност. Половината от нас щяха да бъдат мерач-оператори на БМП-23 (бойна машина на пехотата), а другата половина щяха да станат командири на отделения. След завършване на школата мерачите щяха да получат по една нашивка (ефрейтор), а командирите на отделения – по две нашивки (младши сержант).
В деня след клетвата ни изпратиха в лечебницата, където ни обясниха, че ще положим психологически тестове. Очевидно резултатът от тези тестове щеше да определи кой каква специалност ще придобива.

Въпреки че вече беше ноември, беше чудесен слънчев есенен ден и настроението ми беше в унисон с приятното време. Не исках да се блъскам на опашка и изчаках на двора, докато всички минат преди мен. Тестовете се извършваха в четири кабинета едновременно и въпреки че включваха персонална беседа, не отнемаха повече от десет минути на човек. Накрая дойде и моят ред. Изненада ме възрастта на провеждащия теста – млада девойка, студентка по психология. Не знам как са се държали другарите ми, но тя изглеждаше приятно изненадана от сериозното ми отношение към теста и към нея, което ме наведе на мисълта, че хора, които подсвиркват и подвикват на преминаващите покрай строя момичета, вероятно не знаят как да се държат в компанията на дама. Направих теста, пожелахме си лек ден и преди да изляза, се обърнах към нея с думите: „Единствено не разбрах как с този тест ще определите кой има лидерски качества.“
А тя се усмихна и ми каза, че всъщност целта на тези тестове е да определят кои ще бъдат мерачи, а които не стават за мерачи, ще бъдат командири. Това беше неочаквано откровение и излязох от кабинета, смеейки се на глас. Не споделих чутото с никого. Две години по-късно, когато един политик изрече „да дойдат танковете“, си припомних колко е важно не властимащите, а тези, чиито палци усещат електроспусъците, да са трезвомислещи.

Тогава бях мерач, но днес по ирония на съдбата съм шеф на „рота“ от 50 човека, като всеки от тях е изключителен специалист в своята област. Всички те са толкова добри, че моето отсъствие винаги остава незабелязано и те не се нуждаят от мен, за да просперират. Малцина си дават сметка, че стабилността на всяка организация, без значение от размера и сектора, зависи не толкова от това кой стои начело, а от морала, качествата и мотивацията на всеки един от хилядите безименни хора. Работата на шефовете е да изберат правилните хора за екипа си, където това е приложимо, и да се грижат хората им да са мотивирани, но последната дума никога не е тяхната, а на колективния разум. България в последните 30 години е красноречив пример за това как един тим може да бележи напредък въпреки своя корумпиран, некомпетентен и безочлив политически елит.