Зимата беше в разгара си, а синоптиците предупреждаваха за нахлуването на пореден циклон, придружен с нови, още по-обилни снеговалежи. Живеех в София и понеже знаех, че никой не чисти пътищата на село, трябваше да занеса достатъчно провизии на баба и да се уверя, че има достатъчно дърва в къщата си преди пътят там да е станал непроходим. Когато пристигнах и видях, че коминът не пуши и няма никакви следи от стъпки навън, ме обзе безпокойство. Влетях в къщата, където открих баба, легнала на леглото и завита през глава. Оказа се, че е тежко болна, но отказваше да я заведа на лекар. Нямаше как да се съпротивлява и я занесох до автомобила, а след час и половина я преглеждаха в частна клиника в центъра на София.

Оказа се, че предната година тя е прекарала пневмония на крак и състоянието й не беше никак добро. Бях отсъствал в продължение на десет години и само можех да предполагам в какви лишения е живяла през това време. Настаниха я в болнична стая и ме информираха за състоянието й. Помолих ги да направят всичко възможно за нейното излекуване и започнах да я посещавам по няколко пъти на ден.

Клиниката беше малка и стационарът се състоеше само от три стаи, а баба беше единственият пациент. Въпреки този факт по всяко време на денонощието имаше дежурен доктор и две медицински сестри. Клиниката не разполагаше с кухня и храната за пациента се поръчваше от съседния ресторант. Три дни по-късно състоянието на баба се стабилизира и тя живна, но по мое настояване докторите й казваха, че трябва да остане още известно време в клиниката.

Като влязох в стаята й една вечер, тя ми каза, че е ядосана. Това беше много неочаквано и аз исках да разбера каква е причината. Каза, че е ядосана на съседките си на село. 85-годишната ми баба не разполагаше с мобилен телефон и не разбирах как съседките й на село са я ядосали, докато тя е в София. Обясни, че когато някоя от другите баби боледувала и се налагал престой в болница, след това всяка й разказвала колко е зле положението в болниците – било неотоплено, храната била лоша и малко, персоналът бил неучтив и т.н. Затова баба беше ядосана – как са могли всички тези съседки да я лъжат, когато тя вижда с очите си, че в болницата е толкова добре – докторите са загрижени, сестричките я питат през пет минути дали има нужда от нещо, всеки път я питат какво й се хапва и непрекъснато се чудят как да й угодят, стаята е уютна, има голям цветен телевизор, въобще всичко е толкова прекрасно. Как изобщо съседките на баба могат да се оплакват от това?

Слушах я и ми беше много трудно да не се засмея, но не исках да убивам илюзиите й. Обясних на баба, че така е било едно време, но вече сме в 21-ви век и всичко е по новому, да не се сърди на съседките, защото те говорят за някакви стари времена...

Баба доживя до 93 и умря щастлива с мисълта, че животът ни е станал много по-добър.

Гледайки сега колко самодоволни от постигнатото са нашите политици, мога да си представя тяхното недоумение по отношение на нашето недоволство: как можем да сме недоволни от здравеопазването, когато там всичко е тип-топ? Как можем да сме недоволни от пътищата, когато не можеш да видиш една дупка между „Изток“ и Цар Освободител? Как можем да се оплакваме от скъпотия, когато жилищното строителство е качествено и на много достъпни цени? Защо се оплакваме, че няма магистрали, когато мнозина от нас достигат до работните си места по аутобани, щатски магистрали и аутостради? Как?