Нова Страница - блог на Димитър Димитров

Беше началото на май и нашият ...

Dimitar Dimitrov 12/05/2019 08:18:30
Беше началото на май и нашият училищен випуск преминаваше военно обучение. Заради аварията в Чернобил през онази година занятията бяха само до обяд и не ходeхме на лагер, а всеки си спеше вкъщи. Имахме нещо като парадни униформи – бледозелени панталон и сако, кафяви обувки, риза и вратовръзка.

Датата беше девети май и трябваше да преминем в марш през площада, след което бяхме свободни. В този ден имаше парашутни скокове и аз тичах към летището, за да не закъснея. Когато пристигнах там, 7 от моите приятели вече бяха екипирани за скок и всеки момент щяха да тръгнат към самолета. Емо Манчев, шефът на аероклуба, ме посрещна с подкана да побързам. Нямах време да се преобличам и само бинтовах глезените си и смених обувките си със задължителните парашутни обувки – високи обувки с равно ходило. Приземяването със старите десантни парашути ПД47 не беше никак меко и бинтоването на глезените и носенето на специални обувки беше задължително. Взех каската си, грабнах първия попаднал в полезрението ми парашут и се отправих към самолета. Качих се последен и седнах срещу вратата. Стартирането на мощния 30-литров, 9-цилиндров двигател разтресе 4-тонната машина и пелена от бял пушек загърна за кратко илюминаторите зад мен, след което се отправихме към края на кратката писта.

Пистата на селскостопанското летище край Кюстендил е с дължина 440 метра. Машината направи маневра и спря в самия край на пистата, след което пилотът пришпори всичките 1000 коня, отпусна спирачките и се понесохме напред. Въпреки наличието на асфалтова писта, този пилот предпочиташе да излита от тревната площ паралелно на пистата. Всичко в машината се тресеше с увеличаване на скоростта и скоро имах усещането, че ще се разпаднем, когато изведнъж вибрациите секнаха и излетяхме.

След няколко минути спускачът отвори вратата и се наслаждавах на гледката към Кюстендил, Хисарлъка и околните планини. Машината тъкмо правеше остър ляв завой, наклони се силно и вратата вече не беше срещу мен, а под мен, но кой беше този квартал с толкова правилно подредени успоредни улички, много зеленина и бели къщички? До мен седеше един от по-възрастните парашутисти и аз посочих към странната гледка и го попитах какво е това. Шумът в такъв самолет с отворена врата е невъобразим и трябва да се крещи. Той погледна към посоченото от мен място, наведе се към мен и извика: „Гробища!“. Май не трябваше да питам...

Спускачът ме посочи, което беше знак, че трябва да стана и да се приготвя за скок. Стоях на крачка от прага на отворената врата в очакване на команда „Скок!“, когато погледнах към салона и видях, че всичките ми другари гледат към мен и се заливат от смях. Това ме смути. Няколко възможности минаха през съзнанието ми. Какво не беше наред? Не ми остана време да се огледам, защото трябваше да скоча. Втурнах се към отворената врата и с мощен отскок си гарантирах, че няма да се ударя в опашните плоскости.

Пропаднах в бездната, а ускорението от рязкото отваряне на парашута накара каската ми да се опита да продължи надолу без мен. С две ръце я спрях пред лицето си, след което я върнах на мястото й. Не бях стегнал каишката добре и каската беше прихлупила лицето ми. Ние нямахме лична екипировка, имаше около 40 номерирани каски и всеки вземаше която му попадне. Аз обаче си харесах номер 13 в самото начало. Бялата каска изглеждаше нова и май никой не я беше ползвал.

Парашутът се беше разтворил нормално, огледах купола и вървите за евентуални проблеми и понеже всичко беше наред, се приготвих за приземяване. Спускачът не беше направил добър разчет и ме беше „хвърлил“ на половин километър южно от летището – в житна нива, между два електропровода. Онези парашути не бяха управляеми и мястото на приземяване зависеше от разчета на спускача, от милостта на вятъра и най вече от късмета. При такива условия гледката на далекопроводи под теб не е приятна, но имах късмет да се приземя по средата между тях, на около 100м от всеки.

Събрах парашута, преметнах го през рамо и тръгнах към летището. Час по-късно скатавахме парашути върху брезентови платнища, постлани върху сочната майска трева, когато се сетих за онази случка в самолета и попитах останалите защо ми се смееха горе. Това ги накара да избухнат пак в смях, а аз трябваше търпеливо да изчакам да престанат и да отговорят. Оказа се, че, стоейки пред отворената врата, вместо да проверявам дали всички колани на подвесната ми система са стегнати и закопчани, или поне да проверя дали каишката на каската ми е стегната, аз съм оправял много внимателно и съсредоточено..... вратовръзката си.

Усмихнах се. Направил съм го неволно. Дори осъзнах, че след като улових незакрепената си каска, преди да проверя как се е отворил парашутът, аз пак оправих вратовръзката си. Не им казах. Щяха да се смеят пак за моя сметка. В училище ходехме с униформи и бялата риза и вратовръзката бяха задължителни. В този момент осъзнах, че честото наместване на вратовръзката се е превърнало в някакъв странен навик, тик, и аз го правя по 50 пъти на ден. Едва ли някой някога щеше да ме накара да обърна внимание на това, ако приятелите ми не бяха забелязали да оправям вратовръзката си в странна ситуация.

В днешни дни не се обличам официално и нямам този проблем, но съм сигурен, че за сметка на това „имам“ армия от хора, които бдят дали няма да направя нещо „нередно“. Зад всеки от вас стоят такива хора. Много. Още преди хилядолетия незнайните автори на „Книгата на Еклисиаст“ са заключили, че всичко е суета и не трябва приемаме нищо прекалено сериозно. Особено себе си.