Преди дни получих покана от ръководството на моята гимназия - канеха ме на тържество по случай празник на училището. Трябва да призная, че събиранията и тържествата не са сред любимите ми занимания и в този живот пропусках наред всякакви подобни мероприятия. Земята обаче продължаваше да се върти и това ми даваше надежда, че и за в бъдеще моето отсъствие от социалния и обществения живот няма да ме кара да изпитвам вина.

Очаквах, че липсата на реакция от моя страна ще остане незабелязана и този път, но онзи ден получих и телефонно обаждане с настоятелна молба да кажа няколко думи пред възпитаниците на гимназията. Това предложение беше много неочаквано - та аз дори не познавам тези млади хора. Едва ли пък те подозират за моето съществуване и изведнъж хоп – някакъв чичко (на годините на техните родители съм) излиза и започва да им говори за живота, който им предстои...

Замислих се с какво съм заслужил тази чест и се сетих, че през годините правих дарения на училището. Бил съм най-големият дарител на това училище, но това са просто пари. Имал – дал. Аз не направих никакви жертви за тези деца – не отделих никаква част от времето си за тях, не им предадох дори частица от опита си, нищо... В сравнение с техните учители моят принос към тях е абсолютна нула. Помислих си дали не можех да направя повече и осъзнах, че съм могъл... Припомних си деня, в който посетих училището през 2010 и видях, че в класните стаи има допотопни монитори, които освен всичко друго са вредни за здравето на децата. Спомних си как се възмутих, но вместо да поискам сметка на управляващите – защо българските ученици са принудени да ползват тези неща, когато плащаме данъци, аз просто позвъних в офиса и наредих да се купят 50 монитора. Веднага.

Ще призная - възможността за незабавен резултат ме изкуши, но основната причина да реагирам по този начин е, че така беше по-лесно за мен. Аз имах невероятен късмет в този живот и подобни жестове не са ми коствали никакви усилия или лишения. Алтернативата – да обявя война на тези, които се разпореждат с публичните финанси, за да започнат да дават повече за образование, което пък предполага да се сложи край на корупцията, което е равносилно на обявяване на война на системата, би била наистина трудна мисия. И аз, както и милионите други хора, не го направих...

Затова не съм достоен да говоря пред тези деца. Отказах поканата с надлежно обяснение. Знам обаче, че в следващите дни, както всяка година, ще се намерят стотици и хиляди, не учители, а от онези, другите, които с охота ще говорят тържествено, със самочувствието на хора, които строят училища, болници и магистрали за (не)благодарния електорат.

И въпреки това Земята ще продължи да се върти, а децата на България ще се учат от нас да не усложняват излишно живота си...