Днес ще ви разкажа една история за тежки решения и луд късмет:

Беше началото на юли, през 80-те, а аз бях 15-годишен ученик на задължителна комсомолска бригада. Работехме в консервен комбинат в отдел „Заготовка“. Работата се състоеше в опаковане на компоти от череши – всеки буркан се почиства от прах, лепи се етикет, бурканът се увива в амбалажна хартия, след което се поставя в теленка или в кашон според задачата. Нормата беше 64 кашона, но аз убивах скуката в надпревара със себе си и на третия ден вече изпълнявах над 300% от нормата. Затова вечер ме изкарваха пред строя, посочваха ме за пример и свалях националния флаг.

На четвъртия ден, в 10:00, както всеки ден, донесоха на работните ни места втора закуска. В случая беше тутманик. Работехме навън, на рампата пред халето, на припек, и бях жаден. По някаква причина ни бяха забранили изрично да консумираме тези компоти. Това не беше първата ни бригада и тази забрана беше странна. Предишната година ни бяха забранили да пием от една партида компоти, предназначена за износ за Великобритания. Те бяха с луксозни етикети, в метални кутии, а вътре имаше само перфектни плодове като за износ... Но сега случаят беше различен: това бяха най-обикновени буркани, тип „Омния“, с обикновени етикети на български език. Затова тази забрана звучеше прекалено строго.

Аз съм възпитан да бъда изпълнителен и в първите три дни не си и помислих да опитам от тези компоти, но точно в този момент ме обзе необяснимо желание да си пийна сок от компот. С моите 300% изпълнение на нормата вече се бях превърнал в звезда и едва ли някой щеше да ме смъмри за един изпит компот. Взех един буркан, лъснах го до блясък, след което огледах много критично съдържанието му. Не ми хареса – съзрях червейче на дъното, както и няколко набити череши. Оставих го и взех друг. Процедурата се повтори още два пъти. Съжалявам – перфекционизмът ми е по рождение. Взех пореден буркан, лъснах го, а когато го повдигнах и погледнах, гледката беше неочаквана. На дъното на буркана се търкаляха топчета живак, а вътре се носеше счупен термометър.

Огледах се и съзрях началничката на цеха. Отидох при нея и й показах какво съм открил. Нейната реакция беше неочаквана – за миг лицето й се озари така, сякаш й показах огромен диамант, след което изтръгна грубо буркана от ръцете ми, одрасквайки ме, и хукна към портала с всичка сила. Аз стоях и гледах след нея в недоумение. Видях как тя излезе през портала, пресече улицата, без да се оглежда, и влетя в отсрещната сграда, където се помещаваше администрацията на консервния комбинат. Шантаво, нали?

Загубил окончателно всякакъв интерес към продукцията на този комбинат, изядох тутманика без аперитив и продължих с опита да постигна 400% в този ден. След няколко минути обаче работата ми беше прекъсната пак. Този път около мен се беше събрало цялото ръководство на фабриката както и командването на бригадата и трябваше пак да прекъсна работа, за да разбера какво искат от мен всичките тези хора. Началничката на цеха разказа историята на нашия командир: в предишната година се случил инцидент: ОТК извадили един буркан от пълначната линия на случаен принцип, за да замерят някакви параметри, пъхнали този термометър, но след минути бурканът вече не бил на мястото си. Очевидно разсеян работник го е върнал на конвейера. Проверили всички буркани по линията, както и няколко коша в автоклавите (където се варят компотите), но от „нашия“ буркан нямало и следа...

Партидата от два милиона буркана с компот от череши била за износ в СССР, а опцията да им изпратим един брой компот с живак, била недопустима. Естествено инцидентът бил докладван до най-високо държавно ниво, откъдето решили, че не можем да си позволим да изнесем тази партида, преди да открием „онзи“ буркан. Така вместо да бъдат изнесени, два милиона буркана с компот от череши били наредени в огромно хале на 10 реда – ред велпапе, ред буркани, а през цялата зима десетки работници прередили всичките тези буркани, преглеждайки ги внимателно, един по един. Уви – без успех.

Излишно е да казвам, че в тази година нямало премии. И изобщо тягостно усещане тегнело над цялото ръководство. Пак на високо ниво било взето тежкото решение цялата тази партида да бъде продадена на вътрешния пазар, а когато някой има лошия късмет да попадне на компот с живак, той да бъде обезщетен. Каквото и да е това обезщетение, то ще бъде нищожно на фона на два милиона лева от продажбата на тази партида. Наистина тежко решение, с неприятни последици, които обаче вече били преглътнати предварително. И изведнъж - „нашият“ буркан се намери, преди да е бил продаден и отворен. Тогава осъзнах защо онази началничка реагира по този начин при вида на буркана, както и защо ни бяха забранили да консумираме от компотите. За управляващите той наистина е имал стойността на диамант. След това най-вероятно партидата ще бъде преетикирана и изнесена в СССР, а срещу нея ние ще получим петрол, ядрено гориво за „Козлодуй“ или още един Т-72.

А аз... аз получих потупване по рамото, а на вечеря – столовата се намираше в онази административна сграда отвъд улицата, директорът на фабриката лично ми връчи награда – една торта от два лева и шестдесет и четири стотинки. Какво ли обезщетение щеше да получи злополучното семейство, изконсумирало онзи живак, само мога да гадая... Сигурно две торти и цяла каса лимонада?

През онова лято ходихме два пъти на бригада. Когато месец по-късно, опаковайки конфитюр от череши под жарещото слънце на асфалтирания плац, сред рояци пчели и оси заради многото счупени буркани и разпилян конфитюр навсякъде, съзрях габърче на дъното на един буркан. Мигом се сетих как онези хора ми загубиха половин час с техните глупави истории за тежки решения, а получих само една торта, която дори не успях да опитам – имах много приятели, тогава просто изхвърлих буркана, без да съобщавам на никого...

Може би и в този момент някъде някакви „отговорни“ хора избират вместо нас една от две злини, а на нас не ни остава нищо друго, освен да си отваряме очите и да разчитаме на късмета си.